№ 15268
гр. С., 08.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. И.А ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20241110149491 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на В. И. К. срещу „....“ ЕООД, за прогласяване
недействителността на договор за паричен заем № **********/17.10.2019 г. и анекси
към него от 15.11.2019г., 25.11.2019г. и от 24.12.2019г. за удължаване срока на
договора, сключени между страните, при условията на евентуалност прогласяване
нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане,
таксата, установяваща размера на ГПР, клаузите, регламентиращи заплащането на
такса за отсрочване на задължението, както и за осъждане на ответника на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 979,20 лева, представляваща
недължимо платена сума въз основа на недействителен договор, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 21.08.2024 г. до окончателното
плащане.
В исковата молба се твърди, че на 17.10.2019 г. В. И. К. е сключил договор за
паричен заем № ********** с „....“ ЕООД /с предишна фирма „....“/ за сумата от 1200
лв., при погасяване в срок до 16.11.2019 г. В посочения договор е уговорено, че
годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 49,70 %, лихвеният процент за
кредита в размер на 40,99 %, а общата сума по договора, подлежаща на връщане
възлиза на 1470,67 лв., с включена такса за експресно разглеждане в размер на 247,57
лв. Твърди, че трикратно е удължаван срокът на договора, за което са сключени анекси
след заплащане на такса за удължаване на срока в размер общо на 691,20 лв. Поддържа
на 30.01.2020 г. дължимите суми по договора да са погасени от „....“ ЕООД, въз основа
на ДПК № 30042217214/30.01.2020г. Поддържа, че договорът е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК. Твърди, че клаузата, установяваща задължение за заплащане на
такса за експресно разглеждане на искането за отпускане на кредит е нищожна като
противоречаща на добрите нрави, на закона и заобикаляща чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същата
била в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Излага съображения, че
естеството на услугата по експресно разглеждане на искането на кредитополучателя за
отпускане на кредит изключва квалифицирането й като допълнително благо, за което е
обосновано насрещно възнаграждение за търговеца и то равняващо се на 25 % от
стойността на престацията. Поддържа, че характерът на вземането за такса за
експресно разглеждане представлява възнаграждение на предоставения паричен
1
ресурс, предполага включването му в ГПР и липсата на този разход в договора при
изчисляването на ГПР е в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че договорът
е недействителен и поради посочен неверен ГПР. Счита, че доколкото е налице
неправилно изчисление и посочване на действително прилагания по договора ГПР,
това нарушение следва да бъде приравнено на хипотеза на непосочен ГПР и целият
договор да бъде обявен за недействителен. Обосновава, че е налице и заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа се нищожност и на клаузата за заплащане
на такса за отсрочване на задължението, като противоречаща на разпоредбата на чл.
10 а и чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото дейностите, за които е начислена таксата не е
допълнителна услуга, а дейност по усвояването и управлението по кредита. Сочи, че
същата е неравноправна, евентуално нищожна като противоречаща на добрите нрави,
тъй като липсва насрещна престация от страна на кредитора. Излага подробни
съображения, че поради недействителността на договора, потребителят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита. Поради изложеното моли предявените
искове да бъдат уважени, като бъде прогласена нищожността на процесния договор за
кредит, при условията на евентуалност на оспорените клаузи от договора, както и да
бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 979,20 лева, представляваща
недължимо платена сума по недействителен договор за кредит, както и направените по
делото разноски.
Исковата молба е връчена на ответника за отговор, който депозира такъв извън
законоустановения срок по чл. 131 ГПК. Признава фактите, обуславящи сключването
на договора, а именно, че страните са били обвързани от процесния договор, по силата
на който на ищеца е отпусната процесната сума, начислена е договорна лихва в
размера на 40,43 лв. и такса за заявена допълнителна услуга за експресно разглеждане
в размер на 230,24 лв. Не оспорва, че срокът на договора е удължаван трикратно, че
ищецът е заплатил такса за удължаване на падежа по кредита в общ размер на 691,20
лв., както и че ищецът е погасил сумата от 1470 лв. от „....“ ЕООД на сочената от
ищеца дата, включваща главница, договорна лихва и такса експресно разглеждане.
