РЕШЕНИЕ
гр. София, 02.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на четвърти декември две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл.с-я КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 16842/2019 г.
по описа на СГС, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение № 218356 от 17.09.2019 г., постановено по гр.д. № 71015/2018 г., по
описа на СРС, 29-ти състав, е отхвърлен предявения от А.Л.К. срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, че ищецът не дължи на „Т.С.“
ЕАД, сумите, както
следва: главница от 2667,43 лв., представляваща главница за доставена от
дружеството топлинна енергия през периода от м.05.2012 г. до м.04.2014 г.,
ведно със законна лихва за периода от 19.06.2015 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 472,75 лв. за периода от
30.06.2012 г. до 10.06.2015 г. и 402,71 лв. разноски по делото, а именно: 62,80
лв. държавна такса и 339,91 лв. възнаграждение на юрисконсулт, за които по ч.гр.д.№34547/2015г.
по описа на СРС, 34 състав е издаден изпълнителен лист от 13.10.2015г., въз
основа на който е образувано изпълнително дело №201884110401643 по описа на ЧСИ
Н.М.№ 841 при КЧСИ.
Със
същото решение А.Л.К. е осъдена да заплати на ответното дружество на основание
чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер
на сумата от 100,00 лв.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца с оплаквания за
неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа,
че в конкретния случай е изтекла предвидената в закона три годишна погасителна
давност, тъй като се касае за периодични вземания, присъдени в заповедно
производство, а не в исково такова. Изтъква, че в разпоредбата на чл. 116 ЗЗД
подробно е посочено в кои случаи се прекъсва давността относно вземането, като
нито влязлата в сила заповед, нито неподаване на възражение, доколкото това не
било признание по смисъла на чл. 237 ГПК, съгласно цитираната разпоредба не
прекъсвала давността. Моли съда да отмени първоинстанционното решение и уважи
предявеният иск. Претендира е направените по делото разноски.
Ответникът
по жалбата - „Т.С.“ ЕАД не е подал в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на ВЖ.
С молба от 02.11.2020 г. чрез процесуалния си представител взема становище за
неоснователност на жалбата.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само
на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на
иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 от ЗЗД се предвижда, че от прекъсването на давността
започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако
вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години. Регламентираното в действащия ГПК заповедното производство има за цел
удовлетворяване на гражданскоправни вземания в широк смисъл на думата. Същото е
функционално свързано с изпълнителния процес, тъй като от една страна, въз
основа на влязлата в сила заповед за изпълнение направо се пристъпва към
принудително изпълнение, а от друга, с оглед института на незабавното
изпълнение, т.е. при настоящата правна уредба, това е производство за създаване
на съдебно изпълнително производство – чл. 404, ал. 1 ГПК. Целта на заповедното
производство не е да се установи съществуването на вземането, а само дали то е
спорно. Същото е факултативно, т.е. кредиторът не е длъжен да избере този ред и
може направо да предяви вземането чрез иск по общия исков ред. Заповедта за
изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при
оспорването й от длъжника чрез възражение проверката дали вземането съществува
следва да се извърши в общия исков процес. С изтичането на срока за възражение
на длъжника издадената заповед за изпълнение влиза в сила.
Действително,
липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в
този случай е установено със сила на пресъдено нещо. С изтичане на срока за
възражение обаче, съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, и на сроковете по
чл. 424 ГПК (хипотези на новооткрити обстоятелства и нови писмени
доказателства), заповедта се стабилизира и се получава ефект, който е
аналогичен на силата на пресъдено нещо. Извод за това е и нормата на чл. 439 ГПК, която допуска оспорване на започнало принудително изпълнение само ако то
се основава на нови факти - настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е.
законодателят не е провел разграничение дали изпълнителният лист е издаден въз
основа на съдебно решение или на влязла в сила заповед за изпълнение в хипотеза
на неподадено възражение по чл. 414 ГПК. Длъжникът не би могъл да релевира
възраженията си срещу съществуването на дълга по исков ред, тъй като те са се
преклудирали. Извън уредените в заповедното производство способи за защита,
длъжникът няма право на друг иск за защита. Едновременно с това, при влязла в
сила заповед за изпълнение, кредиторът също не може да инициира исково производство,
тъй като за него при наличието на изпълнителен титул, ще липсва правен интерес
от провеждането му.
В
производството по чл. 410 ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение,
срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение
в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно,
поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава
изпълнителен лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът
на новата погасителна давност, който е
петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална
степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на
заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора
и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението
на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно
производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането
си по общия ред. Изложеното налага обоснован извод, че нормата на чл. 117, ал.
2 ЗЗД следва да се тълкува разширително, съответно че е приложима и към влязла
в сила заповед за изпълнение . Противно би означавало за идентични по установително
действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни
последици относно теченето на давността. Възприемането на противното би довело
до различни правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани. /в подобен смисъл са определение №
480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение №
443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576
от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480
от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).
Доколкото
във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания, то в съответствие с
разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за
правилността на решението извън наведените доводи и тъй като крайните правните изводи на двете съдебни
инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а предявената жалба
отхвърлена.
При този изход на спора на въззиваемият
макар и да има право на разноски, такива не следва да му бъдат присъждани, тъй
като същият не е извършил същинско процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №218356 от 17.09.2019 г., постановено по гр.д. № 71015/2018
г., по описа на СРС, ГО, 29-ти състав.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: