№ 23226
гр. С., 18.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:С.НА Т. ПАНАЙОТОВА
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от С.НА Т. ПАНАЙОТОВА Гражданско дело №
20251110100824 по описа за 2025 година
Предявени са искове по реда на чл. 422 ГПК от . срещу Й. А. Ц., за установяване в
отношенията между страните, че на основание чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ Й. Ц. дължи на
застрахователното дружество сумата в размер на 2 869,94 лева, представялваща регресно
вземане за изплатеното по договор за застраховка „..” обезщетение и на основание чл. 86
ЗЗД сумата 998.32, представляваща мораторна лихва за периода 19.08.2021 г. – 08.08.2024 г.
, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ .г. по
описа на СРС, 153 състав.
Ищецът твърди, че във връзка с реализирано на 16.08.2019 г., по вина на Й. А. Ц.,
управляваща лек автомобил марка „.“, модел „.“ с рег. № ., пътнотранспортно произшествие
е изплатил по застраховка „..” на собственика на увредения лек автомобил марка „.“, модел
„.“ с рег. № . обезщетение в размер на 2869,94 лева. Твърди, че на посочената в исковата
молба дата ответникът осъществил деликт и вследствие на това причинил имуществена
вреда. Поддържа, че след настъпване на събитието, ответникът напуснал
местопроизшествието, макар да е бил длъжен да изчака пристигането на контролните
органи, поради наличието на спор относно вината за настъпването му. Сочи, че на 01.10.2020
г. поканил ответникът да възстанови платените суми, но до момента плащане липсва, поради
което претендира и заплащане на мораторна лихва.
Ответникът депозира отговор, в който се посочва, че искът е допустим и основателен.
Излага се становище по отношение допускането на релевираните от ищеца доказателствени
искания.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните
1
съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Съгласно чл. 500, ал.1, т. 3 от КЗ застрахователят има право да получи от застрахования
платеното от застрахователя обезщетение, когато застрахованият при настъпването на
пътнотранспортното произшествие е напуснал мястото на настъпването на
пътнотранспортното произшествие преди идването на органите за контрол на движение по
пътищата, когато посещаването на местопроизшествието от тях е задължително по закон,
освен в случаите, когато е наложително да му бъде оказана медицинска помощ или по друга
неотложна причина; в този случай тежестта на доказване носи виновният водач. Цитираната
разпоредба урежда хипотеза на освобождаване на застрахователя от задължението му към
застрахования, тъй като застрахователят никога не отговаря за умишлено причиняване на
риска от застрахования или при такова негово поведение, което увеличава риска в такава
степен, в която застрахователят не следва да носи отговорност.
В тежест на ищеца по иска по чл. 500, ал. 1, т. 3 от КЗ е да докаже наличието на
следните обстоятелства: 1/ настъпването на описаното в исковата молба ПТП; 2/
сключването на описания в исковата молба договор за задължителна застраховка „..“; 3/
плащане на застрахователното обезщетение в изпълнение на последния договор от страна на
ищеца; 4/ отговорност на ответната страна като причинител на вредите по чл. 45 ЗЗД, за
което следва да бъдат установени в процеса: деяние, вреда, противоправност, причинна
връзка между поведението му и вредите; 5/ размера на нанесените вреди; 6/ ответникът да е
напуснал мястото на настъпването на пътнотранспортното произшествие преди идването на
органите за контрол на движение по пътищата. В тежест на ответника е, при доказване
на горните факти, да докаже, че е заплатил претендираната сума.
От представената по делото застрахователна полица № ./22/. от 08.11.2018г., сключена
между „..“ ООД, в качеството му на собственик на лек автомобил „.“, модел „.“ с временна
регистрация № ., със срок на действие 08.11.2018г. до 08.11.2019г., се установява, че към
датата на настъпване на ПТП – 16.08.2019г. ищецът е застраховал гражданската отговорност
на собственика и на водачите на посочения в полицата автомобил.
