РЕШЕНИЕ
№ 2780
гр. Бургас, 09.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ИВАН Г. ДЕЧЕВ
при участието на секретаря СВЕТЛАНА П. ТОНЕВА
като разгледа докладваното от ИВАН Г. ДЕЧЕВ Гражданско дело №
20252120103939 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по повод исковата молба на М. Н. С., ЕГН
********** от *** против “Фератум България“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление *** представлявано от И. В. В. за прогласяване недействителността на договор
за потребителски кредит от 18.04.2024г.
Твърди се от ищцата, че е сключила посочения договор за кредит, по силата на който
й е предоставена сумата от 4000 лева. В договора било записано, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено в ***. Договорът за поръчителство следва да се сключи не по-
късно от края на работния ден, в който е сключен договорът за кредит. Ето защо е бил
сключен договор за поръчителство между ищцата и дружеството гарант. Според договора,
гарантът ще получи възнаграждение за поръчителството в размер на 4240 лева, което ще се
заплаща разсрочено по погасителен план. Така общата сума за заплащане по кредита
възлиза на 9640 лева. Кредитът се оскъпява със сумата, предвидена за възнаграждение на
гаранта. В договора за посочен ГПР в размер на 49.6%, като не е ясно как е изчислен и какво
се включва в него. Според ищцата, всички разходи по договора за поръчителство, следва да
бъдат включени в ГПР, тъй като кредиторът предварително е одобрил гаранта, като
изначално потребителят е бил задължен да сключи договор за гаранция. Таксата за гаранта
трябва да бъде включена в ГПР, но това не е сторено. Налице е нарушение, понеже
посочените в договора ГПР и общата сума на плащанията не съответстват на
действителните. Реалната стойност на ГПР, като в него се включи възнаграждението за
гаранта, е 268.65%. Ищцата е извършила няколко плащания по договора. Доколкото е
нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за кредит е недействителен на основание чл.22
ЗПК. Моли искът да бъде уважен. Искът е по чл.26, ал.1 ЗЗД.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с
който се изразява становище за неоснователност на иска. Поръчителството не е
задължително условие за сключване на договора за кредит, като кредитополучателят е
1
можел да избере и свой поръчител. Исковете за нищожност на договора за гаранция трябва
да се предявят против гаранта. Гарантът е самостоятелно юридическо лице, а договорът за
гаранция е отделно правоотношение, по което ответникът не е страна. Ищецът сам е избрал
банката-гарант и затова не може да се говори за заблуждаваща търговска практика.
Твърденията за нарушение на чл.143 ЗЗП са неоснователни. Разходът по договора за
гаранция не се включва в ГПР, тъй като не е задължителен. Ищцата е имала правото да
избере кой ще обезпечава дълга й и е можела да се откаже от договора, но не е упражнила
тези си права. Моли се искът да бъде отхвърлен.
Ответникът е подал и насрещен иск да бъде осъдена ищцата да му заплати сумата
от 2924 лева главница по заема, ведно със законната лихва от подаване на иска до
изплащането. Заявява, че кредитът е трябвало да бъде платен за 18 месеца, като към момента
потребителят е платил само 1076 лева. Остава неизплатена главница от 2924 лева. Поради
неплащане на вноските всички вземания по кредита се обявяват за предсрочно изискуеми.
Моли насрещният иск да се уважи.
Ответницата по насрещния иск е подала отговор, в който е преповторила мотивите
в исковата си молба, че договорът за кредит е недействителен поради нарушение на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК. Ето защо на основание чл.23 ЗПК се дължи връщане на чистата стойност на
кредита, т.е. на главницата. Заявено е, че насрещният иск е основателен, защото
кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита.
По същество съдът намира иска за обявяване недействителността на целия договор
за кредит за основателен.
Сключен е бил договор за предоставяне на потребителски кредит №
1343664/18.04.2024г. между кредитора “Фератум България“ ЕООД и длъжника М. Н. С..
Според договора, в полза на ищеца е предоставен заем от 4000 лева, който е следвало да се
върне на общо 18 месечни погасителни вноски. Лихвеният процент е в размер на 23.33%,
като лихвата е 1400 лева. Общият размер на всички плащания е 5400 лева, която сума е
сборът от общия размер на заемната сума и лихвата. ГПР е в размер на 49.66%. Според чл.5
от договора, кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от *** в полза на
дружеството. Записано е, че кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за
кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да
посочи както физическо лице, така и предложеното юридическо лице са поръчител, който да
бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.
