РЕШЕНИЕ
№ 254
гр. Кюстендил, 20.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Елеонора Н. Борисова
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20251500500285 по описа за 2025 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл.
от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№4510/22.04.2025г., подадена от Г. И. Т. с
ЕГН **********, с адрес гр.Б., ул.„************“ №**, чрез пълномощника му адв.М. П. от
САК, със служебен адрес в гр.С., ул.„*********“ №**, насочена срещу решение с рег.№166
от 24.03.2025г., постановено от Районен съд - Дупница по гр.д.№20241510101832 по описа
на същия съд за 2024г.
С първоинстанционния съдебен акт РС - Дупница е отхвърлил като неоснователен
иска на Г. И. Т. срещу „Юте Кредит България“ ЕООД, гр.София, ул.„Черковна“ №38 за
обявяване нищожност на клауза от договор за кредит и връщане на платени по него суми в
размер на 1758.04 лева, както и е осъдил Г. И. Т. да заплати на „ЮтеКредит България“ ЕООД
деловодни разноски в размер на 450 лева.
Въззивникът навежда съображения за неправилност, незаконосъобразност и
необоснованост на обжалваното решение. Сочи допуснати в първоинстанционното
производство процесуални нарушения, изразяващи се в липсата на изготвен доклад по
смисъла на чл.140 от ГПК, липсата на произнасяне по всички предварителни въпроси и по
допускане на доказателствата, същевременно не била разпределена доказателствената
тежест и липсвало произнасяне по искането на ищеца за назначаване на съдебно –
счетоводна експертиза.
Навежда съображения за недействителност на процесния договор за кредит по
смисъла на чл.22 вр.чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК. Поддържа, че допълнителната услуга –
1
разглеждане, представлява действие по усвояване на кредита, с които суми по усвояване и
управление на кредит реално се заобикаля императивната разпоредба на чл.19 ал.4 от ЗПК,
като тези допълнителни плащания следвало да бъдат включени в ГПР. Аргументира се, че
при залагане в параметрите на договора на еднократната първоначална такса за разглеждане,
уговорена с оспорваната клауза по договора, ГПР би надхвърлил посочения в чл.19 от ЗПК
максимум. Изтъква, че доколкото посочените в договора размери на възнаградителна лихва
и ГПР не съответстват на действително уговорените такива, те са нищожни.
Твърди, че клаузата, с която е уговорена такса за разглеждане, е неравноправна по
смисъла на чл.143 ал.1 т.3 от ЗЗП. Счита, че посочването в договора на различен от
действителния ГПР представлява невярна и подвеждаща информация относно общите
разходи по кредита, което попада в обхвата на чл.6 от Директива 2005/29/ЕО и е основание
за приемане на клаузата относно дължимата от заемателя обща сума за неравноправна,
влечаща изцяло недействителност на договора, по смисъла на чл.4 от Директива 93/13/ЕО.
Допълва, че процесната клауза е нищожна и поради противоречие с добрите нрави по
смисъла на чл.26 ал.1 от ЗЗД. Изтъква, позовавайки се на чл.10а ал.2 от ЗПК, че
заемодателят не е имал право да претендира заплащане на такса разглеждане, поради което
таксата се явява нищожна като договорена при начална липса на основание. Допълва, че
процесната клауза не е индивидуално договорена, съгласно чл.146 от ЗЗП.
Аргументира се, че внесената от него сума в размер 1 758.04 лева, с която е погасена
такса за разглеждане, е недължимо платена и подлежи на възстановяване съгласно чл.55 ал.1
предл.1 от ЗЗД.
Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново решение по
съществото на спора, с което предявените искови претенции бъдат уважени. Претендират се
разноските за двете съдебни инстанции.
В законоустановения срок по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна „Юте Кредит България“ ЕООД, чрез процесуалния
му представител юрисконсулт З. Х., с който се изразява становище за нейната
неоснователност и недоказаност. Подчертава се, че таксата за разглеждане е изрично
посочена в Стандартния европейски формуляр (СЕФ), погасителния план по договора и е
включена в ГПР по договора за кредит, като общият размер на разходите е в рамките на
законовия максимум. Поддържа, че процесният договор не нарушава изискванията на чл.10
ал.1, чл.11 ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9 от ЗПК.