От събраните по делото доказателства - представения протокол за ПТП № 1738879 от
16.08.2019г и протокол за ПТП № .г., съставени от орган на Пътна полиция след посещение
на мястото на произшествието, заверените преписи на административно-наказателната
преписка образувана срещу ответника по повод ПТП от 16.08.2019г., както и изявленията на
самия ответника, направени в дадени от него обяснения в административно-наказателното
производство, неоспорени и нея и ценени по реда на чл. 175 от ГПК като признания за
неизгодни за ответника факти, се установява, че на 16.08.2019г. около 13.50 часа в гр.С.,
ответникът в качеството си на водач на на МПС с марка „ .“, модел „.“ рег. № ., се е движила
по ул. „.“ с посока от ул. „.“ към ул. „.“ и в района на бл. ., същата реализира ПТП
последователно с паркираните от лявата и страна автомобили, сред които и лек автомобил „.
.“ с рег.№ ..
И в двата протокола за ПТП не е посочен участникът, причинил процесните ПТП, но е
2
направено отбелязване, че е съставен ., че при произшествието водач на лек автомобил с
марка „ .“, модел „.“ рег. № . е именно ответника . и че спрямо него е издаден . за извършено
нарушение. В частта, в която протоколът отразява лично възприетите и удостоверени от
съставителя му факти относно настъпване на ПТП и увредените автомобили, същият има
характера на официален свидетелстващ документ и се ползва с обвързваща съда материална
доказателствена сила. В този смисъл е и константната съдебна практика, обективирана в
решение № 24 от 10.03.2011 год. на ВКС по т.дело № 444/2010 год., I т. о., ТК, решение № 85
от 28.05.2009 год. на ВКС по т.дело № 768/2008 год., II т. о., ТК, решение № 73 от 22.06.2012
год. на ВКС по т.дело № 423/2011 год., I т. о., ТК, решение № 98 от 25.06.2012 год. на ВКС
по т.дело № 750/2011 год., II т. о., ТК и решение № 15 от 25.07.2014 год. на ВКС по т.дело
№1506/2013 год., I т. о., ТК. Именно съгласно цитираните решения когато фактът,
удостоверен в протокола за ПТП, съставлява волеизявление, направено от участник в ПТП,
протоколът има доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за
лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа. Ищецът, който
претендира обезщетение за вреди, твърдейки, че е встъпил в правата на увреденото лице,
какъвто е случаят на регрес по чл. 500 от КЗ, носи тежестта на доказване на механизма на
ПТП, поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП
не удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им
изисква специални знания, които съдът не притежава.
Описаните в протоколите за ПТП обстоятелства са възпроизведени и в приети като
доказателства и заверен препис от административно-наказателната преписка, образувана
срещу ответника Й. Ц. по повод процесното ПТП, в която преписка се съдържа акт за
установяване на административно нарушение, който съдържа констатации за извършени
нарушения от ответника, а именно че Ц. е управлявала автомобил „.“, модел „.“ рег. № . и
поради несъобразена скорост с релефа и условията на пътя е реализирала ПТП с няколко
автомобила, сред които и лек автомобил „. .“ с рег.№ ., след което не е изпълнила
задължението си като участник в ПТП и е напуснала местопроизшествието, с което е
нарушила чл. 20, ал. ЗДвП и чл. 123, ал. 1, т. 3, бук. „в“ ЗДвП. Актът е подписан от ответника
Ц. без да е налице направено изявление от нея, че има възражения срещу констатациите,
което изявление съдът приема за извънсъдебно признание на отразените в акта констатации,
включително относно извършените от ответника нарушения на правилата за движение,
изразяващи се в напускане на местопроизшествието. Това се потвърждава и от направените
от самата Ц. изявления в написаните от нея сведения /л.73 от делото/ и декларация /л.75 от
делото/, в които същата признава, че е напуснала местопроизшествието и че именно тя е
причинила увреждания по паркираните в близост автомобили. Тези изявления имат характер
на извънсъдебно признание на неизгоден факт, ценен по реда на чл. 175 ГПК. Въз основа на
акта е издадено и наказателно постановление, връчено лично на ответника Ц. и влязло в
сила, като с него е наложено на основание чл. 53 ЗАНН административно наказание „глоба“
и лишаване от право да управлява МПС за 2 месеца. Описаните в . и в наказателното
постановление нарушения не се оспорват от ответника, който дори в отговора на исковата
молба сочи, че искът се явява основателен.
