№ 240
гр. София , 04.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ в публично заседание
на четиринадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Евелина Маринова
при участието на секретаря ЕЛЕОНОРА АНГ. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20201100509746 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение от 22.07.2020 г., постановено по гр. д. № 44408/2019 г. по описа
на СРС, II ГО, 156 състав, е отхвърлен предявеният иск от „Т.С.“ ЕАД срещу Т. ИВ. Д.,
с правно основаниечл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1, т.2 ГПК вр. с чл.318, ал.2 ТЗ,
чл.200 ЗЗД и чл.110, ал.2 ЗС и чл.86 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от
287, 19 лв., представляваща цената на доставена топлинна енергия по договор за
покупко – продажба на топлинна енергия при общи условия за недвижим имот,
находящ се в гр. София, ж. к. *******, аб. № ******* за периода 01.07.2014 г. –
30.04.2015 г. , както и сумата от 83, 48 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за цена на доставена топлинна енергия за периода 16.09.2015 г. –
26.07.2018 г., както и сумата от 0, 98 лв., представляваща цена на услугата дялово
разпределение за периода 01.07.2014 г. – 30.04.2015 г., както и сумата от 0, 33 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за цената на услугата дялово
разпределение за периода 16.09.2015 г. – 26.07.2018 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 13.08.2018 г. по ч. гр.
д. № 51529/2018 г. по описа на СРС, II ГО, 156 състав. Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач на ищеца „Н.И.“ ООД.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД, с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че решението в
обжалвана част е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Счита,
че решаващият съд неправилно е приел, че претендираното вземане е погасено по
давност. Процесната сума е по обща фактура № ********** от 31.07.2015 г. за
топлинна енергия за отоплителен сезон м.07.2014 г. – м.04.2015 г. Общата фактура се
издава след приключване на отоплителния сезон 2014 г. – 2015 г., въз основа на
извършените отчети и издадената изравнителна сметка от фирмата за дялово
1
разпределение. Съгласно Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“
ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София, в сила от 14.03.2014 г., в раздел VII
„Заплащане на топлинна енергия“, чл.32, ал.1 е определен редът и срокът, по който
купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат дължимите суми за топлинна
енергия. В този смисъл задължението на ответника за заплащане на дължимите суми в
размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, е 30 – дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача, като с приетите Общи
условия е регламентирано, че не се начислява лихва върху прогнозните стойности през
отоплителния сезона, а такава се начислява в случай, че клиентът изпадне в забава, т. е.
след изтичане на 30-дневния срок от датата на публикуване на общата фактура за
съответния отоплителен сезон. Твърди, че общата фактура за отоплителен сезон 2014 г.
– 2015 г. е публикувана на 15.08.2015 г., за което са съставени констативни протоколи
на основание чл.593 ГПК на съответните дати. С оглед на това счетоводният й падеж
настъпва след подаване на заявлението по чл.410 ГПК на 03.08.2018 г., когато е спрял
давностния срок. Клиентите дължат суми за разпределение на топлинна енергия към
топлопреноснотно предприятие, съгласно чл.61 от Наредба № 160334 от 2007 г. за
топлоснобдяването. На основание чл.36, ал.1 от действащите между страните общи
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД на
потребители в гр. София, купувачите заплащат сума за услугата дялово разпределение
на „Т.С.“ ЕАД. Моли съда да отмени обжалваното решение, като уважи изцяло
предявения иск. Претендира сторените по делото разноски, включително
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба
от ответницата Т. ИВ. Д., чрез адв. Д.Д., назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК да я
представлява по делото, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното
решение е правилно и законосъобразно. Поддържа, че изводите на решаващия съд са
обосновани и правилни. Съдът е направил задълбочен анализ насъбраните по делото
доказателства, като правилно е приложил правилата за погасителната давност спрямо
спорното право. Моли съда да потвърди обжалваното решение.
