№ 1809
гр. Плевен, 25.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ралица Анг. Маринска Ангелова
при участието на секретаря Калина В. Димитрова
като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско
дело № 20254430104055 по описа за 2025 година
Производството по гр.д.№4055/2025г. по описа на ПлРС е образувано по искова
молба от Н. Н. В., чрез адв. Л. Г., против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК***********, с която са
предявени: иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от
ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит
№*******/18.05.2023г. и иск по чл. 124, ал.1 от ГПК, за признаване за установено в
отношенията между страните, че ищецът не дължи сумата от 543лв- общо, от която сумата
от 131,94лв.- договорна лихва и сумата от 411,06лв.- неустойка, дължими въз основа на
нищожния Договор за потребителски кредит №*******/18.05.2023г. Твърди се, че между
страните е сключен Договор за потребителски кредит №*******/18.05.2023г. за сумата от
600лв., за срок от 9 месеца, при ГЛП 40,00% и ГПР от 47,65%. Твърди се, че по силата на чл.
11 от Договора, при неизпълнение на предвидените задължения за предоставяне на
обезпечение, се начислява неустойка от 411,06лв. Твърди се, че неустойката е включена в
погасителния план към договора към момента на сключването му. Твърди се, че вземането за
неустойка не е включено в ГПР по договора. Твърди се, че процесният договор за кредит е
недействителен, поради противоречие със закона и с добрите нрави. Твърди се, че клаузата,
предвиждаща 40,00% договорна неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави. Твърди се, че възнаграждението за неустойка съставлява скрито възнаграждение за
кредитора. Сочи се, че изискванията за обезпечение, установени в Договора, изначално са
неизпълними. Сочи се, че неустойката не включена в договорната лихва и в ГПР по
договора и по този начин се цели заобикаляне на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Твърди се, че процесия
договор не отговаря на изискванията по чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Твърди се, че са
налице основания за нищожност на целия договор, по реда на чл. 22 от ЗПК. Сочи , че на
1
основание чл. 23 от ЗПК заемателят дължи само чистата сума по заем.Претендират се
разноски. Представят се писмени доказателства.
По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД,
ЕИК***********, чрез адв. Х.. М., изразява становище за недопустимост, евентуално за
неоснователност на предявените искове. Сочи се, че за ищеца липсва правен интерес от
предявяването на първия установителен иск- за нищожност. Твърди се, че е налице
злоупотреба с права от страна на ищеца, като от страна на ищеца са образувани три отделни
производства, с предмет предоставен кредитен продукт при идентични условия, като
процесуалното поведение на ищеца цели неправомерен резултат- да увреди другата страна,
като в нейна тежест се възложат заплащането на разноски в прекомерен размер; излагат се
твърдения, че в ПлРС са образувани три идентични дела гр.д.№4054/2025, 4055/2025 и
4056/2025г., като целта е заплащането на разноски. Твърди се, че процесия договор е
предсрочно погасен, като същият е рефинансиран с договор за кредит № 947117. Сочи се, че
договорът не е действащ между страните и за ищеца липсва правен интерес от
предявяването на установителен иск, доколкото в най- пълна степен може да се защити с
осъдителен. Моли съда да отхвърли искането на ищеца за присъждане на разноски, при
спазване на принципа по чл. 3 от ГПК. Сочи се, че не е налице недействителност по ЗПК.
Сочи се също, че по реда на чл.26, ал.4 от ЗЗД, нищожността на отделна клауза не води до
нищожност на целият договор и същата намира приложение в случая. Сочи се, че
валидността на договора произтича от това, че основните му параметри – главница и лихва
са валидно уговорени. Оспорва се твърдението за нарушение на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗКП.
Оспорва се твърдението за нарушение на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Сочи се, че неустойката не е и
не следва да бъде включена в ГПР по договора; сочи се, че задължението за неустойка
възниква след сключването на договора, при непредставяне на обезпечение. Излагат се
твърдения за действителност на клаузата за неустойка. Сочи се, че заемателят е има
възможността в 14 дневен срок да се откаже от договора.
Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото
доказателства и закона, намира за установено следното:
По делото, видно от съдържанието по процесния Договор за паричен заем
№*******/18.05.2023г., се установява, че същият е сключен за сумата от 600лв, за срок от 9
месеца, при фиксиран лихвен процент от 40,00 % и ГПР от 47,65%; обща сума за плащане -
731,94лв.; съобразно уговореното в договора, същият служи и като разписка за получаване
на сумата от заемателя. Установява се също, че в чл. 5, ал.1 страните са уговорили, че заемът
ще бъде обезпечен, с едно от посочените обезпечения: Банкова гаранция или поръчителство-
едно или две физически лица, които следва да отговорят на посочени условия. Установява се
също, че съобразно чл. 11, ал.1 от договора, при непредставяне на обезпечение, заемателя
дължи неустойка от 411,06лв. Посочено е също- ал.2, че неустойката се дължи разсрочено,
заедно с погасителните вноски по заема. Съдът констатира, съобразно представеният към
договора погасителен план- Приложение №1, че сумата за неустойка е включена в същия,
като общо погасителната вноска е определена в размер на 127лв/месечно, а общият размер
2
на плащанията е в размер на 1143 лв.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на
страните, съдът достигна до следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 26, ал.1, предл първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1,
т.10 от ЗПК , вр чл. 124, ал.1 от ГПК;
По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът потребител по смисъла
на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични
нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се
твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че
предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на
ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи и се произнася служебно.
Съдът приема, че клаузата по чл.5, ал.1 от Договора за заем е нищожна, на основание
чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че
уговорката в посочената клауза, въвеждаща задължение на кредитополучателя да осигури
обезпечение в кратък срок, след сключването на договора, като може да направи избор
между посочените видове обезпечения- банкова гаранция или поръчител, които да отговарят
на определени условия, са трудно осъществими и то в предоставеният кратък срок, поради
което същата се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.20 от ЗЗП. Заедно с
това, вземането за неустойка е фиксирано- още при сключването на договора за заем и е
включено като част от погасителната вноска по погасителен план. Така, тази допълнителна
сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в
отношенията между страните. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението
на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение. Изложеното
води и до извода, че в конкретния случай уговорената неустойка има за цел да обезщети
кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което
влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова
услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването
на заетите средства, съответна на получените гаранции. Съдът намира, че клаузата за
неустойка по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
3
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Неустойката обаче не
фигурира като разход в ГПР по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това
противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни. В случая формално посоченият размер на ГПР
не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита-
уговорената и начислена неустойка, което се включва в общите разходи по кредита по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19,
ал. 1 ЗПК. Потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата,
която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
С оглед на изложеното, съдът приема, че в случая е приложима нормата на чл. 22 от
ЗПК, и целият договор за кредит е нищожен. Предявеният като главен иск с правно
основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1, т. 10, вр. чл. 19, ал.5 от ЗПК, за прогласяване
нищожността на договора за паричен заем №*******/18.05.2023г. е изцяло основателен и
следва да бъде уважен като такъв.
С оглед изхода на главният иск за нищожност, съдът намира, че не следва по същество
да бъде разглеждан предявеният при условията на евентуалност иск по чл. 124, ал.1 от ГПК,
иск за установяване недължимост на сумата от 543лв- общо, от която сумата от 131,94лв.-
договорна лихва и сумата от 411,06лв.- неустойка по процесия договор за заем. Съдът
намира, че така предявен, с посоченият петитум, искът по чл. 124, ал.1 от ГПК е в условията
на евентуалност спрямо главния иск за нищожност, доколкото като правна последица от
нищожността е недълживостта на сумите за договорна лихва и други плащания, над
главницата, респ. установяване на недължимостта на сумите е част от предмета на главния
иск.
По разноските.
Съобразно изхода на делото, в полза на процесуалният представител на ищеца, по реда
4
на чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв, следва да бъде присъдено адв. възнаграждение, в размер на
400лв, съобразно представеният списък на разноските.
Следва, доколкото ищецът е освободен от внасяне на държавна такса по делото, следва
ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 50 лв.—държавна такса в полза на ПлРС.
Водим от горното, Съдът
РЕШИ:
На основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 11, ал.1, т. 10, вр. чл. 19, ал.5 от ЗПК,
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем №*******/18.05.2023г,
сключен между Н. Н. В., ЕГН**********, с настоящ адрес ***, като заемател и „СИТИ
КЕШ“ ООД, ЕИК***********, със седалище и адрес на управление: ***, със законен
представител Н.П.П.- като заемодател.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал. 2 от ЗАдв, СИТИ КЕШ“ ООД,
ЕИК***********, със седалище и адрес на управление: ***, със законен представител
Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ НА адвокат Л. А. Г., от ***, с адрес ***, сумата от 400лв.- адв-.
възнаграждение.
ОСЪЖДА, на основание чл.77 ГПК, „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК***********, със
седалище и адрес на управление: ***, със законен представител Н.П.П., ДА ЗАПЛАТИ по
сметка на Районен съд Плевен, сумата от 50лв.- държавна такса, както и сумата от 5лв.- в
случай на служебно издаване на ИЛ.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
5