№ 1201
гр. П. , 29.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на
десети декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Ивайло Ю. Колев
като разгледа докладваното от Ивайло Ю. Колев Гражданско дело №
20201720104691 по описа за 2020 година
Производството е образувано по искова молба на П. С. Н., с която срещу
„Топлофикация П.“ АД са предявени обективно кумулативно съединени
установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията
между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумите от 2749,93 лева,
представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот,
находящ се в гр. П., кв. „***, за периода от 01.12.2005 г. до 30.04.2009 г., както и
сумата 420,81 лева, представляваща остатък от законната лихва върху главницата в
периода от 30.01.2006 г. до 03.11.2009 г., за които суми по ч.гр.д. № *** г. на РС П. е
издаден изпълнителен лист от 09.07.2010 г. и е образувано изп. д. № *** г. по описа на
ЧСИ А.В., рег. № *** на КЧСИ и район на действие ОС П., като погасени по давност.
Ищецът твърди, че по ч. гр. дело № *** г. на ПРС срещу него и в полза на
ответното дружество е издаден изпълнителен лист за следните задължения: 2749,93 лв.
главница, 895,45 лв. – законна лихва за забава върху главницата, както и 179,36 лв.
разноски в заповедното производство. Посочва, че с молби на „Топлофикация – П.“ АД
въз основа на процесния изпълнителен лист и за събиране на удостоверените в същия
вземания е образувано изпълнително дело № *** г. по описа на ЧСИ А.В.. Допълва, че
са налице три частични плащания в общ размер от 654 лв. Посочва, че в рамките на
производството съдебният изпълнител единствено е изпратил ПДИ и е наложил запори
върху трудовото възнаграждение и пенсията на длъжника, съответно със запорни
съобщения от 06.10.2010 г. и на 06.06.2011 г. Поддържа, че по делото са налице три
частични плащания, последното от които в размер на 64 лв. – платено от длъжника на
24.04.2012 г. Посочва, че поради отсъствието на изпълнителни действия делото е било
прекратено от съдебния изпълнител с Постановление от 08.12.2016 г. на осн. чл. 433,
ла. 1, т. 8 ГПК и било архивирано. Твърди, че сумата, предмет на изпълнението след
извършените в хода на изп.дело плащания, не са дължими от ищеца поради
погасяването им по давност, намирайки за приложим към вземанията тригодишния
давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, с оглед характера им на задължения за
периодично плащане.
1
С тези съображения отправя искане за уважаване на исковите претенции за
отричане дължимостта на процесните суми, като от първоначално определеното със
заповедта за изпълнение задължение по правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД приспада
платените 654 лв. Претендира присъждане на разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Топлофикация – П.“
АД оспорва предявените искове с твърдението, че вземанията не са погасени по
давност. Поддържа, че не е изтекъл приложимият петгодишен давностен срок,
доколкото се касае за вземания, удостоверени в заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
придобила стабилитет. С образуването на процесното изпълнително дело давността
следва да се счита за прекъсната на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД и нова такава е
започнала да тече от 26.06.2015 г. В хода на същите били извършвани действия, довели
до прекъсване на давностния срок. С тези доводи отправя искане за отхвърляне на
исковете.
Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора
доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
РС П. е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК. Съдът намира за правилна квалификацията на предявените
отрицателни установителни искове именно по чл. 124, ал. 1 ГПК, доколкото в исковата
молба липсват доводи за висящо изпълнително производство с предмет събиране на
оспорените вземания. Следователно, не се оспорва материалната незаконосъобразност
на принудителното изпълнение по смисъла на чл. 439, ал. 1 ГПК, а се твърди
недължимост на суми, за които в полза на кредитора е издаден изпълнителен лист, като
ищецът се позовава на новонастъпил факт – погасителна давност, изтекла, след като
кредиторът се е снабдил с изпълнителен титул. С доклада по делото доказателствената
тежест е била разпределена, съобразно фактическите твърдения на ищеца – в негова
тежест е да докаже единствено правния си интерес, а в тежест на ответната страна – да
установи съществуването в своя полза на изискуемо вземане, т.е. с оглед твърденията
на ищеца – настъпването на такива факти, годни да прекъснат погасителната давност
за вземането.