Моли се за потвърждаване на атакуваното решение и отхвърляне на въззивната
жалба. Претендира се присъждане на разноски в производството, вкл. юрисконсултско
възнаграждение. Прави се възражение срещу присъждане на разноски в полза на въззивника
пред въззивната инстанция.
Окръжен съд - Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото, взе предвид
оплакванията и възраженията на страните и след като прецени събраните доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
По допустимостта на въззивното обжалване съдът се е произнесъл с определението
си по чл.267 от ГПК, намирайки въззивната жалба за допустима, като подадена в срок, от
страна, която има право и интерес от обжалването и срещу подлежащ на въззивна проверка
съдебен акт.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по
правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране
наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която произтича пряко от
формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По
всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.
2
Съдът намира, че независимо от неговата лаконичност, първоинстанционното
решение представлява валиден и допустим съдебен акт.
Преценено по същество, решението се явява неправилно и като такова следва да бъде
отменено, а предявените искове – уважени.
По фактите между страните няма спор, а те са и установени с представените в
рамките на производството пред РС-Дупница доказателства.
От договор за кредит №L340220 е видно, че същият е сключен на 03.02.2024г. между
„ЮтеКредит България“ ЕООД, от една страна като кредитор, и Г. И. Т., от друга страна като
кредитополучател. Съгласно клаузите на този договор, дружеството се е задължило да
предостави на кредитополучателя сумата от 9 979.15 лева под формата на заем, а
последният се е задължил да я върне при условията и сроковете на договора, както и да
заплати уговорената лихва и другите разходи по кредита в срок до 28.01.2028г., разсрочено
на 48 вноски, съгласно погасителен план, представляващ приложение №1 към договора.
В клаузите на договора е предвидено, че кредитополучателят дължи заплащане на
еднократна такса за разглеждане в размер на сумата от 1 758.04 лева. Посочено е, че
лихвеният процент по договора е фиксиран – 37 % годишно, като общата сума на лихвите за
периода възлиза на 9 023.43 лева, при ГПР в размер на 52.60 %. Общият размер на всички
плащания по договора е определен на 20 760.62 лева.
Договорено е, че еднократната такса за разглеждане в размер на 1 758.04 лева се
дължи в деня на подписване на договора, но се възстановява от кредитополучателя с
дължимите месечни вноски, съгласно погасителния план. В договора е уточнено, че таксата
за разглеждане се дължи изцяло, както в случай на предсрочно погасяване на кредита, така и
в случай на предсрочно прекратяване на договора по каквато и да е причина.
Не е спорно между страните, че Т. е погасил предсрочно задължението си към
дружеството, като е извършил плащане и на сумата от 1 758.04 лева, представляваща
договорена такса за разглеждане.
ДнРС е бил сезиран с предявени от кредитополучателя по договора два обективно
кумулативно съединени искове – иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.10а от
ЗПК и чл.11 т.10 във вр. с чл.19 ал.4 от ЗПК за прогласяване нищожност на клаузата от
сключения договор, предвиждаща заплащане на еднократна такса за разглеждане и иск с
правно основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищеца
недължимо платената от него на основание нищожната клауза такса за разглеждане в размер
на 1 758.04 лева, ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на иска до
окончателното й изплащане.
При горните данни районният съд е намерил предявените искове за неоснователни и
ги е отхвърлил, доколкото е приел, че ищецът, като потребител е бил уведомен
предварително за дължимата такса, имал е възможността в 14-дневен срок от сключването
на договора да се откаже от него, но не го е сторил, а размерът на ГПР с включената такса не
надхвърля максималния размер по чл.19 от ЗПК.
Настоящият състав на ОС-Кюстендил счита, че доводите на ДнРС не може да бъдат
споделени, тъй като са в разрез с приложимите законови разпоредби, уреждащи
императивно защитата на потребителите.
Процесното заемно правоотношение, с оглед качеството на кредитополучателя-
физическо лице, по своята правна характеристика представлява договор за потребителски
кредит, за който са приложими общите правила на Закона за задълженията и договорите,
правилата на специалния Закон за потребителския кредит, както и - с оглед качеството на
кредитополучателя на „потребител“ – нормите на Закона за защита на потребителите.
