РЕШЕНИЕ
№ 14507
гр. София, 26.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело
№ 20251110116578 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Делото е образувано по искова молба на Б. М. К., чрез адв. М. М., с която срещу
"А.Ф.“ АД са предявени обективно кумулативно съединени искове, както следва: по
чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр. 3, вр. ал. 4 ЗЗД, вр. чл. 33 ЗПК и чл. 10а ЗПК, както и по чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, като неравноправни, за прогласяване нищожността на клаузите на
чл.20, ал. 1, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договор за кредит „Б.К.“ от ********* г.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника процесния договор за кредит, по
силата на който ответникът се задължил да му предостави револвиращ кредит в размер
на 1500 лева, която сума потребителят е следвало да върне при условията и в
сроковете съгласно договора. Съгласно чл.20 от договора за потребителя е предвидено
задължение, в случай че не предостави допълнително обезпечение в срок от 5 дни, да
дължи неустойка в размер на 7 % от усвоената и непогасена главница, включена в
текущото задължение за настоящия месец, като същата се начислявала за всяко
отделно неизпълнение на задължението. На следващо място, съгласно чл.21 ал.4 от
договора за кредит, ако при забава за плащане на текущото задължение или на сумата
по чл.11 от договора, потребителят дължи разходи за действия по събиране на
задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното текущо
задължение или сумата по чл.11 от договора. С чл.21 ал.5 от договора е било
предвидено, че след настъпване на предсрочна изискуемост, кредитополучателят
дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120 лева, включваща разходите по
извънсъдебно събиране на задължението. Счита, че тези клаузи (чл.20, чл.21 ал.4 и
чл.21 ал.5 от договора) са нищожни поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.
1, предл. 3 ЗЗД/ и поради противоречие с императивни норми на закона - чл.11, чл.19
ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 и чл.33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. В тази
връзка с исковата молба са развити подробни съображения. Моли за уважаване на
1
предявените искове и за присъждане на разноски.
Постъпил е в срок отговор на исковата молба, с който ответникът оспорва
предявените искове. Не отрича сключването на договор между страните, като
пояснява, че се касае за кредитен продукт, с който на потребителя се предоставя
револвиращ кредитен лимит, който потребителят само решава дали, кога и как да
използва. Първоначалният лимит е бил в размер на сумата до 1500 лева, а
впоследствие е бил увеличен на сумата 2000 лева. Намира исковете за неоснователни,
като в тази насока излага подробни доводи с отговора. Счита, че неустойката за
неизпълнение на поето с договора задължение не е нищожна, нито е прекомерна.
Оспорва основателността на исковете за нищожност на клаузите, предвиждащи
заплащане на такси за събиране на вземанията на кредитора при забава на длъжника.
Прави искане по реда на чл. 127, ал. 4 ГПК ищецът или процесуалният
представител да посочат банкова сметка, в случай че съобразно изхода от спора се
присъдят разноски. Моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Безспорни между страните са фактите на сключване на процесния договор за
предоставяне на кредит под формата на револвиращ кредитен лимит, както и
съдържанието на същия договор.
По делото е представен екземпляр от процесния договор за потребителски
кредит, съгласно който на ищеца е предоставена кредит под формата на кредитен
лимит в размер на сумата 1500 лева при посочен в договора размер на ГПР 46,18 %.
Ищецът се е задължил да връща усвоената главница съгласно условията и сроковете,
предвидени в договора. Съгласно чл. 8 от договора потребителят се е задължил да
заплати на кредитора договорна лихва, законна лихва за забава, неустойка за
неизпълнение на договорните си задължения и разходи за събиране по чл. 21, ал. 4 и
ал. 5 от договора, в случай че такива са начислени, както и дължимите такси съгласно
тарифата.
Съгласно чл. 15, ал. 1 от договора кредитополучателят се е задължил в срок до 5
работни дни от активиране на платежния инструмент да осигури обезпечение –
банкова гаранция за сумата 2286,45 със срок на валидност две години или физическо
лице поръчител, отговарящо на редица условия, посочени в договора.
Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора, ако потребителят не представи обезпечението
по чл. 15 в срок, дължи неустойка в размер на 7% от усвоения и непогасен кредитен
лимит към последното число на предходния календарен месец. Неустойката се
начислява на шесто число всеки месец до момента на предоставяне на поисканото
обезпечение.
Съгласно чл. 21, ал. 4 от Договор за кредит „Б.К.“, при забава за плащане на
текущото задължение или на сумата по чл.11 от договора, кредитополучателят дължи
разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лева за всеки ден,
до заплащане на съответното текущо задължение или сумата по чл.11 от договора.
Съгласно чл. 21, ал. 5 от договора се предвижда, че след настъпване на
предсрочна изискуемост, потребителят дължи еднократно заплащането на такса в
размер на 120 лева, включваща разходите по извънсъдебно събиране на задължението.
При така установената фактическа обстановка, по приложението на
правото съдът намира следното:
2
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че
оспорените клаузи от договора, сключен с ответника, са нищожни на заявените с
исковата молба основания, а именно като неравноправни, противоречащи на
императивни норми на закона или като противни на добрите нрави.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, вкл. че
при сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК и ЗЗП,
както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и
коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора.
Съдът намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за
прогласяване на частична нищожност на клаузи от правна сделка, приложими са
разрешенията, дадени с Тълкувателно решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а
именно че принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при
предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна
сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да
се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката и не следи
служебно за пороци на сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител.
Следва също така да се посочи, че когато са предявени искове за
недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята
на ищеца и съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е заявил, че съединява
предявените искове. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил
ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя
сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно
едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да
съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички
случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени
според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона или
заобикалянето му, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. В този
смисъл е напр. решение № 2 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о.,
ГК и др.
По отношение нищожността на клаузата на чл. 20 от договора, предвиждаща
заплащане на неустойка за неосигуряване на обезпечение в размер на 7 % от усвоената
главница на месечна база съдът намира следното:
Съгласно нормите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, на които се позовава ищецът, при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата, а когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
В случая с клаузите на чл. 20, ал. 1, вр. чл. 15 от договора е предвидено да се
дължи неустойка за неизпълнение на задължението на потребителя да осигури в срок
обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител, отговарящ на редица
изисквания, посочени в договора. Същевременно неустойката е предвидена да се
дължи като такава за неизпълнено в срок задължение на длъжника – да се начислява
ежемесечно и за срока, за който кредитополучателя не е изпълнил това си задължение,
т.е. за периода, за който е в забава да изпълни същото. Тази неустойка обаче не е
обвързана с допускане на забава от страна на потребителя върху дължимите от него
суми (плащания) по договора за кредит. Съгласно чл. 20, ал. 1 ЗПК неустойката се
начислява независимо от това дали потребителят е в забава да плати задълженията си
по договора или не. Ето защо и тази клауза (на чл. 20, ал. 1 от договора) не се явява в
пряко противоречие с нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, която разглежда хипотезите на
3
допусната забава на кредитополучателя в дължимите плащания по договора за кредит.
Съдът, в настоящия си състав приема, че предявеният иск за нищожност на тази клауза
поради противоречието на същата с правилата на чл. 33 ЗПК е неоснователен и следва
да бъде отхвърлен.
Следва да бъде разгледан предявеният иск за нищожност на клаузата на чл. 20,
ал. 1 от договора за потребителски кредит поради нейната неравноправност на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, вр. чл. 146 ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП неравноправна е клауза в договор, сключен с
потребител, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
В случая оспорената клауза съдът намира, че е неравноправна на посоченото
основание и като такава е нищожна. Посредством нея кредиторът възлага в тежест на
потребителя задължение, което се явява в необосновано висок размер с оглед
неизпълнението на друго задължение (това за неосигуряване на обезпечение по
договора за кредит), по отношение на което кредиторът с положителност е бил наясно,
че няма да бъде изпълнено от кредитополучателя.
