№ 831
гр. Бургас , 29.07.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на двадесет и девети юли, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Таня Т. Русева Маркова
Членове:Елеонора С. Кралева
Александър Д. Муртев
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно
гражданско дело № 20212100500781 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”България” № 49, бл.53Е, вх.В, подадена
чрез ю.к.Радина Илиева, против разпореждане от 01.04.2021 г. , постановено по ч.гр.д.№
2213/2021 г. по описа на РС-Бургас, инкорпорирано в издадената по същото дело Заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК с № 387/01.04.2021 г., в частта му, с която е отхвърлено
заявлението на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжниците М. КР. Б., СТ. СТ. Б., К. СТ. Б. и К.
СТ. Б., за сумата от 1194.59 лв. – договорно възнаграждение за периода от 10.12.2019 г. до
10.12.2021г., дължимо по договор за потребителски кредит № ********** от 04.12.2018 г.,
сключен с наследодателя на длъжниците С К Б., починал на 18.09.2019 г.
С жалбата постановеното разпореждане счита за неправилно и незаконосъобразно в
обжалваната част. Според жалбоподателя, заповедният съд не е следвало да извършва
преценка за валидност на сделката, от която заявителят черпи права, като в случая БРС е
превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила. Оспорени са като
неправилни изводите на съда за наличието на предпоставки по чл.411, ал.2 ГПК и за
недействителност на договора за кредит, обосновали извод за недължимост на договорното
възнаграждение и отказ да се издаде заповед за изпълнение, за което са изложени подробни
съображения. Моли въззивния съд да отмени разпореждането в обжалваната му част и да
постанови издаването на заповед за изпълнение за претендираното със заявлението вземане
за договорно възнаграждение. Претендират се разноските по настоящото дело – 15 лв. за
държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл.413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на
насрещната страна.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което
1
има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба,
събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:
Производството по ч.гр.д.№ 2213/2021 г. по описа на РС-Бургас е образувано по
подадено от „Профи кредит България” ЕООД заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против М. КР. Б., СТ. СТ. Б., К. СТ. Б. и
К. СТ. Б., всички в качеството им на наследници на С К Б., починал на 18.09.2019 г., за
заплащане на следните суми, дължими по договор за потребителски кредит № 33038787391
от 04.12.2018 г.: 2430.83 лв. – неплатена главница, 1194.59 лв. – неплатено договорно
възнаграждение за периода от 10.12.2019 г. до 10.12.2021 г., и 1910.40 лв. – неплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, ведно със законната лихва от
подаване на заявлението – 31.03.2021 г. до изплащане на вземането, както и направените по
делото разноски от 110.72 лв. за платена държавна такса и 150 лв. за юрисконсултско
възнаграждение.
В заявлението е посочено, че претенцията произтича от сключен между
наследодателя на длъжниците С К Б. и „Профи кредит България“ ЕООД Договор за
потребителски кредит № 33038787391 от 04.12.2018 г. и Споразумение към него за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги. По силата на договора на длъжника е
отпусната заемната сума, а същият се е задължил да върне договорената като общо
задължение сума за срок от 36 месеца, с месечна вноска по погасителен план от 225.99 лв. и
падеж на всяко 10-то число на месеца, дължи и договорно възнаграждение за изтегления
кредит, като неизплатеното такова е в размер на 1194.59 лв. за периода 10.12.2019 г. –
10.12.2021 г. Между страните по договора е сключено и Споразумението за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги, по което длъжникът също дължи възнаграждение, изискуемо
от подписването му и разсрочено за срока на договора, като неплатеното такова е в размер
на 1910.40 лв. Посочено е, че длъжникът не е изпълнил задълженията си по договора, като
са заплатени 11 погасителни вноски и плащанията са преустановени. Длъжникът С Б. е
починал на 18.09.2019 г. и посочените в заявлението длъжници са негови наследници,
поради което кредиторът претендира от наследниците неплатените задължения по договора,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането.
Към заявлението са представени – договор за потребителски кредит №
33038787391/04.12.2018 г. и Споразумение към него за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги; погасителен план; общи условия към договора.