Процесният договор е бил сключен при действието на Закона за потребителския
кредит, поради което при преценката за основателността на исковете съдът следва да
3
съобрази съответствието на договора с императивните разпоредби на този закон.
Съгласно разпоредбата на чл.9 ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане. Законът въвежда изисквания относно формата и съдържанието на
този вид договори, съществена част от които се съдържат в разпоредби с императивен
характер, установени в обществен интерес за защита на икономически по-слабите участници
в оборота, поради което съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи
произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като основание за
обжалване /в този смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР №1/2013г. от
09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
При разглеждане доводите на ищеца за недействителност на процесния договор, респ.
на конкретната клауза от него, както и при извършване на дължимата служебна проверка,
съдът констатира нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на еднократна такса за
разглеждане.
Съгласно чл.10а ал.1 от ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Целта на
таксите и комисионите по смисъла на цитираната разпоредба е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по
предоставяне на кредит. Според чл.10а ал.2 от ЗПК, кредиторът не може да изисква плащане
на такси за действия, свързани с управлението и усвояването на кредита. Изхожда се от
разбирането, че тези действия са част от дейността му по предоставяне на самия кредит.
Съдът намира, че клаузата в договора, според която потребителят дължи заплащане
на такса за разглеждане в размер на 1 758.04 лева противоречи на чл.10а ал.2 от ЗПК, тъй
като не представлява такса, свързана с предоставяне на допълнителни услуги, а е такава,
свързана с усвояването на кредита.
Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му
дейност е неразривно свързана с разглеждането на документите, подадени от всеки
потенциален клиент. Съобразно изричната норма на чл.10а ал.2 от ЗПК, кредиторът не може
да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. След като клиентът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което
се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ищецът не
следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите. Дейността по
одобряване на кредитната заявка и оценката на кредитния риск се явяват действия, свързани
с основната търговска дейност на дружеството и именно поради това чл.10а ал.2 от ЗПК
установява императивна забрана кредиторът да изисква заплащане за тях. Разглеждането на
документите за отпускане на кредита естествено и закономерно предхожда сключването на
договора и се явява предпоставка за сключването му, поради което осъществявайки тази
дейност кредитодателят няма основание да я таксува и квалифицира като услуга, защото по
този начин той упражнява своето право да оцени кредитоспособността на потребителя и да
прецени дали да сключи или не договора. В тази връзка, възлагането в тежест на
потребителя да заплаща задължения, които по дефиниция следва да се изпълнят от
кредитора, е в явно противоречие с цитираната разпоредба и предпоставя настъпването на
неоправдано облагодетелстване на търговеца за сметка на икономически по-слабата страна в
правоотношението. На практика, таксата за разглеждане води до допълнително увеличаване
на задълженията на потребителя, като дава възможност на кредитора да капитализира
допълнителен приход от присъщата му дейност, без да предоставя на кредитополучателя
някакво конкретно благо.
Неоснователни са възраженията на ответника по иска, че таксата не е свързана с
4
усвояването на кредита, а е за разглеждане на кредита, тъй като предшества отпускането му,
доколкото разглеждането на молбата за кредит е неотменима част от отпускането и
усвояването на потребителския кредит. Касае се за клауза която пряко противоречи на
императивната правна норма на чл.10а ал.2 от ЗПК, поради което, на основание чл.26 ал.1
пр.1 от ЗЗД, тази клауза е нищожна.
Доколкото се касае за хипотеза на нищожност на договорна клауза, поради
противоречие с императивна законова разпоредба, е безпредметно да се изследва дали
клаузата има неравноправен характер, в частност – дали е била индивидуално уговорена или
не. Без значение в случая се явява и въпросът дали сумата на таксата е включена в ГПР по
договора, ако би била включена дали би надхвърлила максималния му размер и прочее.
Предвид гореизложеното, искът по чл.26 ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.10а от ЗПК за
нищожност на клаузата в договора за кредит, регламентираща такса за разглеждане поради
противоречието й с разпоредбата на чл.10а ал.2 от ЗПК, се явява основателен и следва да
бъде уважен. Решението на ДнРС, което е в обратен смисъл, се явява неправилно и подлежи
на отмяна в тази му част.
