Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
09.09.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и
шести май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 4727 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 40012 от 13.02.2020 год., постановено по
гр.дeло № 39531/2019 г. на СРС, ГО, 128 състав, е осъдена П.на Р.Б., представлявана
от Г.П., с адрес: гр.София, бул.“*****, да заплати на И.И.Г., ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата от 875,00 лв., представляваща претърпяни от ищеца
имуществени вреди в резултат на повдигнато на ищеца незаконно обвинение по
досъдебно производство № 3383 ЗМК-1250/2017 г. по описа на 08 РУП-СДВР, пр.пр.№
36692/2017 г. по описа на Софийска районна прокуратура, ведно със законната
лихва от 13.05.2019 г., до окончателното плащане на дължимото. С решението на
съда е осъдена П.на Р.Б., представлявана от Г.П., с адрес: гр.София, бул.“*****,
да заплати на И.И.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 300,00 лв.,
представляваща претърпяни от ищеца неимуществени вреди в резултат на повдигнато
на ищеца незаконно обвинение по досъдебно производство № 3383 ЗМК-1250/2017 г. по
описа на 08 РУП-СДВР, пр.пр.№ 36692/2017 г. по описа на Софийска районна
прокуратура, ведно със законната лихва от 13.05.2019 г., до окончателното
плащане на дължимото. С решението на съда е осъдена П.на Р.Б., представлявана
от Г.П., с адрес: гр.София, бул.“*****, да заплати на И.И.Г., ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата от 610.00 лв., представляваща направени от ищеца разноски по
настоящето дело, съобразно изхода му. С решението на съда е осъден И.И.Г., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 10.00 лв.,
представляваща дължима, но невнесена в пълен размер държавна такса по
предявените искове, както и 5.00 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист.
Срещу решението на СРС, 128 с-в е подадена въззивна жалба от П.на Р.Б., с искане същото да бъде
отменено изцяло, като неправилно и незаконосъобразно, по съображения подробно
изложени в жалбата и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените
осъдителни искове за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени и
неимуществени вреди да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. При
условията на алтернативност се прави искане съда да постанови решение, с което
размерът на присъденото обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, като
завишен да бъде намален, несъобразен с принципите залегнали в чл.52 от ЗЗД.
Въззиваемата страна- ищец И.И.Г., чрез
пълномощника си адв.В.И. оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания
по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като
неоснователна да бъде отхвърлена, а обжалваното решение -потвърдено, като
правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в
срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи извод за
основателност на предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за
заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в размер на
сумата от 300 лв., както и за основателност на предявения иск с правно основание чл.2, ал.1,
т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца имуществени
вреди в размер на сумата от 875 лв. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон.
Изводите на съда са обосновани, с оглед
данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите
изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното
производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по
давност или деянието е амнистирано. Отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е обективна, като дължимото
обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането-
чл.-4 от ЗОДОВ. За да възникне субективното право на увредения по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ следва да са осъществени
следните кумулативно дадени предпоставки: 1/ на ищеца да е било повдигнато
обвинение в извършване на престъпление от длъжностни лица на ответника ; 2/
ищецът да е бил оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт
или образуваното наказателно производство да е прекратено в изброените от
законодателя хипотези; 3/ищецът да е претърпял вреди; 4/ да е налице
причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите.
В настоящия случай ищецът
И.И.Г. е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.345, ал.2, вр. ал.1 от НК. С решение от 19.06.2018 год., постановено по н.а.х.дело № 2312/ 2018 год.
на СРС, Наказателно отделение, 102 с-в, ищецът И.И.Г. е оправдан по обвинението да е извършил
престъпление по чл.345, ал.2, вр. ал.1 от НК и на основание чл.305, ал.6 вр. чл.301,
ал.4 от НПК е приел, че извършеното от ищеца деяние представлява
административно нарушение по чл.140,
ал.1, изр.1 от Закона за движението по пътищата, поради което и на основание
чл.175, ал.3, предл.1 от Закона за движение по пътищата са му наложени
административни наказания- „ лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 6
месеца и „ глоба“ от 200/ двеста/ лева. С оглед на което съдът приема, че с
решението си съдът е оправдал обвиняемия И.И.Г., че е извършил престъпление по
чл.345, ал.2, вр. ал.1 от НК, приемайки, че описаното в постановлението на П.деяние,
извършено от обвиняемото лице, представлява административно нарушение. Решението
от 19.06.2018 год., постановено по н.а.х.дело № 2312/ 2018 год. на СРС, 102 с-в
е влязло в законна сила на 13.05.2019 г.