Оспорва заплатената от това дружество сума да е 1488 лв. Поддържа процесният
договор да отговаря на нормативните изисквания на ЗПК, в това число и чл. 11, ал. 1,
т. 10. Сочи, че ГПР по договора е фиксиран, като същият е под нормативно
установения максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи, че ищецът е заявил и заплатил
предоставените незадължителни услуги, каквато е и клаузата за такса за експресно
разглеждане. Същата не представлява условие за сключване на договора и отпускането
на заявената сума, а е предвидена като допълнителна възможност в полза на
заемополучателя да получи отговор по подаденото заявление за кредит в за по-кратък
срок. Твърди таксата за експресно разглеждане, респективно таксата удължаване на
срока да не представляват общ разход по кредита и не следва да се включват в обхвата
на ГПР. Единственият друг разход по кредита се сочи да е договорната лихва, като в
ГПР не се включват допълнителните незадължителни услуги, предоставени на
кредитополучателя по негово искане. Посочените такси се поддържа да са ясно и
точно определени, съответстват на чл. 10а ЗПК и не накърняват добрите нрави. Счита,
че кредиторът е получил процесната сума на годно правно основание, поради което
следва да бъде отхвърлен и осъдителният иск. Претендира разноски.
С молба-становище от 08.04.2025г. ответникът заявява, че ищецът е погасил
изцяло сумите, като надплатената над главницата сума възлиза общо на 961,20 лв.,
както и, че таксите за удължаване на срока и за експресно разглеждане не са включени
при формиране на посочения в договора ГПР в размер на 49.70%.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
С окончателният доклад по делото са приети за безспорни между страните и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните е сключен договор за
паричен заем № **********/17.10.2019г. за сумата от 1200 лв., при погасяване в срок
до 16.11.2019 г., при ГПР в размер на 49,70 %, ГЛП в размер на 40,97 %, обща размер
на сумата за връщане по договора – 1470,67 лв., с включена такса за бързо
2
разглеждане в размер на 230,24 лв., както и трикратно начислена такса за удължаване
на срока в общ размер на 691,20 лв. (115,20 лв., 288 лв. и 288 лв.), като след
трикратното удължаване на срока падежът на договора е променен на 22.01.2020г.,
които суми ищецът е погасил изцяло, както и че възнаграждението за такса за
експресно разглеждане и такса удължаване на срока не са включени при формиране на
посочения в договора ГПР от 49,70 %.
Горното, освен че е безспорно между страните се установява и от ангажираните
по делото писмени доказателства. От представения от ответника Договор за кредит №
**********/17.10.2019г., сключен от разстояние между ищеца В. К. като
кредитополучател и „....“ ЕООД като кредитор се установява, че страните е налице
правоотношение по договор за кредит, по силата на което ответникът е отпуснал на
ищеца сумата от 1200 лева – главница по кредита за срок от 30 дни, при годишен
лихвен процент от 40,99% и годишен процент на разходите от 49,7%, като е уговорена
такса за експресно разглеждане от 230,24 лева и обща дължина сума от 1470,67 лева.
Сумата е преведена на ищцата на същата дата чрез паричен трансфер чрез ....
С анекс от 15.11.2019 г. е удължен срокът за връщане на сумата до 23.11.2019 г.,
съответно с анекс от 25.11.2019 г. срокът е удължен до 23.12.2019 г., а с анекс от
24.12.2019 г. срокът на договора е продължен до 22.01.2019 г., като са запазени
условията за приложима лихва и ГПР. За всяко удължаване на срока на действие на
договора ищецът е заплащал такса, както следва – на 15.11.2019 г. – 115,20 лв.,
съответно на 25.11.2019 и на 24.12.2019 г. по 288 лв.