С изготвения по делото доклад съдът е обявил за безспорни по делото
обстоятелствата относно издаването на изпълнителен лист от 09.07.2010 г. от РС П. и
заповед за изпълнение в полза на ответника, както и образуването на описаното в
исковата молба изпълнително дело, които правнорелевантни факти се установяват и от
представеното копие от изпълнителен лист.
Наличието на изпълнителен титул в полза на ответника „Топлофикация – П.“
АД за събиране на процесните вземания, свидетелства за правния интерес на ищеца от
предявяване на отрицателните установителни искове. В настоящия случай ищецът
оспорва вземанията, като се позовава на нов факт – погасителна давност, изтекла след
издаване на процесния изпълнителен лист.
По силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и разясненията в т. 10 от ТР № 2/2015 г. на
ОСГТК на ВКС давността се прекъсва при предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ – поискано от
взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител.
Както е изяснено от константната съдебна практика, постановлението за
прекратяване при условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК има единствено декларативен, а
2
не конститутивен характер, прекратителното основание на изпълнителното дело в тази
хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС). При бездействие на кредитора в период от две години
производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“, като това се осъществява по
силата на закона, без да е необходим допълнителен юридически факт, а
постановлението на съдебния изпълнител единствено констатира осъществяването на
предвидените в закона материални предпоставки – в продължение на две години
взискателят да не е поискал извършването на изпълнителни действия. В този случай
новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие, т.е. извършено преди да са били налице предпоставките по чл.
433, т. 8 ГПК.
Съгласно признанията на ищеца в исковата молба, производството по
индивидуално принудително изпълнение срещу него при ЧСИ А.В. е образувано въз
основа на молба от взискателя от 17.08.2010 г. Ищецът признава, че по изпълнителното
дело са били наложени запори върху трудовото му възнаграждение и пенсията,
съответно със запорни съобщения от 06.10.2010 г. и от 06.06.2011 г. Признава се, че в
рамките на изпълнителното производство са извършвани и три частични плащания по
делото – на 01.11.2011 г. на взискателя са били преведени 262 лв., на 27.03.2012 г. на
взискателя са били преведени 328 лв., като на 30.03.2015 г. на взискателя са преведени
64 лв., платени от длъжника на 24.04.2012 г. Изявлението на страната по делото, когато
то съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има характер на
признание и се явява доказателствено средство за установяване на тези факти, като
същото следва да се цени с оглед останалия доказателствен материал, съобразно чл. 12
ГПК. В процесния случай признанията на ищеца водят до съвпадане на фактическите
твърдения на двете страни, което е индиция за тяхната истинност. Ето защо и с оглед
процесуалното поведение на ответника, съдът намира, посочената фактология за
достоверна, както и че последното действие, годно да прекъсне давността за вземането,
е плащането, извършено от длъжника на 24.04.2012 г.
Въпреки разпределената му доказателствена тежест, ответникът не е ангажирал
каквито и да е доказателства относно обстоятелства, водещи до спиране и прекъсване
на погасителната давност за вземането. Ответникът не е доказал, че в продължение на
две години след молбата от 17.08.2010 г. за образуване на изп. д. № *** г. е поискал
извършването на каквито и да е изпълнителни действия, при съобразяване правилото
на чл. 60, ал. 2 ГПК съдът приема, че към 18.08.2012 г. производството се явява
прекратено по право при условията на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а новата давност за
вземането е започнала да тече на 24.04.2012 г. (датата на извършеното плащане, т.е.
последното действие, годно да прекъсне давността за вземането). Ирелевантно е
обстоятелството, че съдебният изпълнител е издал постановление за прекратяване на
делото едва на 19.12.2016 г., доколкото както бе изяснено, има единствено
декларативен характер.