Представено е и удостоверение за наследници от 25.09.2019 г., съгласно което
длъжникът по договора за потребителски кредит С К Б. е починал на 18.09.2019 г. и е
оставил за свои наследници по закон: съпруга – М. КР. Б., син – К. СТ. Б., син – СТ. СТ. Б. и
син – К. СТ. Б., който е починал на 11.06.1982 г. Заявлението по чл.410 ГПК е насочено
против всички четирима наследници на кредитополучателя.
Първоинстанционният съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с №
2
387/01.04.2021 г. против длъжниците М. КР. Б., К. СТ. Б., СТ. СТ. Б. и К. СТ. Б., всички като
наследници на кредитополучателя С К Б., за заплащане на главницата от 2430.83 лв., ведно
със законната лихва върху нея, считано от 31.03.2021 г. до окончателното плащане, както и
съдебни разноски от 70.58 лв., съобразно уважената част от заявлението.
С обжалваното разпореждане от 01.04.2021 г., инкорпорирано в издадената заповед
по чл.410 ГПК, БРС е отказал издаване на заповед за изпълнение против длъжниците М. КР.
Б., К. СТ. Б., СТ. СТ. Б. и К. СТ. Б. за следните вземания: 1194.59 лв. – договорно
възнаграждение и 1910.40 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги,
тъй като искането е в противоречие със закона – основано е на договор за потребителски
кредит, който е недействителен съгласно чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.1-4, чл.21,
чл.22 и чл.23 ЗПК и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението. Районният съд е приел, че клаузата за
договорната лихва е недействителна и на самостоятелно основание, тъй като надвишава
трикратния размер на законната лихва. Това разпореждане е обжалвано пред въззивния съд
единствено в частта за договорното възнаграждение.
Въззивният съд намира за недопустимо произнасянето на заповедния съд по
отношение на посочения в заявлението длъжник К. СТ. Б., поради което в тази част
обжалваното разпореждането следва да бъде обезсилено. От приложеното към заявлението
удостоверение за наследници е видно, че длъжникът-наследник К. СТ. Б., ЕГН **********, е
починал на 11.06.1982 г., т.е. преди подаване на настоящото заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Предвид това, съдът намира, че производството по
делото по отношение на този длъжник е недопустимо. Починалият преди подаване на
заявлението длъжник е изгубил своята правоспособност и не може да бъде надлежна страна
по делото, поради което за кредитора не съществува правото да насочи претенцията си към
лице, което физически не съществува. Наличието на процесуална правоспособност е
абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, за
която съдът следи служебно, като липсата й води до недопустимост на производството за
издаване на заповед за изпълнение против длъжника К. СТ. Б., починал преди образуване на
делото. В случая, обаче, въззивният съд не разполага с правомощие да обезсили издадената
заповед за изпълнение против К. СТ. Б., доколкото същата не е предмет на обжалване в
настоящото производство (арг.чл.269 ГПК), като това обстоятелство следва да бъде
съобразено от заповедния съд, респ. исковия съд, разглеждащ иска по чл.422 ГПК. В тази
връзка, въззивният съд може и следва да обезсили единствено процесното разпореждане от
01.04.2021 г., което е предмет на въззивното обжалване, в частта му по отношение на
длъжника К. СТ. Б., починал на 11.06.1982 г., тъй като произнасянето на БРС в тази част е
недопустимо.
Въззивният съд намира постановеното от БРС разпореждане в допустимата му
обжалвана част за частично неправилно.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че заповедният съд не е следвало
3
да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни
негови клаузи. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, при разглеждане на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали
искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави. В настоящия случай,
процесният договор за кредит, от който произтича вземането, е сключен при действието на
Закона за потребителския кредит, поради което съдът е задължен служебно да следи за
спазването на неговите разпоредби. Ето защо, не е налице превишаване на правомощията на
районния съд и липсва нарушение на съдопроизводствените правила, като изложените в
този смисъл възражения на жалбоподателя са неоснователни.
