№ 163
гр. С., 04.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на дванадесети юни през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Биляна Д. Коева
при участието на секретаря Айсен Ахм. Моллахасан
като разгледа докладваното от Биляна Д. Коева Гражданско дело №
20254230100180 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Н. П. Й., ЕГН ********** е предявила против „Сити Кеш” ООД установителен
иск с правно основание с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 22 ЗПК във вр. с чл.
21 ЗПК във вр. с чл. 143 – чл. 148 ЗЗП за прогласяване нищожността на Договор за
потребителски кредит № **** от 11.06.2024 г. сключен между страните, поради
наличието на неравноправни клаузи, а в условията на евентуалност иск за
прогласяване нищожността на клаузата за неустойка инкорпорирана в процесния
договор. Предявен е и осъдителен иск с правно основание е чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумата в размер от 560 лв.
изплатена на ответника по нищожен договор без основание.
Ищцата твърди, че страните сключили договор за потребителски кредит № ****
на 11.06.2024 г. в гр. С., при фиксиран ГЛП от 50 % и ГПР от 65,61 %, като съгласно
погасителен план към договора, ищцата следвало да заплати 37 седмични вноски в
размер на 90, 00 лв. или общо 3 330 лв., като сумата включвала главница, лихва и
неустойка за непредставяне на обезпечение. Поддържа се, че сключеният между
страните договор е нищожен, тъй като ГЛП е 50 %, тъй като надвишава трикратния
размер на законната лихва. Поддържа се, че и ГПР надвишавал нормативно
установения, тъй като в него следвало да бъде включена клаузата за неустойка по
договора за предоставяне на обезпечение и банкова гаранция. Сочи, че кумулирането
на неустойката водело до скрито оскъпяване на кредита.
Искането към съда е да бъдат уважени така предявете искове. Претендират се
разноските по делото.
1
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от ответното
дружество. Поддържа се, че предявените искове са неоснователни и недоказани.
Излагат се съображения, че безспорно между страние е бил сключен договор за
кредит, но договорът отговарял на всички законови изисквания и на специалните
изисквания на ЗПК. Сочи, че уговорената неустойка не следва да бъде включена в ГПР
и била проявление на свободата на договаряне, а задължението на потребителя по нея
възниквало след сключване на договора, като последният бил наясно с размера й още
преди да настъпи фактът на неизпълнение. Излагат се съображения, че ГЛП бил ясно
и недвусмислерно посочен и съобразен с нормативните изисквания.
Искането към съда е да отхвърли предявените искове. Претендират се разноските
по делото.
Съдът, като съобрази събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Между страните не е спорно, поради което с доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че че между тях е бил сключен договор за кредит с посоченото в
исковата молба съдържание, както и че инкорпорираната в договора неустойка не е
включена в ГПР и че ищцата е извършила плащания по процесния договор за заем в
общ размер от 2160 лв.
Видно от представения договор за потребителски кредит № **** от 11.06.2024 г.,
в чл. 5 от договора е предвидено задължение на кредитополучателя да обезпечи
кредита с поне едно от следните обезпечения: поръчител или банкова гаранция (поне
едно от изброените), като поръчителите следва да отговарят кумулативно на следните
условия: имат осигурителен доход в размер на най-малко 7 пъти размера на
минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти
минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за
заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за
заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции
с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна
бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение. По отношение на
банковата гаранция – същата следва да е със срок на валидност 6 месеца след крайния
срок на плащане на задълженията по договора.
В чл. 11 от договора за кредит е предвидено, че неизпълнението на задължението
на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение в срока по чл. 5 се санкционира
с неустойка 1 382,76 лв., разсрочена за срока на заема и дължима заедно с всяка
2
погасителна вноска.
По делото е представен и погасителен план към договора за кредит, видно от
който наред с погасителната вноска по кредита се начислява и седмична неустойка в
размер на 74,44 лв. за първите пет седмици и по 31,58 лв. за следващите тридесет и
две седмици.
В приетия по делото договор е посочен ГПР в размер на 65,61%.