Трето лице – помагач на страната на ищеца „Н.“ АД, не е депозирало в срока
по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба, както и не е изразило
становище по жалбата в хода на производството.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове съответно с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1
ГПК вр. с чл.86 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответницата са клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ за топлоснабден имот – апартамент № 42,
находящ се в гр. София, ж. к. „******* вх.Б, абонатен № *******, като му дължи
сумата от 371, 98 лв., от които: 237, 19 лв. – главница, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода 01.07.2014 г. – 30.04.2015 г., сумата от 83, 48
лв.- мораторна лихва за периода 16.09.2015 г. – 26.07.2018 г., сумата от 0, 98 лв. – цена
за услугата дялово разпределение за периода 01.07.2014 г. – 30.04.2015 г., сумата от 0,
33 лв. – мораторна лихва „върху дяловото разпределение за периода 16.09.2015 г. –
26.07.2018 г. Във връзка с подадено на 03.08.2018 г. заявление, по ч. гр. д. №
91529/2018 г. на СРС, 156 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
за дължимите суми. В изпълнение на указание на заповедния съд е предявил иск за
2
установяване съществуването на вземанията, предмет на постановената заповед за
изпълнение, ведно със законната лихва върху главниците, считано от момента на
завеждане на делото до окончателното изплащане. Претендира сторените по делото
разноски.
С постъпилия в срок по чл.131 ГПК писмен отговор ответницата, чрез адв.
Д.Д., назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК да я представлява по делото, оспорва
предявения иск. Прави възражение за изтекла погасителна давност по отношение на
претендираните от ищеца вземания, които се погасяват с кратката 3 – годишна
давност. Поддържа, че не са ангажирани доказателства, че сумите от изравнителната
сметка са правилно изчислени. Твърдяното от ищеца енергийно потребление за
исковия период не отговаря на реалната консумация. Моли съда да постанови
решение, с което да отхвърли предявения иск.
На 03.08.2018 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Т. ИВ. Д. за сумата от 288, 17 лв. -
главница, както и 83, 81 лв. – мораторна лихва за периода 15.09.2015 г. – 26.07.2018 г.
В т.12 от заявлението е пояснено, че соченият длъжник е ползвал доставена от ищеца
топлинна енергия през периода от 01.07.2014 г. до 30.04.2015 г. за топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, община Искър, ж. к. „*******, *******, аб. № *******.
Дължимите суми за доставена, но незаплатена топлинна енергия са: 287, 19 лв. –
главница и 83, 48 – лихва, а за дялово разпределение: сумата от 0, 98 лв. – главница и 0,
33 лв. - лихва.
С разпореждане от 13.08.2018 г. по ч. гр. д. № 51529/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 156 състав, съдът постановил исканата заповед за изпълнение, като в полза на
заявителя са присъдени сторените по делото разноски в размер на 75 лв., от които: 25
лв. – държавна такса и 50 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
Заповедта за възражение е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5
ГПК чрез залепване на уведомление.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
С решение № 276 от 25.07.2000 г., постановено по гр. д. № 1046/2000 г. по
описа на СРС, БК, 84 състав, е прекратен брака, сключен на 27.11.1983 г. с акт № 1054
от същата дата при район „Васил Левски“, гр. София, между Т. ИВ. Д. и С.Д.Д., като
съдът е утвърдил постигнатото между страните споразумение по чл.101 СК. В него е
постигнато съгласие, че семейното жилище – апартамент № 42, находящо се в гр.
София, ж. к. „*******, се предоставя на съпругата Т. ИВ. Д. за ползване на нея и
децата, родени от брака.
С нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот
№ 185, том I, рег. № 3044, дело № 154/2012 г. от 28.08.2012 г. ответницата е учредила
договорна ипотека в полза на „Банка ДСК“ АД върху процесния апартамент.
С нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 55, том VI,
рег. № 7206, дело № 940/2015 г., на 10.07.2015 г. ответницата е продала на Л.Г.Т.
процесния апартамент.
Видно от представения протокол от проведеното Общо събрание на
собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж. к. ******* от
27.07.2002 г., етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Н.И.“
ООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в
сградата в режим на етажна собственост. Протоколът е съставен от представители на
етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.
На 30.09.2002 г. е сключен договор между „Н.И.“ ООД - изпълнител и
3
етажната собственост с адрес в гр. София, ж. к. „******* вх.-възложител, по силата на
който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите уреди за
регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и
предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни сметки за
консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от
„Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера за отчетния период.
На 05.11.2007 г. е сключен договор № У-100/05.11.2007 г. при общи условия
за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139а,
ал.2 ЗЕ, между „Т.С.“ ЕАД – възложител и „Н.И.“ ООД – изпълнител. По силата на
договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва
услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради
етажна собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу
насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
За установяване стойността на доставената топлинна енергия до процесния
топлоснабден имот е изслушана съдебно – техническа експертиза, изготвена от вещото
лице инж. Атанас Желязов. Вещото лице е дало заключение, че стойността на
топлинната енергия за исковия период м.07.2014 г. – м.04.2015 г. възлиза на 287, 17 лв.