Настоящият съд не споделя изводите на БРС за недействителност на договора за
потребителски кредит съгласно чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.1-4, чл.21, чл.22 и чл.23
ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, договорът за кредит е недействителен когато при
сключването му са нарушени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2
ЗПК. В случая, представеният договор за кредит съдържа необходимата информация
посочена в чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 ЗПК: посочена е отпуснатата сумата по кредита – 3000
лв. и общия размер на кредита – 5270.04 лв., както и условията за усвояването му; лихвения
процент по кредита – фиксиран годишен лихвен процент от 41.17 %; годишния процент на
разходите по кредита – 49.90 %, изчислен по определения в Приложение 1 към закона начин
и с вземане предвид на определените в закона допълнителни допускания, посочени в
Общите условия, неразделна част от договора и подписани от длъжника. В договора се
съдържа и информацията по чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК относно условията за издължаване
на кредита – посочен е размера, броя и падежа на вноските – 36 месечни вноски, всяка в
размер от 146.39 лв. и с падеж на 10-то число на месеца, като към договора е приложен и
погасителен план, неразделна негова част, в който са описани периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а в ОУ (т.7.3) е предвидено правото на длъжника при
поискване да се снабди с погасителен план за извършените и предстоящите плащания.
Изпълнено е и изискването на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК, като в т.7.1 от ОУ към договора изрично
е предвидено правото на потребителя да се откаже от договора. Предвид така установеното
съдържание на договора за потребителски кредит, въззивният съд намира, че същият е
сключен в съответствие с посочените в чл.22 ЗПК изисквания и като такъв е действителен,
което обуславя неприложимост на разпоредбата на чл.23 ЗПК, поради което изводите на
районния съд за недействителност на договора за кредит са неправилни. Тук следва да се
посочи, че цитираната от БРС норма на чл.10а ЗПК е относима единствено към
претендираното от заявителя вземане за възнаграждение по споразумението за
допълнителен пакет услуги, но не и към вземанено за договорната (възнаградителна) лихва.
Настоящата инстанция намира за неправилен и извода на заповедния съд за
недействителност на клаузата за договорна (възнаградителна) лихва, поради надвишаване
трикратния размер на законната лихва, т.е. поради противоречие на искането с добрите
нрави. Тук следва да се има предвид, че до изменението за ЗПК през 2014 г. липсваше
законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити, т.е.
липсваше императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва, като
4
единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос според
чл.9 ЗЗД бяха правилата на добрите нрави. Поради това и за да не се стига до неоснователно
обогатяване, съдебната практика приемаше за валидна уговорката, при която договорната
лихва не надвишава двукратния/трикратния размер на законната лихва в различните
хипотези на обезпечен и необезпечен заем, респ. при превишаване на този размер се
приемаше, че договорната лихва противоречи на добрите нрави. Понастоящем, обаче, такава
горна граница на договорната лихва при потребителските кредити е нормативно определена
в нормата на чл.19, ал.4 ЗПК и това е 5-кратния размер на законната лихва, доколкото в ГПР
на кредита се включват общите разходи за потребителя, в т.ч. лихви, възнаграждения и т.н.
Законодателят е възприел като законов критерий ГПР, като е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва не винаги е меродавен, поради което и за да бъде
избегната злоупотреба, в закона като критерий е предвиден максимален размер на ГПР и
това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите
нрави общото оскъпяване на кредита. В тази връзка, въззивният съд намира, че доколкото
процесното правоотношение се регулира от ЗПК, то уговорките по договора следва да
съответстват на изискванията на същия закон, поради което при преценката по чл.411, ал.2,
т.2 ГПК за противоречие на искането с добрите нрави следва да се съблюдава спазването на
правилата на ЗПК, когато се касае за договори за потребителски кредит. В конкретния
случай, уговорения годишен лихвен процент е 41.17 % при ГПР от 49.90 %, като последния
отговаря на законовото изискване да не надвишава петкратния размер на законната лихва по
смисъла на чл.19, ал.4 ЗПК. След като уговорения в договора годишен процент на
разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти
законната лихва, каквото е изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, то не противоречи на добрите
нрави страните да уговарят и по-голям размер на възнаградителната лихва, както е в случая,
стига да е спазено законовото ограничение. Поради това, съдът счита, че не е налице
противоречие на добрите нрави при определяне на възнаградителната лихва и липсва
основание за нищожност на клаузата, поради което районният съд неправилно е отказал
издаване на заповед за изпълнение в тази част.