Неправилно е и следва да се отмени първоинстанционното решение и в частта по
осъдителния иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД.
Според чл.55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание е длъжен да го
върне. Фактическият състав на разпоредбата предполага кумулативното установяване на
няколко обстоятелства: 1) обогатяване на ответника, изразяващо се в придобиване на
имуществена облага; 2) обедняване на ищеца; 3) причинна връзка между двете; 4) липса на
основание за преминаване на имуществените блага от патримониума на обеднелия в този на
обогатилия се. Тежестта да установи наличието на първите три елемента от този фактически
състав е възложена на ищеца. Той следва да докаже факта на плащането, а ответникът, ако
твърди наличие на основание за получаването, следва да го докаже.
В конкретния случай е установено, че ответното дружество е получило сумата от
1 758.04 лева. Не се спори, че тази сума е заплатена на дружеството от Г.Т. –
кредитополучател по договора за кредит от 03.02.2024г. Плащането на сумата е лишено от
основание, доколкото е извършено за погасяване на задължение по клауза, която, както се
прие, е нищожна. Няма съмнение, че получаването на нещо въз основа на нищожен акт
представлява получаване при начална липса на основание.
По силата на основополагащото правило на чл.55 от ЗЗД, целящо да предотврати
неоснователното обогатяване, получената без основание от ответника сума в размер на
изцяло заплатената такса за разглеждане, подлежи на връщане на заплатилия я потребител,
доколкото е платена, без да е била дължима.
Искът следва да се уважи изцяло, като върху сумата се присъди и законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба в съда - 08.08.2024г., до окончателното изплащане.
Решението на ДнРС следва да се отмени и в частта за разноските, като в полза на
ищеца бъдат присъдени сторените от него разноски в размер на 620.33 лева, от които 70.33
лева – заплатена държавна такса и 550.00 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Последното не може да се възприеме като прекомерно, с оглед естеството и броя на
предявените искове, фактическата и правна сложност на спора, както и процесуалните
усилия на адвоката, положени по делото.
С оглед основателността на въззивната жалба, на жалбоподателя се дължат
направените от него разноски във въззивното производство – 61 лева за държавна такса и
550.00 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, или общо 611 лева. Възражението за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно по посочените по-
горе съображения.
Воден от горното, съдът
5
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение с рег.№166 от 24.03.2025г., постановено от Районен съд -
Дупница по гр.д.№20241510101832 по описа на същия съд за 2024г., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от Г. И. Т. с ЕГН **********, с адрес гр.Б.,
ул.„************“ №**, срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление в гр.София, ул.„Черковна“ №38, ет.1, офис 4, иск, че
клаузата от сключения между „ЮтеКредит България“ ЕООД и Г. И. Т. договор за кредит
№******** от 03.02.2024г., предвиждаща задължение за клиента да заплати на кредитора
такса за разглеждане в размер на сумата от 1 758.04 лева, е НИЩОЖНА, поради
противоречието й с чл.10а ал.2 от ЗПК.
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр.София, ул.„Черковна“ №38, ет.1, офис 4 да заплати на Г. И. Т. с ЕГН
**********, с адрес гр.Б., ул.„************“ №** сумата от 1 758.04 лева (хиляда
седемстотин петдесет и осем лева и четири стотинки), представляваща подлежаща на
връщане сума като платена без основание въз основа на нищожна клауза от договор за
кредит №L340220 от 03.02.2024г., такса за разглеждане, ведно със законната лихва от датата
на депозиране на исковата молба в съда - 08.08.2024г., до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр.София, ул.„Черковна“ №38, ет.1, офис 4 да заплати на Г. И. Т. с ЕГН
**********, с адрес гр.Б., ул.„************“ №** следните суми: 620.33 лева (шестстотин
и двадесет лева и тридесет и три стотинки), представляваща сторени разноски в
производството пред ДнРС, от които: 70.33 лева за държавна такса и 550.00 лева за
заплатено адвокатско възнаграждение и 611.00 лева (шестстотин и единадесет лева),
представляваща сторени разноски в производството пред въззивната инстанция, от които:
61.00 лева за държавна такса и 550.00 лева за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6