Съдът
приема, че по реда на ЗОДОВ държавата отговаря за всички вреди, пряка и
непосредствена последица от увреждането. Отговорността е обективна и не е
обвързана от наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител
на вредите. Елемент от фактическия състав на отговорността на държавата е
установяване незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на
държавния орган - т.е. ако изобщо не са регламентирани в закона, или ако
противоречат на материални и процесуални норми. Правозащитните органи
представляват държавата като процесуални субституенти, като специалната
отговорност по чл.2 ЗОДОВ е за вреди от неоснователно осъществена процесуална
принуда, която може да е процесуално законосъобразна, а вината е без правно
значение, тъй като при обективната отговорност се прилага принципът на риска, а
не на вината. Когато е без значение дали увреждането се дължи на виновното
поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се поема от този, който
е създал риска. При обвинение в извършване на престъпление рискът е за
прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в
наказателния процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение от П.на
РБ не биха настъпили каквито и да било вреди. В случая, обективната отговорност
се поражда в резултат на незаконното повдигане и поддържане на обвинение на П.като
държавен орган, на който е предоставена функцията по обвинение в наказателния
процес. В същата насока е и практиката на ВКС, в която безпротиворечиво се
приема, че когато по една част от обвиненията наказателното производство е
прекратено, или лицето е оправдано, а за друга част - лицето е осъдено,
обезщетение за неимуществени вреди се присъжда за незаконно упражнената
процесуална принуда по обвиненията, за които наказателната отговорност на
гражданина не е ангажирана. Действия или бездействия на лицето, дали повод за
обвинението, по което е постановена оправдателна присъда, но същевременно подлежащи
на друга правна санкция /например поради това, че са квалифицирани като
съставляващи административно нарушение/, не изключват отговорността на П.по
чл.2, ал.1, т.3 и т.4 ЗОДОВ, тъй като този правозащитен орган носи задължението
да повдига обвинения за деяния, осъществяващи състав на престъпление, а не за
други неправомерни действия на гражданина / в този смисъл - решение №
183/02.12.2016 г. по гр.дело № 2224/2016 г., III г.о., решение № 244/
25.07.2013 г. по гр.дело № 1205/2012 г., IV г.о., решение № 112/14.06.2011 г.
по гр.дело № 372/2010 г., IV г.о., решение №82/05.04.2017 г. по гр.дело 0№
2518/2016 г., ІV г.о. на ВКС и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/. В процесния случай се касае за искова
претенция за вреди от процесуална принуда, когато лицето е било оправдано
/чл.2, ал.1, т.3 и т.4 ЗОДОВ/, за които държавата отговаря, чрез прокуратурата,
тъй като тези вреди са в причинна връзка с повдигнатото и поддържано от нея
неоснователно обвинение в извършване на престъпление. В този случай, рискът е
за прокуратурата, на която е предоставена държавната функция по обвинение в
наказателния процес, тъй като без повдигане на неоснователно обвинение, за
лицето не биха настъпили претендираните вреди.
Оправдаването на ищеца по повдигнатото му
обвинение за извършено престъпление по чл. 345,
ал.2, вр. ал.1 от НК, обосновават извод за незаконност по смисъла на чл.2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттук и за наличие на основание за носене на
имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи за
обезщетяване на претърпени от ищеца И.И.Г.
имуществени и неимуществени вреди.
Спорният въпрос по делото е дали ищецът е претърпял и в какъв размер неимуществени вреди. Предвид
характера на тези вреди, изразяващи се в отрицателни психически изживявания,
тяхното доказване не може да се извърши с преки доказателства, а единствено с
косвени. Вида на тези косвени доказателства не е ограничен от закона, поради
което не е недопустимо това да бъдат и само свидетелски показания. В подкрепа
от повдигнатите от ищеца фактически твърдения, че
в резултат на незаконното обвинение е претърпял неимуществени вреди, е разпитан по делото свидетеля З.Б., чиито показания съдът
кредитира като достоверни и обективни, доколкото в тях се
изнасят непосредствено възприети факти и задълбочени впечатления за събитията в
разглеждания период. От показанията на разпитания
свидетел се
установява вида и обема на причинените на ищеца
неимуществени вреди- притеснение, страх, стрес и отчаяние. В решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.дело № 85/ 2012 год. на ВКС, ІV
г.о., е
прието, че наказателното производство нормално влияе негативно върху психиката
на всяко лице и този извод съдът може да направи и без наличие на строго
формални доказателства, доколкото липсват други, установяващи обратното. По
делото липсват данни, които да установяват противоположни на посочените от
свидетеля на ищеца обстоятелства, поради което
следва да се приеме, че воденото срещу И.И.Г. наказателно производство
е довело до изключително негативни за него емоционални преживявания. От друга страна, статута на подсъдим в наказателния процес е факт,
който при неосъждан човек, неминуемо предизвиква негативни емоции. Ето защо житейски
оправдано е проведеното наказателно производство спрямо ищеца да доведе до
неблагоприятни изживявания за него. С оглед на което изцяло неоснователни са
релевираните във въззивната жалба на въззивника- ответник доводи за недоказаност на претърпените от
ищеца неимуществени вреди, както и за липсата на причинна връзка между тях и
повдигнатото обвинение. Неоснователни са и доводите, развити във въззивната жалба на
въззивника- ответник, че размерът на обезщетението е определен в нарушение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, както и че същия е
завишен. Първоинстанционният съд е определил размера на
присъденото обезщетение за претърпените от ищеца И.И.Г. неимуществени вреди, като е взел предвид правно релевантните за това обстоятелства, установени по делото,
и като е приложил критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително
задължителната такава, намерила израз в
ППВС № 4/1968 г. и тълкувателно решение /ТР/ № 3/22.04.2005 г., както и в установената, също
задължителна практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД, формирана по реда на чл.290 от ГПК, а именно – решение № 3/ 13.02.2012 г. по гр.дело № 637/ 2011 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС, решение № 377/22.06.2010 г. по гр. дело № 1381/2009 г. на ІV-то г.о. на ВКС и решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр. дело № 820/2012 г. на ІV-то г.о. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна
практика, понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на
редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай
обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера
на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида,
характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно
при исковете по чл.2, ал.1, т.3/ предишна
т.2 / от ЗОДОВ, такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение,
дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан
по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността
на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля
разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение,
другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство;
както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на
здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните
преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото
наказателно производство. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл.2, ал.1 т.3/ предишна т.2/ от ЗОДОВ се определя глобално -
за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт.