Видно от представено по делото платежно нареждане от „....“ ЕООД на
30.01.2020 г. дружеството е превело на „....“ ЕООД сума в размер на 1470 лв. от името
и с цел погасяване на задължението на В. К., което се признава от ответника.
В чл. 2.2-2.6 от ОУ е прието, че кредиторът дава възможност на заемополучателя
да заяви незадължителна допълнителна услуга експресно разглеждане, гарантираща
експресна обработка на искането на заемополучателя в рамките на 15 минути от
депозиране на искането. За посочената допълнителна услуга заемателят дължи такса,
изчислявана спрямо сумата по кредита и периода на договора. В чл. 2.1 от ОУ е
посочено, че кредиторът се задължава да даде отговор на кредитополучателя дали
искането за отпускане на кредит е одобрено в срок от 7 календарни дни, считано от
датата на получаването му, като се свърже с кредитополучателя и му даде изричен
отговор. Ако седмият ден се пада в неработен ден, то тогава се смята, че отговорът
трябва да бъде даден в първия следващ работен ден. Изрично е посочено (чл. 2.6), че
таз услуга не е задължително условие за получаване на кредит, но при всички случаи
гарантира приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит и ускорена
процедура за отговор.
В чл. 4,1 е посочено, че в ГПР не се включват разходи за допълнителни
незадължителни услуги, предоставени по искане на кредитополучателя.
Съгласно чл. 11 от ОУ кредитополучателят има право да поиска да бъде удължен
Срокът за връщане на кредита. Удължаването на Срока за връщане е допълнителна
услуга, която се предоставя по искане на Кредитополучателя, при съгласие на
Кредитора, съобразно Тарифата на Кредитора.
По делото е прието заключение на ССчЕ, съгласно което общо заплатените суми
за удължаване срока на договора са в размер на 691,20 лв., ищецът е заплатил по
договора сумата 1470 лв., с която са погасени главница 1200 лв., договорна лихва –
39,76 лв. и такса експресно разглеждане – 230,24 лв. Вещото лице е установило, че
ГПР е в размер на 49,65 %, ако към главницата се включи единствено договорната
лихва. Ако към тях се включи и таксата за експресно разглеждане (230,24лв.), то ГПР
възлиза на 1087,76%, а ако както таксата за експресно разглеждане (230,24лв.), така и
заплатената сума за удължаване срока на договора (691,20лв.), то ГПР е в размер
128840,10%.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
3
По иска за прогласяване недействителността на договора за кредит
За основателността на предявения главен иск с правно основание чл. 22 ЗПК вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на
ищеца е да докаже сключването на договора за заем със соченото в исковата молба
съдържание на оспорените клаузи.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
възраженията си, включително, че договорът е действителен, че при сключването на
договора са били спазени особените изисквания на ЗПК и ЗЗП, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора.
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени
доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за потребителски
кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла
на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични
нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме,
че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закона за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Не е спорно между страните, а и от приетия по делото договор се установява, че
между страните е сключен договор за потребителски кредит. Съдът приема за
установено от приетите по делото доказателства, че кредиторът е предоставил
преддоговорна информация, в която са посочени основните параметри и условия по
кредита, включително разходите по кредита (което се установява от стандартен
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити), договорът е
сключен при условията на ЗПФУР, съдържа посочване на общия размер на кредита,
фиксиран лихвен процент, погасителен план и условията на плащане, вкл. условията за
предсрочно погасяване на задълженията, регламентирано право на отказ от договора,
написан е на ясен и разбираем начин в необходимия шрифт и формат, видно от
съдържанието на самия договор.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е
посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България
Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
4
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2).
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Според чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното
право на Р България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C
686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни
премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за
услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед
разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по
смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява
общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19,
параграф 2.
В конкретния случай, в процесния договор в ГПР не е включено допълнителното
плащане за такса за експресно разглеждане, което не е спорно между страните по
делото. Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. Таксата за експресно разглеждане на заявлението за сключване
на договор не попада в приложното поле на чл. 10а ЗПК, тъй като е свързана с
действия по усвояването /предоставянето/ на кредита (така и Решение №
2164/02.05.2023 г. по в. гр. д. № 5692/2022 г. на СГС; Решение № 4852/20.09.2023 г. по
в. гр. д. № 10667/2022 г. на СГС).