Сключен е бил и договор за гаранция /поръчителство/ между *** и М. Н. С.. Самият
договор не е представен по делото, но има приложен погасителен план за плащане на
възнаграждението на гаранта. Няма спор впрочем между страните, че такъв договор е
сключен. Представени са общите условия към договора за гаранция /поръчителство/, според
които с договора гарантът се съгласява да обезпечи изпълнението на задълженията, които
произтичат от договора за потребителски кредит. Клиентът е длъжен да плати на гаранта
такса за предоставяне на гаранцията. Таксата за гаранция се заплаща от клиента на равни
месечни вноски, дължими на падежни дати, посочени в погасителния план към договора за
гаранция. Простото сборуване на сумите показва, че сборът на всички вноски се равнява на
4240 лева. Според погасителния план вноските по договора за гаранция трябва да бъдат
отразени по банковата сметка на ***.
Процесният договор за паричен кредит попада в обсега на ЗПК, поради което
трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК
ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 ЗПК когато не са
спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на
чл.11, ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им
влече нищожност на сключения договор. БРС намира, че в случая има нарушение на т.10 от
2
посочената разпоредба. В т.10 е записано, че договорът следва да съдържа информация за
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
Съдът намира, че макар договорът за потребителски кредит и договорът за
гаранция да са сключени формално като отделни договори, доколкото в договора за
потребителски кредит е изрично заложено задължението на клиента да го обезпечи с
поръчителството на ***, трябва да се приеме, че дългът по заемното правоотношение и този
по договора за гаранция следва да се разглеждат като едно цяло и задължението към гаранта
е следвало да се включи в общия размер на разходите по кредита. Това не е станало, като
ответникът изрично в отговора си е заявил, че в ГПР не е включено възнаграждението към
гаранта. В договора за потребителски кредит наистина е посочен размер на ГПР, като така
формално е спазен законът, но този размер не е правилно определен, тъй като не включва
част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция, сключен от потребителя с ***. Според договора за кредит, задължението се
обезпечава с поръчителство, предоставено от ***. Наистина, съгласно договора, длъжникът
може да посочи и друго физическо лице за поръчител, но в случая е безспорно, че договорът
за гаранция е сключен същия ден, когато е сключен и договорът за кредит и то с гаранта,
определен от кредитора. Налага се извод, че кредиторът не е допуснал да се сключи договор
за кредит без в същия ден да бъде сключен и договор за гаранция с точно определено и
одобрено от него дружество – гарант. Договорът за кредит е тясно свързан с договора за
гаранция и двата договора се сключват едновременно по волята на кредитора, за да бъде
въобще отпуснат кредит. Съвкупността от двата договора, уговорката, че гарантът е посочен
от заемодателя, сключването на договорите в един и същи ден сочи, че възнаграждението на
гаранта трябва да е включено в общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно цитираната разпоредба в понятието „Общ разход по кредита за
потребителя“ следва да бъдат включени всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. В този смисъл – възнаграждението по договора за
гаранция следва да бъде включено в ГПР по процесния договор за потребителски кредит,
тъй като представлява косвен разход по кредита. В процесния случай този разход не е
включен в ГПР, няма и спор за това, поради което и съдът приема, че посоченият размер на
ГПР в договора за кредит не е определен правилно. Кредиторът сам е посочил в договора, че
ГПР 49.66% и ако се прибави и разходът за възнаграждението на гаранта /4240 лева, по-
голям от отпуснатия кредит/, размерът на ГПР ще надвиши 50% и така се стига до
нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Мотивиран от изложеното, съдът намира, че договорът за
потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в
него липсва действителният процент на ГПР. Очевидно е, че текстът на последната норма не
следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен
ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. ГПР е
част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
3
законодателя с оглед необхоД.стта за потребителя да съществува яснота относно крайната
цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. С други думи следва да се приеме,
че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя
от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както
непосочването на този процент. При това положение, настоящият състав намира, че се
налага извод, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК да се посочи
действителния ГПР по договора, поради което на основание чл. 22, ал. 2 от ЗПК следва да се
приеме, че договорът е недействителен. Искът е основателен и трябва да бъде уважен, като
процесният договор се обяви за недействителен.
По насрещния иск:
Той е основателен. Според чл.23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно, кредитополучателят дължи само
главницата, която е получил. Тази главница е 4000 лева. Към исковата молба са приложени
доказателства, че ищцата е платила общо 1076 лева по кредита, т.е. дългът е само частично
погасен. За тези плащания няма и спор между страните. Като се приспаднат платените суми,
остава дължима главница от 2924 лева. Тази сума се дължи от ищцата и трябва да се
постанови решение, с което тя се осъди да я заплати на ответника.
Не трябва да се присъжда обаче законната лихва върху главницата от подаване на
насрещната искова молба до изплащането, като в тази връзка съдът съобразява
представеното по делото решение № 129/30.07.2024г. на ВКС по т.д. № 630/2023г. С него е
прието, че при приложение на разпоредбата на чл.23 ЗПК, имаща за цел транспониране на
чл.23 от Директива 2008/48/ЕО, след признаване на договор за потребителски кредит за
недействителен, на основание чл.22 ЗПК, съдът следва да извърши сравнение при
обстоятелствата по делото между сумите, които кредиторът би получил като
възнаграждение по договора за потребителски кредит, при условие, че беше спазил
изискванията, посочени в чл.22 ЗПК, със сумите, които би получил, като се приложи чл.23
ЗПК. Ако при сравнението се окаже, че сумата, която кредиторът би получил в резултат от
приложение на чл.23 ЗПК, е от полза за кредитора, компенсира го или санкцията за
кредитора е отслабена, разпоредбата на чл.86 ЗЗД не се прилага.