Представено е извлечение за извършените и предстоящи плащания по процесния
договор за заем, от което е видно, че ищцата е заплатила на ответното дружество сума
в общ размер 2 160 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени
доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор
за потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор
се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП,
в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално съдържание
на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните
реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така,
според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж СЕС е имал
3
повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L
133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България
именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново
разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се
включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед
разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по
смисъла на чл. 3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, ГПР представлява
общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19,
параграф 2.
В конкретния случай и видно от приложената по делото писмени доказателелства
кредиторът е посочил, че ГПР по кредита е 65,61 %, в който изобщо не е ясно какви
компоненти на дълга включват, тъй като това не е посочено. Същевременно в
погасителния план към договора е посочено, че общо дължимата сума по кредита, като
сбор от главница, лихва и неустойка (в случаите на неосигурено обезпечение) е в
размер на 3 330 лева, от която неустойката е в размер на 1 382,76 лева и същата се
начислява и се дължи от кредитополучателя, в случай че в тридневен срок от
получаване на сумата по кредита не се предостави обезпечение по кредита, съгласно
изискванията на чл. 5 от договора. Като съобрази съдържанието на клаузите,
обосноваващи начисляването на процесната неустойка и предоставената
преддоговорна информация, в частност обявения размер на ГПР, пренесена след това в
договора за кредит, съдът намира, в случая че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за кредит неустойка представлява разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите, а това не е сторено. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10
пункта), което към 11.06.2024 г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат
да надхвърлят 68,9 % от заетата сума. За да достигне до този извод, съдът изходи от
4
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне
на обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за
потребителя-заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като
същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване
пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и относно
останалите предвидени обезпечения като ипотека, особен залог, банкова гаранция или
издаване на ценна книга.
Същевременно съдът съобрази, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя
по договора, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща
дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати.
Обезпечението на кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция
да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и
вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от
невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако
кредитополучателят не плаща задълженията си. В случая,
обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било
вреди за заемодателя и се дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да
настъпят или не. Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на
задължението за предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто
размер, видно от погасителния план почти половината от размера на заетата сума и
надхвърля 4 пъти договорената възнаградителна лихва.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с
5
предвиждане на процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата
на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно
процесната неустойка има характера на „общ разход по кредита за потребителя“ по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент
на разходите.
Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема. При това положение посоченият в договора годишен процент
на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който
изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден.
Същевременно, в практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 и 2 от Решение
от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, по преюдициално запитване на СРС, се приема, че
когато в договора не е посочен правилен ГПР, тъй като не са включени в него подобни
възнаграждения за „услуги“ като процесните, целият договор може да се приеме за
нищожен на основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Изложеното обуславя извод за основателност на исковата претенция по чл. 26, ал.
1, предл. 2 ЗЗД и за прогласяване на договора за кредит за недействителен, предвид
заобикаляне на законите изисквания и конкретно на чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, при допуснато нарушение на последната.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
Съгласно посочената разпоредба този, който е получил нещо без основание, е
длъжен да го върне.
Касае се за хипотеза на предаване, съответно получаване на нещо при начална
липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Начална липса на основание е налице както в случаите, когато е получено нещо
въз основа на нищожен акт, така и при предаване и без наличието на някакво
правоотношение между даващия и получаващия, в който смисъл са и задължителните
за съда разяснения, дадени в мотивите на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр.
дело № 1/79 г. на Пленум на ВС – по някои въпроси за неоснователното обогатяване.
Посочената законова хипотеза, регламентираща един от съставите на
6
неоснователно обогатяване, е налице когато ищецът докаже даването, а ответникът не
докаже претендираното от него основание, а също така и в случаите, при които
ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът установи, че
това основание е нищожно, като и в двете хипотези даденото е без правно основание.
С оглед изложеното, възникването в полза на ищцата на процесната вземане е
обусловено от установяване, при условията на пълно и главно доказване,
осъществяването на твърдяното имуществено разместване чрез реалното заплащане,
съответно получаване от ответното дружество на претендираната сума, при
установяване на което в тежест на ответната страна е да докаже наличието на
основание за получаване и последващо задържане на сумите.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията, в
частност на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, в който случай съгласно чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Предвид това и с оглед вече достигнатия извод относно недействителността на
процесния договор за кредит, то съдът намира, че за кредитополучателя – ищцата по
делото е възникнало задължение за връщане единствено на сумата от 1600 лева,
представляваща главницата по договора и анексите към него. С представената по
делото справка за движенията по кредита, ответното дружество признава факта, че
ищцата е заплатила по процесния договор за кредит сума в общ размер от 2160 лв.