В тази сума не са включени лихви за просрочие и стари задължения.
Пред СРС е изслушана и съдебно – счетоводна експертиза, изготвена от
вещото лице М.М.. От експертното заключение се установява, че размерът на
задължението на ответницата за периода м.07.2014 г. – м.04.2015 г. възлиза на 287, 19
лв., а мораторната лихва за периода от датата на изпадане на ответницата в забава до
26.07.2018 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в
чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК,
при направено възражение от длъжниците в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на
установения в чл.415, ал.4 ГПК срок, в приложимата към момента на завеждане на
делото редакция. Целта на ищеца е да се установи със сила на присъдено нещо спрямо
другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са „потребители на топлинна енергия“.
Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено
в § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или
4
пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1,
т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на
понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153,
ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране
на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те
са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153,
ал.1 ЗЕ преди ДВ, бр.54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен
собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Липсва спор между страните, че през исковия период ответницата е
собственик на топлоснабдения имот, в каквато насока са и ангажираните по делото
доказателства. В това си качество същата е клиент на топлинна енергия и съответно
страните са обвързани от облигационна връзка с предмет – доставка на топлинна
енергия.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в
ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия
и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла вода между
топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е възложено от
етажните собственици на „Н.И.“ ООД (понастоящем „Н.“ АД) с договор, сключен от
упълномощен представител на етажните собственици, като третото лице – помагал на
ищеца е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за
5
исковия период.
В нормата на чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между
топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна
собственост, въз основа на принципа за реално доставената на границата на
собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално
потребената въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за
дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната
част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
Стойността на доставената топлинна енергия възлиза на 287, 17 лв., съгласно
експертното заключение на вещото лице по изслушаната съдебно – техническа
експертиза.
Жалбоподателят релевира доводи за неправилно приложение на института на
погасителната давност по отношение на претендираните вземания по делото.
Ответницата своевременно е заявила по делото – с депозирания писмен
отговор на исковата молба, възражение за изтекла погасителна давност. Ето защо то е
част от спорния предмет, поради което е разгледано от решаващия съд с обжалваното
решение.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията
на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор,
чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите
им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с
еднакъв или различен размер.
Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от
момента, в който вземането е станало изискуемо.
За исковия период м.07.2014 г. – м.04.2015 г. приложение намират Общите
условия за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за
битови нужди в гр. София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в
сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г. купувачите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът не е
ангажирал по делото доказателства относно момента на публикуване на месечните
суми за исковия период на интеренет страницата си, а и липсват признания за това от
насрещната страна. Ето защо и на основание чл.114, ал.2 ЗЗД, следва да се приеме, че
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Предвид
обстоятелството, че искът се счита предявен на 03.08.2018 г., на основание чл.422, ал.1
ГПК, към този момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали
изискуеми преди 03.08.2015 г., в каквато насока са изводите и на СРС.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че сумата по общата
фактура за периода м.07.2014 г. – м.04.2015 г., издадена на 31.07.2015 г., не е
изискуема към момента на завеждане на делото. Релевантен в случая е периодът на
потребление, за който се отнася издадената обща фактура, а не датата на издаване на
последната и посоченият в нея срок за заплащането й. Издаването на обща фактура
съставлява способ за определяне окончателния размер на доставената топлинна
енергия през съответния отоплителен период, поради което погасяването на
вземанията на ищеца за този отоплителен сезон рефлектира и върху вземанията по
6
съставената обща фактура. Вземанията по общата фактура не се отнасят за период,
различен от съответния отоплителен сезон и са функционално свързани с него. Ето
защо изводите на решаващия съд, че вземанията по посочената обща фактура са
погасени по давност са законосъобразни и правилни.
На основание чл.119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се погасяват и
произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.
Ето защо искът за вземанията за мораторна лихва също се явява неоснователен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното
решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
На основание чл.78, ал.3 ГПК ответницата по жалбата има право в тежест на
насрещната страна да се възложат сторените в настоящото производство разноски. Тъй
като същата е представлявана от особен представител, такива не се претендират и
съответно не следва ад се присъждат.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 22.07.2020 г., постановено по гр. д. №
44408/2019 г. по описа на СРС, II ГО, 156 състав.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца:
„Н.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „*******.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3,
т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7