Законодателят е допуснал събирането на такси за покриване на административни
разходи при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но
различни от основната услуга по усвояване и управление на кредита. Допълнителни са
тези услуги, които са извън основната престация на заемодателя, т.е. различни от
предоставяне на кредита и неговото администриране. Макар и законодателят да не е
предвидил съдържанието на действията по усвояване и управление на кредита по чл.
10а ЗПК, съдът счита, че тези действия включват типичните и присъщи такива за
дейността по предоставяне на кредита, както и тези по управлението му. Разпоредбата
на чл.10а ЗПК ограничава възможността в тежест на потребителя да бъдат възлагани
такси за такива действия, които кредитодателят е длъжен да извърши преди и по време
на сключването на договора за кредит. Самите действия по усвояване на кредита са
свързани с получаване на сумата от кредитодателя, но и с действията на кредитодателя
по предоставянето й, както и с неговите задълженията преди и при сключване на
договора – за преценка на кредитоспособността, за предоставяне на задължителната
предварителна информация. В случая уговорената такса за бързо разглеждане на
заявката за кредит представлява такса, свързана с предоставянето на кредита, тоест с
5
усвояването му, поради което спрямо нея се прилага установената в чл. 10а, ал. 2 ЗПК
забрана. По делото липсват доказателства, от които да се направи извод, че при
разглеждане на документите за отпускане на кредит кредиторът прави допълнителни и
неприсъщи разходи, за които да събира отделна такса. Сам по себе си фактът, че
искането за отпускане на кредит ще се разгледа бързо не представлява допълнителна
услуга, която следва да се заплаща от потребителя отделно. С оглед на горните
съображения настоящият съдебен състав намира, че таксата за експресно разглеждане
следва да бъде включена като разход при определяне на ГПР по процесния кредит, тъй
като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК
(доколкото съставлява допълнително възнаграждение на кредитора за извършване на
оценка на кредитоспособността на потребителя и отпускане на кредита) и следва да
бъде взет предвид по смисъл на § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК като част от общите разходи по
кредита). Наред с това, поради горните съображения като разход по кредита следва да
бъде отчетена и таксата за удължаване срокът за плащане, която в случая възлиза на
повече от половината от отпуснатия заем. Съгласно приетото и неоспорено от
страните заключение на приетата съдебно-счетоводна експертиза, която съдът
кредитира като компетентно и обективно изготвена, само при включване на таксата за
експресно разглеждане ГПР възлиза на над 1000 %, а при включване и на таксите за
удължаване на срока на договора, този процент се увеличава още повече. Така
прилагания ГПР надхвърля 50%, какъвто е бил максималният му допустим размер към
датата на сключване на договора за кредит, доколкото основният лихвен процент към
датата на сключване на процесния договор за кредит е 0 %.
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен
действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит №
**********/17.10.2019г. и анекси към него от 15.11.2019г., 25.11.2019г. и от
24.12.2019г. са недействителни.
Предвид горното предявеният иск е основателен.
Доколкото съдът е уважил главният предявен иск, то не е настъпило условието за
разглеждане на евентуалния такъв, поради което съдът не дължи произнасяне по него.
По иска с правно основание чл. 55 ЗЗД
Съгласно чл. 23 ЗПК, в този случай потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. В случая безспорно между
страните е, а и от ангажираните от страните доказателства се установява, че ищецът
няма непогасени задължения към ответното дружество. Ищецът претендира
възстановяване на сумата от 979,20 лв.
