№ 586
гр. Видин, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВИДИН, VI СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Галина В. Герасимова
при участието на секретаря ТАНЯ Г. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от Галина В. Герасимова Гражданско дело №
20251320100887 по описа за 2025 година
Делото е образувано по искова молба от Р. Л. П., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: гр. В., ул. „Г.“ № **, чрез адв. С. Т., против „С. К.“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., район „М.“, бул. „Ц.
ш..“ № *, ет. * с която са предявени обективно съединени искове с правна
квалификация чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Твърди се в исковата молба, че ищцата Р. Л. П. е сключила с ответното
дружество договор за паричен заем № 1050809 на 05.04.2024 година. Съгласно
т. 3 от договора, параметрите на заема са следните: чистата стойност на
кредита (подлежащата на получаване главница по кредита) е в размер на 1000
лева, срокът на договора е 8 месеца, размер на погасителна вноска – 3 по 41,67
лв. и 5 по 225.68 лв. Общата сума, дължима от кредитополучателя, е в размер
на 1253.41 лева. Съгласно т. 6.1. Заемателят се задължава в срок от три дни,
считано от усвояването на заемната сума да предостави обезпечение по
начина и реда и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия:
поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените), а съгласно т. 6.2.
„При неизпълнение на т. 6.1., Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в
размер на 842.59 лева, като неустойката се начислява автоматично от
Заемодателя, като с подписването на настоящия договор за заем Заемателят
счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща
разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. При това
положение вноската по кредита с включена неустойка възлиза на 262 лева, а
общата дължима сума на 2096 лева.
Ищцата твърди, че е погасила задължението чрез заплащането на
1
следните суми: на 10.05.2024 -262 лв.; на 07.06.2024 - 262 лв.; на 09.07.2024 -
262 лв.; на 12.08.2024 - 262 лв.; 08.09.2024 - 262 лв. и на 12.09.2024 - 637,89
(чрез рефинанс). Общата сума, която Р. П. е заплатила е 1947.89 лв.
Ищцата поддържа, че Договор за паричен заем № 1050809 от 05.04.2024
година е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Предвид недействителността на договора, то на основание чл. 23 ЗПК
ищцата поддържа, че е следвало да върне само главницата по договора за
кредит, като всички други платени суми по договора за кредит, се явяват
платени без основание. Сочи, че общо заплатената сума по Договор за
паричен заем № 1050809 от 05.04.2024 година е 1947,89 лв., при главница 1000
лв. Твърди, че заплатената сумата от 947,89 лв. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД подлежи на връщане, като недължимо платена по недействително
правоотношение.
Иска се от съда да постанови решение, с което на основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК да прогласи за нищожен
сключения Договор за паричен заем № 1050809 от 05.04.2024 година, поради
това, че посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства
на действителния годишен процент на разходите и не са посочени
компонентите и допусканията, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по договора.
При условията на евентуалност да прогласи за нищожна клаузата на т.
6.1 и т. 6.2 от Договор за паричен заем №1050809 от 05.04.2024 година,
предвиждаща заплащането на неустойка, като неравноправна и поради
противоречие с добрите нрави.
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
за връщане на платената по договора сума от 947,89 лева /деветстотин
четиридесет и седем лева и осемдесет и девет стотинки/, представляваща
недължимо платени суми по Договор за паричен заем № 1050809 от
05.04.2024 година, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 09.04.2025 г. до окончателното заплащане на сумата.
Претендира се присъждане на направените по производството разноски.
Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение на основание
чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗАдв.
Ответникът е депозирал в срок отговор по чл. 131 от ГПК, в който
оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни.
Твърди се, че е налице злоупотреба с права.
Поддържа, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК.
По отношение на предявения осъдителен иск се признава получаването
на процесната сума, но се твърди, че договорът и отделните му клаузи са
действителни, поради което в полза на кредитодателя е налице валидно правно
2
основание да задържи плащанията по договора.
Иска се от съда да отхвърли предявените искове като неоснователни.
Претендират се направените по производството разноски
По делото са представени писмени доказателства. Назначена и изготвена
е съдебно-счетоводна експертиза.