За приложимия давностен срок съдът следи служебно при направено позоваване
на изтекла давност. Съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, ако вземането е установено със
съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. В случая има
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на
текста, обн. ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала същото правило, изключвайки
вземания срещу държавата и държавните предприятия. При влизането в сила на
редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е бил Законът за
3
гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично
е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда
действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без
уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл. 156г ЗГС). При
действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на
процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по
чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на
изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се
предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез
която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително
основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила
заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно
решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между
страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на
задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни
на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока
за възражение.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424
ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС
по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е
издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не
било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на
влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за
вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и
атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични плащания, установено с решение,
постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение
срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото
вземане би се погасило с кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не
е подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното
поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение
№ 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено:
„Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява
с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на
срока за подаване на възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание
да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове
на ВКС (Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.,
Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.;
Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.;
Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.).
По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за
вземането е общата 5-годишна давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим
4
и в настоящия случай.
В настоящия случай за прекъсването на давността е от значение единствено на
коя дата е било предприето последното валидно изпълнително действие и дали от тази
дата са изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането, което е предмет
на принудително изпълнение е погасено поради давност. При така установената
фактология съдът намира, че считано от този момент – 24.04.2012 г., петгодишната
давност за процесните вземания е изтекла на 24.04.2017 г., а с това – и преди
образуване на настоящото производство по искова молба от 31.08.2020 г.
Следователно отрицателните установителни искове са основателни и следва да бъдат
уважени така, както са предявени.
За пълнота, е необходимо да се добави и следното. Към този момент е било в
сила ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което давност не тече по време на висящо
изпълнително производство, като с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г.
на ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение, а именно, че в изпълнителното
производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение,
като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и
във връзка с това е отменено цитираното ППВС. Към настоящия момент е налице
противоречива практика и висящо тълкувателно дело по въпроса за това от кой момент
поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се
прилага за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му.
До постановяването на решение по новообразуваното т. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на
ВКС, настоящият съдебен състав следва да се съобразява с разрешението, застъпено в
Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че
отмяната на ППВС № 3/1980 г. има действие занапред, а новото тълкуване на правната
норма започва да се прилага именно от момента на постановяването на новия
тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.
При така даденото тълкуване следва, че нова петгодишна давност за процесните
вземания е започнала да тече на 18.08.2012 г., след прекратяване на изпълнителното
дело по право, като в тази хипотеза давността би изтекла на 18.08.2017 г., т. е. отново
преди образуване на настоящото исково производство, което по същество би довело до
същия правен резултат.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на
ответната страна е да заплати сторените от ищеца разноски в общ размер на 596,84 лв.
– платена държавна такса и адвокатско възнаграждение. Своевременно заявеното
възражение на ответната страна за прекомерност на адвокатския хонорар се явява
неоснователно, доколкото размерът на уговорения и платен от ищеца адвокатски
хонорар – 470 лв., е около минималния размер, съгласно относимата редакция на чл. 7,
ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от П. С. Н., ЕГН **********,
с адрес гр. П., кв. „***, със съдебен адресат: адв. А.А., срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ П.“
5
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. П., ж. к. „Мошино“, ТЕЦ
„Република“, представлявано от Изпълнителния директор инж. Л.В.С. – чрез
юрисконсулт А.С., искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че П. С. Н. не дължи
на „Топлофикация П.“ АД сумата от 2749,93 лева, представляваща стойността на
незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. П., кв. „***, за
периода от 01.12.2005 г. до 30.04.2009 г., както и сумата 420,81 лева, представляваща
остатък от законната лихва върху главницата в периода от 30.01.2006 г. до 03.11.2009
г., за които суми по ч.гр.д. № *** г. на РС П. е издаден изпълнителен лист от
09.07.2010 г. и е образувано изп. д. № *** г. по описа на ЧСИ А.В., рег. № *** на
КЧСИ и район на действие ОС П., като погасени по давност.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ТОПЛОФИКАЦИЯ П.“ АД, ЕИК
********* да заплати на П. С. Н., ЕГН ********** сумата от 596,84 лева – разноски
по гр.д. № 4691/2020 г. на Районен съд П..
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните с въззивна жалба пред Окръжен съд П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
6