С оглед изложените съображения, въззивната инстанция намира, че разпореждането
на БРС от 01.04.2021 г. следва да се отмени като неправилно в частта, с която е отхвърлено
заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу
длъжниците М. КР. Б., К. СТ. Б. и СТ. СТ. Б. , тримата като наследници на длъжника С К
Б., за претендираната договорна възнаградителна лихва. В случая, обаче, следва да се
съобрази обстоятелството, че срокът на договора не е изтекъл – крайният падеж е на
10.12.2021 г., не се твърди и няма данни кредитът да е обявен за предсрочно изискуем,
поради което кредиторът може да претендира само падежиралите вноски за периода от
забавата до подаване на заявлението по чл.410 ГПК, тъй като в заповедното производство
вземането следва да е станало изискуемо към момента на подаване на заявлението.
Размерите, в които се дължи възнаградителната лихва са конкретно посочени в приложения
към заявлението погасителен план, като за периода от 10.12.2019 г. (когато се твърди да е
настъпила забавата) до подаване на заявлението на 31.03.2021 г. дължимата възнаградителна лихва
възлиза на сумата от 320.93 лв. (от 12 до 15 вноска включително, по погасителния план). Ето защо,
срещу посочените длъжници следва да бъде издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за
сумата от 320.93 лв. – възнаградителна лихва, дължима за периода от 10.12.2019 г. до
5
31.03.2021 г. В останалата част до претендирания размер от 1194.59 лв. и за периода от 31.03.2021
г. до 10.12.2021 г. претенцията за договорна лихва е неоснователна и заявлението правилно е
отхвърлено от районния съд в тази част.
С оглед изхода на делото, искането на жалбоподателя за разноски в настоящото
производство е основателно, като следва да му се присъди сумата от 65 лв. (15 лв. за платена
държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение).
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОБЕЗСИЛВА разпореждане от 01.04.2021 г. , постановено по ч.гр.д.№ 2213/2021 г.
по описа на РС-Бургас, инкорпорирано в издадената по същото дело Заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК с № 387/01.04.2021 г., В ЧАСТТА , с която е отхвърлено заявлението на
„Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника К. СТ. Б. , ЕГН **********, починал
на 11.06.1982 г., като недопустимо, поради настъпила смърт на длъжника преди
подаване на заявлението.
ОТМЕНЯ разпореждане от 01.04.2021 г. , постановено по ч.гр.д.№ 2213/2021 г. по
описа на РС-Бургас, инкорпорирано в издадената по същото дело Заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК с № 387/01.04.2021 г., В ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението на „Профи
кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК срещу длъжниците М. КР. Б. с ЕГН **********, К. СТ. Б. с ЕГН
82090130603 и СТ. СТ. Б. с ЕГН **********, за сумата до размера от 320.93 лв. – договорно
възнаграждение за периода от 10.12.2019 г. до 31.03.2021г., дължимо по договор за
потребителски кредит № ********** от 04.12.2018 г., сключен с наследодателя на
длъжниците С К Б., починал на 18.09.2019 г., КАТО ВМЕСТО ОТМЕНЕНАТА ЧАСТ
ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, против длъжниците
М. КР. Б. с ЕГН **********, К. СТ. Б. с ЕГН 82090130603 и СТ. СТ. Б. с ЕГН **********, и
за сумата от 320.93 лв. – договорно възнаграждение за периода от 10.12.2019 г. до
31.03.2021 г., дължимо по договор за потребителски кредит № ********** от 04.12.2018 г.,
сключен с наследодателя на длъжниците С К Б., починал на 18.09.2019 г., както и за сумата
от 65.00 лв. за направените във въззивното производство разноски.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 01.04.2021 г. , постановено по ч.гр.д.№
2213/2021 г. по описа на РС-Бургас, инкорпорирано в издадената по същото дело Заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК с № 387/01.04.2021 г., в останалата обжалвана част, с която е
отхвърлено заявлението на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжниците М. КР. Б. с
ЕГН **********, К. СТ. Б. с ЕГН 82090130603 и СТ. СТ. Б. с ЕГН **********, за заплащане
на договорна възнаграждение за сумата над присъдените 320.93 лв. до претендирания
6
размер от 1194.59 лв. и за периода от 31.03.2021 г. до 10.12.2021г.
ВРЪЩА делото на Районен съд-Бургас за издаване на допълнителна заповед за
изпълнение съобразно настоящото определение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7