След като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност и като взе предвид изложеното от страните, съдът приема за
установено от фактическа страна следното:
От заключението на вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната
експертиза, което съдът приема за компетентно и обективно изготвено се
установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит №
1050809 от 05.04.2024 г. Отпуснатият кредит е в размер на 1000.00 лева, видът
на вноската е месечен, броят на погасителните вноски е 8, размерът на
годишния лихвен процент е фиксиран в размер на 50.00 %. Заложеният в
договора ГПР е в размер на 62.74 %. Размерът на погасителната вноски е 3 х
41.67 лева и 5 х 225.68 лева, общата сума, дължима от кредитополучателя е в
размер на 1253.41 лева.
Съгласно т. 6.1 от договора за кредит заемателят се задължава в срок от
три дни, считано от усвояването на заемната сума да предостави обезпечение
по начина и реда и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите
условия: поръчител или банкова гаранция /поне едно от изброените/, а
съгласно т. 6.2 „при неизпълнение на т. 6.1 заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 842.59 лева, като неустойката се начислява автоматично
от заемодателя като с подписването на договора за заем заемателят се счита за
уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща
разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. При това
положение вноската по кредита с включена неустойка възлиза на 262.00 лева,
а общата дължима сума на 2096.00 лева.
Вещото лице е посочило, че в договора за кредит е посочен ГПР 62.74
%. Същият е формиран от следните стойности на съответните показатели:
главница – 1000.00 лева, годишен лихвен процент – 50 %, срок на кредита – 8
месеца, брой вноски – 8 /3 х 41.67 лева и 5 х 225.68 лева/.
Вещото лице е посочило, че размерът на ГПР по процесния Договор за
кредит, ако при изчисляването му се включи предвидения разход за неустойка
от 842.59 лева става 533.4905 %.
Вещото лице е посочило, че от ищцата по процесния Договор за кредит
са извършени плащания в размер на 1947.89 лева, с които са погасени:
главница – 1000.00 лева, договорна лихва – 206.35 лева и неустойка – 741.54
лева.
От представения от ответника Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити се установява, че
общият размер на кредита е 1000.00 лева, срокът на договора е 8 месеца, като
3
вноските са 3 х 41.67 лева и 5 х 225.68 лева, платими считано от 06.05.2024 г.
Общият размер на кредита – главница плюс лихва е 1253.41 лева. Посочено е в
СЕФ, че договорът за потребителски кредит е обезпечен с едно от следните
обезпечения – по избор на потребителя – поръчител или банкова гаранция.
ГПР е 62.74 %, фиксирания годишен лихвен процент е 50 %. Посочено е също
в СЕФ, че при непредоставяне на обезпечение, отговарящо а изискванията по
чл. 5 от договора се начислява неустойка в размер на 842.59 лева.
При тези данни съдът от правна страна приема следното:
Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер
на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което за
тяхното приложение съдът следи служебно. В този смисъл е и разпоредбата
на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съобразно която за наличието на неравноправни клаузи
в договор, сключен с потребител, съдът следи служебно.
Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно
чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен
ако не са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор
при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с
общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че съответната
клауза е договорена индивидуално.
От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се
установява и съдът приема за доказано сключването на процесния Договор за
потребителски кредит № 1050809/05.04.2024 г.
Съдът намира, че клаузата на т. 6 от Договора за заплащане на неустойка
за непредоставено обезпечение е в пряко противоречие с целта на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета. На практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът
е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му да се отпусне кредитът, която практика би съответствала
на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16
4
от ЗПК. Трайната и последователна съдебна практика приема, че неустойката
представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното
задължение вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез
неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение,
което не е нито пряко, нито косвено обвързано с основното задължение на
потребителя по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на
обезпечаване неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му
кредит, което е недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно от ЗЗД при
неизпълнение на задължението длъжникът да обезпечи вземането на
кредитора, последният има право да поиска изпълнение на срочното
задължение и преди срока. Законът допуска единствено възможност за
кредитора да обяви вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към
събирането му, ведно с уговорените в договора разходи. Уговарянето на
неустойка, което принципно е допустимо за всяко неизпълнение на договора, в
този случай надхвърля законовите рамки, както и нейния обезпечителен и
санкционен характер и представлява типична проявна форма на нарушение на
добрите нрави и на нарушаване на закона. По начина, по който е уговорена
неустойката за това неизпълнение на договора, представлява санкция за
длъжника и неоснователно обогатява кредитора. Неизпълнението води до
имуществена тежест за потребителя, която е почти колкото размера на
отпуснатата заемна сума и която се прибавя към нея, т. е. дългът на заемателя
се увеличава необосновано дори при точно изпълнение. В тази връзка съдът
не споделя възраженията в отговора на исковата молба. Кредиторът разполага
с достатъчно правни средства да обезпечи отпускания кредит по начин, че да
не злепоставя драстично интересите на потребителя до степен на неразумно
оскъпяване на кредита за икономически по-слабата страна. Макар да не
съществува договорна и законова пречка да бъде уговорена неустойка при
неизпълнение на задължението за връщане на заемната сума от страна на
длъжника, в случая потребителят се санкционира за непредоставяне на
обезпечение за неизпълнение на задълженията си дори и да заплаща редовно
главницата и лихвите в уговорените срокове и размери, съгласно
погасителните вноски. Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто
санкционния си характер и представлява начин за неоснователно обогатяване
на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с
допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на
задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение, което по начина,
по който е регламентирано, е обективно неизпълнимо. Изискванията в
рамките само на три дни потребителят да осигури поръчител или банкова
гаранция, ограничава необосновано възможностите на длъжника да
предостави обезпечение на дълга. С банковата гаранция, съгласно чл. 442 от
ТЗ, банката писмено се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице
определена сума пари съобразно условията, предвидени в нея. На практика
банките могат да имат функцията на гарант за надеждността и
платежоспособността на участниците в различни видове търговски сделки,
5
като изпълняват това срещу заплащане, т. e. те предоставят услугата „банкова
гаранция". Поставеното от кредитора изискване за обезпечаване на
задължението с безусловна банкова гаранция поначало е неизпълнимо от
длъжника.
Следва да бъде посочено, че липсват данни как точно и въз основа на
какви критерии е формиран размерът на неустойката, който е и необосновано
висок. Неустойката противоречи на добрите нрави /чл. 26, ал. 1 от ЗЗД/ заради
основанието, на което се дължи. Разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД предвижда, че
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват,
което предполага безусловно задължение за кредитора да я определи по
достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде прекомерно голяма
в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи размера й при
частично или при неправилно изпълнение. Изискванията, които поставя
кредиторът пред потребителя, досежно характера и вида на обезпечението,
което трябва да гарантира изпълнението на договора за връщане на заемната
сума не съответстват нито на закона, нито на морала, нито на добрите
търговски практики в тези случаи. Същите са рестриктивни и не съответстват
на предназначението на неустойката, като правен институт /чл. 92 ЗЗД/.
Същата по начина, по който е регламентирана от кредитора, включително и
начина на погасяването й, има наказателен характер, а не само обезщетителен
и обезпечителен и поставя потребителя в неравностойно положение спрямо
търговеца, защото го задължава да плати необосновано висока по размер
неустойка и то само за непредставено в срок обезпечение или такова, което не
отговаря на посочените условия. Както се посочи, неустойката е дължима
независимо дали кредитът е върнат от потребителя своевременно или не е
върнат, доколкото тя има отношение към неизпълнение на задължение на
потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налага извод, че
при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не
е действал добросъвестно.
С уговорената неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на
допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума - т. нар.
„скрита възнаградителна лихва". Това поставя потребителя в неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е
оскъпяването му по кредита. За да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР
6
на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжникът. В конкретния случай в договора
и в СЕФ е посочено, че ГПР е 62.74 %, но от съдържанието му не може да се
направи извод за това по какъв начин е формиран. Видно от посочените
предпоставки, при които става изискуема предвидената в т. 6 от договора
неустойка, същата е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена
изначално при формирането на ГПР. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
т.нар. „неустойка“, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна
печалба за кредитора. Следователно, годишният лихвен процент няма да е
посочения 62.74 %, а следва да е много по-голямо число, ако в него участва и
вземането от 842.59 лв., формално уговорено като неустойка. От
заключението на вещото лице се установява, че размера на ГПР по процесния
договор за потребителски кредит ако при изчисляването му се включи
предвидения разход за неустойка от 842.59 лева става 533.4905 %.