3
С оглед всичко изложено до момента следва да се посочи, че по делото безспорно е
установено, че процесното ПТП е настъпило съобразно изложения в исковата молба
механизъм, като това обстоятелство се потвърждава и от заключението по автотехническата
експертиза, ценена от настоящия състав по реда на чл. 202 ГПК. В заключението си вещото
лице е категорично, че е налице причинно-следствена връзка между описаното в протокола
за ПТП произшествие и настъпилите щети, установено по лек автомобил „. .“ с рег. № ..
Същевременно от страна на ответника не са ангажирани доказателства, които да оборят
презупмцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като липсват твърдения в тази насока и в отговора на
исковата молба.
Доказано по делото с оглед приложеното платежно нареждане е и, че ищецът е
заплатил на увреденото лице застрахователно обезщетение в размер на 2869.94 лева.
Следователно, по делото е установено осъществяването на фактическия състав на
нормата на чл. 500, ал.1, т. 3 от КЗ, поради което съдът намира, че исковата претенция на
ищцовото дружество е доказана по основание.
По отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение, Софийски
районен съд приема следното:
Съгласно чл. 500 КЗ освен в случаите по чл. 433, т. 1 застрахователят има право да
получи от виновния водач платеното от застрахователя обезщетение заедно с платените
лихви и разноски. Предвид това следва да се определи какъв е размерът на дължимото от
застрахователя по „..“ обезщетение на увреденото от процесното ПТП лице.
Застрахователното обезщетение за имуществени вреди на превозни средства, което се дължи
от застраховател по задължителна застраховка „..“ на автомобилистите на увредените трети
лица се определя по правилата на чл. 499, ал. 2 КЗ и клаузите на конкретния застрахователен
договор. Принципът на пълната обезвреда, залегнал в чл. 499, ал. 2 КЗ, означава, че
обезщетението има за цел да постави увредения в имущественото състояние, в което той е
бил преди увреждането - да се приведе увреденото МПС в изправно и годно за движение
техническо състояние. Следователно застрахователят по .. в хипотеза на регрес спрямо него
заплаща само стойността на вредите, дължащи се на унищожаване или повреждане на вещта
до размера на нейната действителна стойност към момента на осъществяване на
застрахователното събитие - без овехтяване /Решение № 52 от 08.07.2010 г. по т.д. №
652/2009 г. на ВКС, I ТО/. При нейното пълно или частично унищожаване тази действителна
стойност се определя от пазарната цена, по която вещ от същото качество и вид може да
бъде купено. В този смисъл е съдебната практика на ВКС, според която действителната
стойност на вредата по смисъла на чл. 273, ал. 2 и чл. 203 КЗ /отм./ - аналогични на чл. 499,
ал. 2 и чл. 400 КЗ, е пазарната стойност, достатъчна към момента на увреждането за
закупуването на имущество от същия вид, респ. пазарната стойност на ремонта за
отстраняване на настъпилата вреда /Решение № 115/9.07.2009 г. по т.д. № 627/2008 г. на ВКС,
ТК, ІІ ТО/.
В разглеждания случай съгласно заключението на автотехническата експертиза щетите
по МПС „. 1007“ с рег. № . са настъпили в резултат на процесното ПТП, като стойността,
4
необходима за възстановяване на процесния лек автомобил, изчислена на база средни
пазарни цени към датата на настъпване на процесното ПТП, е 11527.58 лева. Тази стойност
надвишава 70 на сто от действителната стойност на увредения автомобил, определена в
автотехническата експертиза към датата на застрахователното събитие в размер от 4537
лева, поради което се налага извод, че е налице тотална щета по смисъла на чл. 390 КЗ. При
това положение при определяне на обезщетението стойността на запазените части следва да
се приспадне от действителната стойност на автомобила към настъпване на
застрахователното събитие /в този смисъл решение № 24.10.2013 г. по т. д. № 469/2012 г. на
ВКС, ТК, II ТО/. Съгласно заключението на автотехническата експертиза стойността на
дължимото обезщетение при условията на тотална щета и след приспадане на запазените
части е в размер на 3403 лева. При това положение дължимото от ответника обезщетение по
повод процесното събитие възлиза за сумата в общ размер на 3403 лева.
Предвид изложеното и доколкото регресното вземане възниква в размера на по-
малката от двете суми – на действителните вреди и на извършеното плащане - в случая на
действителните вреди, се налага извод, че регресното вземане на ищцовото дружество към
ответното такова на основание чл. 500 КЗ възлиза именно на сумата в размер на 3403 лева.