Съгласно чл. 16 ЗПК заемодателят е длъжен да оцени кредитоспособността на
заемателя преди сключване на договора за потребителски заем. Уговарянето на
неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на допълнително
обезпечение – поръчител, който следва да отговаря на значително завишени
изисквания с оглед размера на кредитния лимит - да е лице над 21 години, с брутен
доход над 1500 лева, да работи минимум 6 месеца по ТПО по силата на безсрочен
договор, да няма кредитна история в ЦКР, да не е поръчител или кредитополучател по
договор заем, сключен с кредитора и да не е лице от домакинството на
кредитополучателя или да осигури банкова гаранция в размер на сумата 2286,45 лева
със срок на валидност 2 години, е уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и на потребителя /чл. 143 ЗЗП/. Уговорката е
нелогична и изключително трудно изпълнима, като нормалната търговска практика
вкл. и с оглед разпоредбата на чл. 16 ЗПК във връзка с оценката на
кредитоспособността на кредитоискателя е тези условия да бъдат поставени, респ.
удовлетворяването им да е условия за отпускане на кредита, в случай че за кредитора е
от съществено значение процесният кредит да бъде обезпечен именно по някой от
описаните в договора начини. Въпросната "неустойка" прикрива действителната лихва
/и разходи по заема/ и същата възлага в тежест на потребителя заплащане на
допълнително възнаграждение под формата на неустойка, която е в значителен с оглед
интереса на потребителя размер. Последният освен значителна по размер договорна
лихва е принуден да заплати допълнително възнаграждение в размер на още 7 %
месечно.
По изложените съображение и доколкото не е установено, обсъжданата клауза
да е била индивидуално уговорена, а на съда е служебно известно, че същата е част от
стандартното, типово съдържание на договори като процесния, то и предявеният иск
следва да се уважи на това основание и не следва да се обсъждат доводите на ищеца
по иска му, че клаузата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради
противоречието й с добрите нрави.
По отношение недействителността на клаузите на чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от
договора за кредит, съдът споделя изложените от ищеца в исковата молба оплаквания,
че така разписаните клаузи противоречат на императивните норми на чл. 10а и чл. 33,
ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
Съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
4
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Нормата на чл.10а, ал.2 ЗПК обаче установява забрана за кредитора да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. В тази връзка следва да се има предвид, че и двете начислени от кредитора
такси са такива, свързани със събиране на вземанията, т.е. с неговото управление, с
оглед което и попадат в процесната забрана.
Обсъжданите клаузи влизат и в пряко противоречие с нормите на чл. 33, ал. 1 и
ал. 2 ЗПК, които установяват императивна забрана за кредитора да начислява в тежест
на потребителя при допусната забава такси и други вземания извън лихвата за забава в
размер на законната такава. Ето защо съдът приема, че тези такси, свързани със
събиране на вземанията по договора за кредит при допусната от потребителя забава,
попадат в хипотезата на императивните забрани на чл. 10а, ал. 2 и чл. 33 ЗПК,
доколкото са уговорени за елемент от съдържанието на самото кредитно
правоотношение.
С оглед изложеното и предявените искове по чл. 26, ал. 4 ЗЗД следва да бъдат
уважени без съдът да обсъжда вероятната тяхна нищожност на заявените от ищеца
евентуални основания.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът дължи да
репарира направените от ищеца разноски за производството в размер на 152 лева за
заплатени държавни такси.