От съдържанието на представените по делото договор за кредит и анекси към
него, както и от приетото по делото заключение на ССчЕ се установява, че чистата
стойност на кредитираната сума възлиза на 1200 лв., както и че ищецът е направил
плащания в размер общо на 2161,20 лв. Поради което разликата над сумата от 1200
лв., а именно – сумата от 961,20 лв. е платена без основание. Въпреки разпределената
доказателствена тежест, ответникът не установи по делото основание за
получаване/задържане на посочената сума, поради което предявеният осъдителен иск
6
по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е основателен до сумата 961,20 лв. и следва да бъде
уважен, а над тази сума до пълния предявен размер 979,20 лв. следва да бъде
отхвърлен.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 137,17 лв. за държавна такса и за
възнаграждение за вещо лице – 200 лв. Претендира се възнаграждение по реда на чл.
38, ал. 2 ЗА в полза на адв. М. Д., представлявал безплатно ищецът в производството.
При определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение в хипотезата на
предоставена безплатна правна помощ, съдът съобрази фактическата и правна
сложност на делото, отчете обстоятелството, че по делото са предявени искове по чл.
26, ал.1 ЗЗД и иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, че производството е приключило в две
заседания, приета е съдебно-счетоводна експертиза, защитавания материален интерес,
конкретно проявената процесуална активност по делото, че се касае за дело с
обичайна за този тип дела сложност, които са типизирани предвид броя дела, заведени
в СРС с такъв предмет, отчитайки служебно известните на съда обстоятелства (броя на
производства със сходен предмет, по които адв. Д. предоставя безплатна правна помощ
на ищеца кредитополучател, т.е. процесуалният представител е добре запознат както с
материалноправните, така и с процесуалноправните аспекти на делата), както и
обусловеността на осъдителния иск от изхода по установителния. Ето защо в полза на
процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено възнаграждение в
размер общо на 400 лева, платимо от ответника.
С оглед уважената част от исковете в полза на ищеца следва да се присъдят
разноски в размер на 332,57 лв., а в полза на адв. Д. – 392,65 лв.
В полза на ответника следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК не следва да бъдат
присъждани разноски с оглед дадените разрешения в практиката на СЕС и на ВКС, че
чл. 6, § 1 и член 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на
ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителя да
бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването
на нищожността на договорната клауза, поради неравноправния й характер, искането
му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е
уважено само частично. (В този смисъл Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-
224/19 и С-259/19 на СЕС, Решение от 21 март 2024 г. по дело С-714/22 на СЕС,
Решение № 129/30.07.2024 г. по т. д. № 630/2023 г. на ВКС, I т. о., определения по ч. т.
д.. № 2767/2024 г. на ІІ т. о., ч. т. д. № 17/2023 г. на І т. о., определение №
216/23.01.2025 г. по т. д. № 1405/2023 г. на ВКС, I т. о. и др.).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН по предявения от В. И. К., ЕГН **********,
адрес: гр. С., ж.к. ...., срещу „....“ ЕООД, с ЕИК: ...., със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. ..... иск с правно основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр.
чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД Договор за кредит № **********/17.10.2019г. и анекси към
него от 15.11.2019г., 25.11.2019г. и от 24.12.2019г., сключени между „....“ ЕООД
(предходно наименование „....“ ЕООД) и В. И. К..
ОСЪЖДА „....“ ЕООД, с ЕИК: ...., да заплати на В. И. К., ЕГН **********, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 961,20 лв., представляваща недължимо
платена разлика над чистата стойност на кредита по Договор за кредит № 2019г.,
25.11.2019г. и от 24.12.2019г., ведно със законната лихва считано от 21.08.2024г. до
окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска над тази сума до
пълния предявен размер от 979,20 лв.
ОСЪЖДА „....“ ЕООД, с ЕИК: ...., да заплати на В. И. К., ЕГН ********** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 332,57 лв., представляваща сторените по делото
7
разноски.
ОСЪЖДА „....“ ЕООД, с ЕИК: ...., да заплати на адв. М. Д. Д., САК, с адрес: гр.
С., ул. ....., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 392,65 лв., представляваща
възнаграждение за безплатно представителство по делото на В. И. К..
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8