След приспадане на дължимата главница от 1600 лева остава сума от 560 лева,
заплатена от ищцата по процесния договор при липсата на основание за това и
съответно подлежаща на връщане от ответника.
Предвид изложеното предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се
явява доказан по основание и размер и следва да бъде уважен изцяло.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
ищецът. В случая ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 188,51
лв., а видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие е, че
адвокатското възнаграждение е безплатно – при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
По възраженията на ответното дружество относно приложението на разпоредбата
на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, на съдът е служебно известно постановеното Определение №
934 от 27.02.2025 г. по гр.д. № 3502 по описа на ВКС, с което на основание чл. 292
ГПК е предложено на Общото събрание на Гражданска колегия и Търговска колегия на
Върховния касационен съд да постанови тълкувателно решение по следния въпрос:
Има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на
безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата при
направено искане по чл. 38, ал. 2 от същия закон или те са предоставени единствено на
7
договарящите се и не подлежат на проверка от съда?
Съдът, в настоящия си състав, намира, че преценката за наличието или липсата на
съответната хипотеза на чл. 38, ал. 1 ЗА, при която е учредено безплатното
процесуално представителство в полза на осъществилия го адвокат, не подлежи на
проверка от съда. След като е представен договор за правна защита и съдействие, в
който е уговорено безплатно такова и насрещната страна носи отговорност за разноски
в производството съгласно чл. 78 ГПК, то тя следва да понесе и отговорността за тези
за дължимото се при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение.
Предпоставките по чл. 38, ал. 1 ЗА за предоставяне на безплатна правна помощ,
не са идентични като тези, например за освобождаване на такси и разноски в
производството по делото. В посочената разпоредба не е предвидено изискване
материалното затруднение да бъде доказвано пред съда или да бъде трайно. Възможно
е страната да е във временно затруднение да заплати възнаграждение на процесуалния
си представител, а с оглед процесуални срокове да се изисква незабавно правно
съдействие, поради което изцяло в дискрецията на съответния адвокат е да прецени
дали са налице предпоставките да осъществи безплатно процесуално
представителство. Систематическото тълкуване на разпоредбата на чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА
води до същия извод. В т.3 от същата е предвидено, че адвокатът може да оказва
безплатно адвокатска помощ и съдействие на роднини, близки или на друг юрист. Не
може да бъде споделено виждането, че съдът е задължен да изследва дали дадена
страна е „близък“ на съответния адвокат или да изисква доказателства за това, респ. да
бъде задължен адвокатът да установи тези взаимоотношения.
С оглед изложеното, съдът намира, че възраженията на ответното дружество за
недължимост на претендираното адвокатско възнаграждение за оказана безплатно
адвокатска помощ са неоснователни.
По отношение размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца, съдът определя възнаграждението в размер от 400 лева
съобразно фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални
действия.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД на Н. П. Й., ЕГН **********, с адрес: с. Б., общ. С., ул. ********
срещу „Сити кеш“ ООД, ЕИК ******, с адрес: гр. С., бул. ******* на основание чл.
26, ал. 1, договор за потребителски кредит № **** сключен между страните на
8
11.06.2024 г.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК ******, с адрес: гр. С., бул. *******, да
заплати на Н. П. Й., ЕГН **********, с адрес: с. Б., общ. С., ул. ********, сумата от
560 лева /петстотин и шестдесет лева/, представляваща заплатена без основание сума
по договор за потребителски кредит № **** сключен между страните на 11.06.2024 г.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК ******, с адрес: гр. С., бул. ******* да
заплати на адв. Л. К. Б., - САК, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА, сумата от
400, 00 лева /четиристотин лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за
оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие на ищеца по производството.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК ******, с адрес: гр. С., бул. *******, да
заплати на Н. П. Й., ЕГН **********, с адрес: с. Б., общ. С., ул. ********, сумата в
размер от 188, 51 лева /сто осемдесет и осем лева и петдесет и една ст./ платена
държавна такса на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Окръжен съд Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
9