Прието е тогава от ВКС при решаване на спора, че сумата, която кредиторът получава
в резултат от приложение на чл.23 ЗПК е в негова полза. Приложената санкция, поради
неизпълнение на изискванията на ЗПК при сключване на договора, няма реално възпиращ
ефект, тъй като не мотивира кредитора да измени практиката си при сключването на
договори за потребителски кредит и да изпълнява стриктно задълженията си по силата на
Директива 2008/48/ЕО и на националното законодателство, което я транспонира.
Същевременно, санкцията за кредитора се явява и неефективна и непропорционална, тъй
като с присъждането на законната лихва върху чистата стойност на кредита от подаване на
заявлението, положението на потребителя допълнително и значително се влошава и се
забавя заплащането на лихвоносната главница, предвид приложението на разпоредбата на
чл.76 ЗЗД.
При това положение, предвид решението на ВКС, районният съд намира, че не
следва да се присъжда законна лихва върху главницата по недействителния договор, защото
законната лихва се начислява всеки ден и така положението на потребителя допълнително се
влошава и при плащане първо ще се погасява лихвата, а не главницата. Начислената законна
лихва всъщност ще компенсира макар и частично договорната лихва, която е недължима
заради нищожния договор. Следователно искът в тази част трябва да се отхвърли.
Ищцата е поискала изпълнението на решението за сумата от 2924 лева чиста
стойност по кредита, която тя трябва да заплати, да бъде разсрочено поради имотното й
4
състояние. Съдът намира искането за основателно, доколкото ищцата работи на трудов
договор с работно време от два часа на ден и получава трудово възнаграждение от 162.50
лева. Сумата е минимална и показва, че имущественото състояние на ищцата е лошо, поради
което е оправдано на основание чл.241 ГПК да се разсрочи изпълнението на решението на 4
равни месечни вноски, всяка по 731 лева, като първата вноска ще се дължи в месеца,
следващ влизане на решението в сила.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът трябва да бъде осъден да заплати на
ищцата разноски за държавна такса от 216 лева. Отделно трябва да бъде осъден да заплати
на адвоката на ищцата, който й е предоставил безплатна правна защита по чл.38 ЗА
адвокатско възнаграждение от 700 лева. Според НМРАВ, за тази цена на иска се полага
възнаграждение от 840 лева, но възражението на ответника за прекомерност е основателно,
предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, поради което
възнаграждението трябва да се намали на 700 лева.
Доколкото насрещният иск е уважен, ответницата по този иск трябва да бъде
осъдена да заплати на ищеца разноски от 116.96 лева за държавна такса.
Така мотивиран Бургаският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на М. Н. С., ЕГН ********** от *** против
“Фератум България“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление ***
представлявано от И. В. В., че сключеният между страните договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1343664/18.04.2024г. е недействителен поради противоречие със
Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА М. Н. С., ЕГН ********** от *** да заплати на “Фератум България“
ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление *** представлявано от И. В. В. сумата
от 2924 лева /две хиляди деветстотин двадесет и четири лева/, представляваща чистата
стойност на кредита по недействителния договор за предоставяне на потребителски кредит
№ 1343664/18.04.2024г., като ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на законната лихва върху
сумата, считано от подаване на иска до окончателното изплащане.
РАЗСРОЧВА на основание чл.241 ГПК изпълнението на решението за осъждане на
М. Н. С. да заплати сумата от 2924 лева по следния начин: сумата да се заплати на общо
четири равни месечни вноски от по 731 лева, като първата вноска ще се дължи през месеца,
следващ влизане на решението в сила.
ОСЪЖДА “Фератум България“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление *** представлявано от И. В. В. да заплати на М. Н. С., ЕГН ********** от ***
сумата от 216 лева /двеста и шестнадесет лева/ разноски по делото.
ОСЪЖДА “Фератум България“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление *** представлявано от И. В. В. да заплати на адв. Д. Б. С. от АК-П., личен №
***, с адрес *** на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение от 700 лева
/седемстотин лева/.
ОСЪЖДА М. Н. С., ЕГН ********** от *** да заплати на “Фератум България“
ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление *** представлявано от И. В. В. сумата
от 116.96 лева /сто и шестнадесет лева и деветдесет и шест стотинки/ разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Бургаския окръжен съд в двуседмичен срок
от съобщението му.
5
Съдия при Районен съд – Бургас: ________(П)_______
6