Претендира се адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 Задв. В
производството е установено, че ищецът е представляван безплатно от страна на
процесуалния му представител, с оглед което и същият следва да бъде възмезден за
положения труд. Съгласно Определение № 215 от 17.01.2024 г. на ВКС по гр. д. №
3611/2022 г., I г. о., ГК и др. изявлението за наличие на конкретното основание за
оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв обвързва съда и той не дължи
проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Достатъчно за уважаване на
искането по чл. 38, ал. 2 ЗАдв е правната помощ по делото да е осъществена без данни
за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗАдв,
заявление, че предоставянето на правната помощ е безвъзмездно и липса на данни,
които да го опровергават, отговорност на насрещната страна за разноски съобразно
правилата на чл. 78 ГПК. В случая тези предпоставки са налице, с оглед което и съдът
следва да определи адвокатско възнаграждение, което ответникът са заплати в полза
на процесуалния представител на ищеца въз основа на критериите, изведени в
съдебната практика: фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие,
качество на услугата, справедливост и необходимост насрещната страна да понесе
тежестта на разноските на насрещната страна (разумност и обоснованост на
разноските) и не на последно място икономическите условия в страната, измерител на
които се явява МРЗ и цената на исковете.
При съобразяване на обстоятелствата, че липсва каквато и да е фактическа и
правна сложност на случая, по поставените за разрешаване въпроси е налице изобилна
съдебна практика, делото е срочно разгледано в едно съдебно заседание без участие на
процесуални представители на страните, идентичната защита и доводи, изтъкнати по
всеки иск, икономическия стандарт в страната и обстоятелството, че са представени
доказателства, че адв. М. е регистриран по реда на ЗДДС, съдът определя адвокатско
възнаграждение в размер на сумата 480 лева с ДДС, която следва да се възложи в
тежест на ответната страна. Съдът не споделя доводите на адвоката, че адвокатско
възнаграждение следва да се определи и присъди по всеки иск, доколкото от една
страна, Наредбата за заплащане на адвокатската работа не е задължителна за съда, а от
5
друга страна, присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 1440 лева, с оглед
спецификите на производството, би довело нарушило принципите за недопускане на
злоупотреба с право и неоснователно обогатяване.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. М. К., ЕГН **********, със съдебен адрес:гр.
*********,*********, срещу „А.Ф.“ АД, ЕИК *********, с адрес: гр. *********, иск
по чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, вр. чл. 33 ЗПК за признаване за установено в
отношенията между страните, че клаузата на чл. 20, ал. 1 от договор за потребителски
кредит „Б.К.“ от ********* г., сключен между страните, е нищожна поради
противоречието й с нормите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Б. М. К., ЕГН **********,
със съдебен адрес: гр. *********, *********, срещу „А.Ф.“ АД, ЕИК *********, с
адрес: гр. *********, иск с правно основание чл. 143, ал. 2, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 146
ЗЗП, че клаузата на чл. 20, ал. 1 от договор за потребителски кредит „Б.К.“ от
********* г., сключен между страните, е неравноправна.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Б. М. К., ЕГН **********,
със съдебен адрес: гр. *********, *********, срещу „А.Ф.“ АД, ЕИК *********, с
адрес: гр. *********, искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. ал. 4 ЗЗД, вр.
чл. 10а и чл. 33 ЗПК, че клаузите на чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договор за
потребителски кредит „Б.К.“ от ********* г., сключен между страните, са нищожни
поради противоречието им със закона (чл. 10а и чл. 33 ЗПК).
ОСЪЖДА „А.Ф.“ АД, ЕИК *********, с адрес: гр. *********, да заплати на Б.
М. К., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. *********, *********, основание чл. 78
ал. 1 ГПК сумата 152 лева, представляваща разноски в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „А.Ф.“ АД, ЕИК *********, с адрес: гр. *********, да заплати на
адвокат М. В. М., АК – ******, със служебен адрес: гр. *********, ********* на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата 480 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на Б. М. К. в
първоинстанционното производство.
Присъдените с решението в полза на ищеца и на процесуалния й представител
суми могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка: *********, титуляр адв. М.
М..
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6