В настоящия случай при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобрази
следните обстоятелства: личността на ищеца/
неосъждан/; възрастта му в периода на воденото
наказателно производство; продължителността на наказателното производство. Съдът съобразява също така вида и тежестта на инкриминираното
деяние- на ищеца е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл.345, ал.2, вр. ал.1 от НК, като по
повдигнатото обвинение ищеца е оправдан, тъй като не е осъществил от обективна страна
състава на престъплението.
Съдът отчита също
начинът, по който като цяло обвинението се е отразило на ищеца И.И.Г. в емоционален и психологически
аспект, установени от показанията на разпитания
по делото свидетел. С оглед изложеното, въззивният съд намира, че за така установените
неимуществени вреди и при липса на доказани данни за увреждания, имащи трайни
последици за психическото и физическото състояние, които да са в причинна
връзка с проведеното наказателно производство, следва да се приеме, че за
обезщетяването на ищеца И.И.Г. са необходими 300 лв./ триста
лева/, който
размер съответства на характера и степента на търпените болки и страдания,
както и на вида на упражнената процесуална принуда. В настоящия случай при определяне на обезщетението,
първоинстанционният съд е взел предвид всички обстоятелства, които имат
отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди и уважавайки предявения
иск в размер на сумата от 300 лв./ триста лева/ е постановил решение в
съответствие с принципа на справедливостта по смисъла на чл.52 от ЗЗД.
На
следващо място, настоящият въззивен състав намира, че
предявеният иск за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца И.И.Г. имуществени
вреди също е основателен. Разноските, изразяващи се
в заплатен от подсъдимия адвокатски хонорар за осъществяване на защитата му в
наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, респективно постановление за прекратяване, представляват за него имуществена вреда по смисъла на чл.4 от ЗОДОВ и подлежат на обезщетяване по реда на този закон
по силата на чл. 8, ал. 2 от закона. За да достигне до този извод, съдът
съобразява това, че в НПК не е предвидена
процесуална възможност претенцията за разноски, изразяващи се в заплатен от
подсъдимия адвокатски хонорар, да се упражни в това производство. В този случай
настъпилите вреди и пряката им причинна връзка с
незаконните действия и актове по чл.2 от ЗОДОВ също
следва да бъдат доказани /в този смисъл решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК- Решение № 126 от 10.05.2010 г. на ВКС
по гр.дело № 55/ 2009 г., ІV г.о., ГК,
Решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр.дело № 1506/ 2009 г., ІV г.о., ГК, Решение № 355 от 03.05.2001 г. на ВКС по гр.дело № 1651/
2009 г., ІІІ г.о., ГК и Решение
№ 433 от 23.06.2010 г. на ВКС по гр.дело № 563/ 2009 г., ІV г.о., ГК/. Видно от
представените по делото договор за правна
защита и съдействие от 19.06.2018 год. и анекс към него от 10.01.2019 год., ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение на пълномощника си
в общ размер на 900 лева за защита в наказателното
производство. Поради това предявеният от ищеца иск за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи
за адвокатска защита в наказателното производство, е доказан по основание и
размер и правилно е уважен от първоинстанционния съд в размер на
сумата от 875 лв.
По
изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а
обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на
разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на въззивника-ответник
не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. При този изход на спора и при условията на специалната
разпоредба на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на
въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите
разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 300 лв., за въззивната
инстанция по договор за правна защита и съдействие от 26.05.2020 г., съгласно
приложен списък на разноски по чл.80 от ГПК, като направеното от въззивника-
ответник, чрез неговия процесуален представител възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност, съдът намира за неоснователно. Съдът приема, че в
настоящия случай заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не е
прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е
Ш
И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 40012 от 13.02.2020 год., постановено по
гр.дeло № 39531/2019
г. на
СРС, Г.О., 128 състав.
ОСЪЖДА П.на Р.Б., с
адрес: гр.София, бул.“*****, да заплати
на И.И.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата
от 300 лв./триста лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /заплатено
адвокатско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280,
ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.