Действителният ГПР не отговаря на посочения в договора и това води
до недействителност на целия договор за потребителски кредит, съгласно чл.
22 ЗПК. Предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК, кредитополучателят дължи
чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита.
Договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК , което води и до основателност на предявения иск.
При този формиран извод съдът не дължи произнасяне по предявения
иск в условията на евентуалност.
По изложените съображения съдът приема, че предявеният иск за
прогласяване нищожност на процесния договор за кредит е основателен и
следва да бъде уважен. Поради това, сумите, заплатени от кредитополучателя
– ищец в изпълнение на задълженията, предвидени в тези разпоредби, са били
недължимо платени от страна на ищеца като престирани при начална липса на
основание. Оттук следва и че кумулативно съединеният осъдителен иск по чл.
55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД е основателен. Съгласно чл. 23 от ЗПК когато
7
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други
разходи по кредита. От заключението на вещото лице се установява, че общата
сума на плащанията от ищцата е в размер на 1947.89 лева, с която сума е
погасена главницата в пълен размер от 1000.00 лева, както и са платени
договорна лихва в размер на 206.35 лева и неустойка в размер на 741.54 лева
лева. Поради това, платена без основание се явява сумата в общ размер от
947.89 лева.
С оглед на горното исковата претенция по чл. 55, ал. 1,предл 1 от ЗЗД
следва да се уважи.
По разноските.
С оглед изхода на делото ответникът следва да заплати на ищцата
разноски в общ размер на 315.06 лева /113.76 лева за заплатена държавна
такса, 1.30 лева - държавна такса за преписи на основание чл. 102з, ал. 3 от
ГПК, 200.00 лева – депозит за вещо лице/.
При този изход на делото, на процесуалния представител на ищеца ще
следва да се присъди възнаграждение съобразно уважената част от исковите
претенции на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. По отношение на размера на
хонорара, който следва да се определи в полза на адв. С. С. Т., съдът намира за
нужно да отчете следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение
на СЕС от 23.11.2017 г., постановено по преюдициално запитване, отправено
от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за
всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното
прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член
4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено
и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални
размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Предвид
8
така изложеното, съдът счита, че при определяне на възнаграждението на адв.
С. С. Т. следва да отчете обстоятелството, че същият не се е явявал в съдебно
заседание, както и че делото не се отличава с правна и фактическа сложност,
както и че ищецът е завел и други идентични дела в съда. Поради това
адвокатското възнаграждение се определя в общ размер на 400.00 лева по
двата иска.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, че Договор за потребителски кредит №
1050809 от 05.04.2024 г., сключен между Р. Л. П., ЕГН: **********, с
постоянен адрес: гр. В., ул. „Г.“ № ** и „С. К.“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., район „М.“, бул. „Ц. ш..“ № *, ет. *, е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район „М.“, бул. „Ц. ш..“ № *, ет. *, да заплати на Р. Л. П.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. В., ул. „Г.“ № **, на основание чл. 55,
ал. 1, предл. първо ЗЗД сумата от 947.89 /деветстотин четиридесет и седем
лева и осемдесет и девет ст./ лева, представляваща недължимо платена сума
по Договор за потребителски кредит № 1050809 от 05.04.2024 г.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район „М.“, бул. „Ц. ш..“ № *, ет. *, да заплати на Р. Л. П.,
ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. В., ул. „Г.“ № **, разноски по
производството в общ размер на 315.06 лева /113.76 лева за платена държавна
такса, 1.30 лева - държавна такса за преписи на основание чл. 102з, ал. 3 от
ГПК, 200.00 лева – депозит за вещо лице/.
ОСЪЖДА „С. К.“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., район „М.“, бул. „Ц. ш..“ № *, ет. * да заплати на адвокат
С. С. Т., личен номер ********** с адрес на адвокатската кантора: гр. Плевен,
ул. „Димитър Константинов“ № 12, ет. 1, сумата от 400.00 /четиристотин/
лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, определено
съобразно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд - Видин в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Видин: _______________________
9