Претендираната от ищеца сума в настоящото производство обаче е в по-малък размер,
поради което предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен в пълния
предявен размер от 2869.94 лева.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
При осъществяване на фактическия състав по чл. 500, ал. 1, т. 3 от КЗ, в полза на
изплатилия обезщетение застраховател се поражда регресно право, което обаче разгледано
като задължение на виновния водач - в случая ответника, възниква като безсрочно.
Следователно, за да се счита изпаднал в забава по регресния дълг е следвало ответникът да
бъде поканен от ищеца - чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. По делото ищецът е представил регресна
покана и обратна разписка с отбелязване, че пратката е получена от ответника Й. Ц. лично
на 12.10.2020г. Предвид това безспорно следва да се приеме, че към началната датата, от
която ищецът претендира мораторна лихва – 19.08.2021г, ответникът е бил поставен в
забава. С оглед това съдът намира, че се явява основателна и претенция за заплащане на
мораторна лихва от ответника, като размерът на същата определен по реда на чл. 162 ГПК е
именно 998.32 лева, за която сума искът следва да бъде уважен.
По разноските:
Съобразно дадените в т. 12 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 по тълк.д.№
4/2013г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав следва да се произнесе и по разпределението
на отговорността за разноските както в исковото производство, така и в заповедното
производство. С оглед изхода на спора в полза на . следва да бъдат присъдени разноски за
заповедното производство в размер на 127.54 лева, които следва да бъдат възложени в
тежест на ответника.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
5
бъдат присъдени направените и претендирани от него разноски по делото.От ищеца е
представен списък по чл. 80 от ГПК, съгласно който претендира сума в размер на 77.54 лева-
държавна такса, 400 лева – депозит за вещо лице и 600 лева- депозит за особен
представител. Претендира се и юрисконсултско възнаграждение. Видно обаче от
представените доказателства, по делото ищецът заплатил и 50 лева – депозит за свидетел, но
тъй като същият не е разпитан, то тази сума подлежи на възстановяване и не следва да бъде
присъждана в полза на ищеца. По отношение на претендираното юрисконсултско
възнаграждение предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК /в редакция Изм. - ДВ, бр. 8 от
2017г/, настоящият състав намира, че съдът е компетентен да определи размера на
юрисконсултското възнаграждение съобразявайки вида и количеството извършена работа /по
аргумент от чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ/, като не е обвързан с претенцията на
юридическото лице, а единственото законово ограничение е определеният размер да не
надвишава максималния размер съобразно нормата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ. С оглед на това и съобразявайки, че по делото от страна на
ищеца извършените процесуални действия се изразяват в подаване на искова молба и
явяване в две от общо трите проведени открити съдебни заседания, а делото не се отличава с
фактическа и правна сложност, съдът счита, че размерът на присъденото възнаграждение
следва да бъде 100 лева. Предвид това в полза на ищеца следва да се присъди сума в размер
на 1177.54 лева.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от ., ЕИК .., искове по реда на чл.
422 ГПК, че Й. А. Ц., ЕГН **********, с адрес в гр.С., ж.к. .., дължи на ., ЕИК .., със
седалище и адрес на управление гр. С., ., на основание чл. 500, ал.1, т. 3 КЗ сумата в размер
на 2 869,94 лева, представялваща регресно вземане за изплатеното по договор за застраховка
„..” обезщетение във връзка с настъпило на 16.08.2019г в гр.С. ПТП, за което е образувана
преписка по щета № .., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 08.08.2024г до окончателното плащане, и на основание
чл. 86 ЗЗД сумата 998.32, представляваща мораторна лихва за периода 19.08.2021 г. –
08.08.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
ч.гр.д.№ .г. по описа на СРС, 153 състав.
ОСЪЖДА Й. А. Ц., ЕГН **********, с адрес в гр.С., ж.к. .., да заплати на ., ЕИК..,
със седалище и адрес на управление гр. С., ., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер
на 127.54 лева – разноски в заповедното производство и сумата в размер на 1177.54 лева -
разноски в исковото производство пред Софийски районен съд .
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис от същото на страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7