№ 63462
гр. София, 29.04.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 170 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА
като разгледа докладваното от РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА Частно гражданско
дело № 20241110103333 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 410 ГПК.
Образувано е по заявление на „A.Б.Б.“ ЕООД против Г. С. И. за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за сумата 500 лева, представляваща
главница, съгласно договор за кредит № 224793/ 24.10.2018г., скл. между “С.К.” ООД и Г. С.
И., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение- 18.01.2024г., до окончателното плащане на сумата, сумата 59,14
лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода 24.10.2018г.-
25.03.2019г., сумата 82,17 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода 25.03.2019г.- 11.01.2024г., които вземания са прехвърлени по силата на
договор за цесия, скл. между “С.К.” ООД и “A.Б.Б.” ЕООД от 21.07.2022г., сумата 295,86
лева, представляваща договорна неустойка по чл. 6.2. от договор за потребителски кредит №
224793/ 24.10.2018г., сумата 201,79 лева, представляваща такси.
Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК кредиторът може да поиска издаване
на заповед за изпълнение, като по силата на чл. 410, ал. 2 ГПК предметното съдържание на
заявлението следва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК. Следователно,
предявеното със заявлението парично вземане трябва да бъде очертано с всички
правноиндивидуализиращи белези- страни, предмет (основание, период, вид) и размер, т.е.
по отношение на процесното вземане заявлението трябва да отговаря на изискванията за
редовност на исковата молба, като искането за издаване на заповед и изпълнителен лист
следва да се отхвърли в случаите, когато противоречи на закона или добрите нрави- арг. чл.
411, ал. 2, т. 2 ГПК. Целта на тази правна норма е да не допуска в полза на заявителя да се
издаде заповед за изпълнение за вземане, което не може изобщо валидно да възникне
(поради противоречието му с императивни правни норми и/ или добрите нрави), тъй като
проверката дали подобно вземане е спорно или не между страните (каквато е основната цел
на заповедното производство) би била лишена от смисъл.
1
В настоящия случай заявителят твърди, че по посочения договор е предоставил заем в
размер на 500 лева със задължение за връщането му на погасителни вноски с краен падеж до
25.03.2019г. ведно с уговореното възнаграждение. Заявителят навежда твърдения, че в
страните били постигнали съгласие, че в 3- дневен срок от сключване на договора
длъжникът ще предостави обезпечение, като при неизпълнение на това задължение, дължи
неустойка в размер на 295,86 лева.
Относно вземането за неустойка за неизпълнение на задължение:
В договора за заем е предвидено задължение за заемателя в седемдневен срок от
сключване на договора да предостави на заемодателя обезпечение под формата на банкова
гаранция или застрахователна полица. За неизпълнението на това задължение е уговорена
неустойка в размер на 542,76 лева (която е по- висока от заемната сума). Това допълнително
задължение има за цел да се възстанови основният дълг (главница и възнаградителна лихва)
по един относително по-бърз и евтин начин. Неизпълнението му може да доведе до, първо,
липса на ликвиден финансов ресурс на кредитора, с който да извършва търговска дейност, и
по този начин да пропусне ползи, или с който да погасява свои задължения, поради което да
претърпи загуби (обезщетения или лихви, в случай че набави средствата от другаде); второ,
необходимост да се предприемат допълнителни действия по издирване на секвестируемо
имущество на потребителя, част от разходите за които не могат или трудно могат да бъдат
възстановени в изпълнително производство; трето, в крайна сметка, независимо от
номинално съществуващото основно задължение на потребителя, то може да се окаже
несъбираемо и в икономически аспект да се приравни на загуба. Следователно поради
акцесорния характер на задължението, неизпълнението му не води до самостоятелни
неблагоприятни последици; в действителност то единствено парира възможен механизъм за
тяхното избягване. Предвиденият механизъм обаче е бил изначално несигурен – кредиторът
сам е поел риск да отпусне реално необезпечен, а само обезпечаем кредит. Ако се приеме, че
неустойката служи за покриване на първите два разгледани по-горе аспекта на вредите,
които всъщност са типичните вреди при длъжникова забава на основния дълг, то
кумулирането й с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху основния дълг,
каквото също е начислявано, води до превишаване на законовия максимум на вземанията
при просрочие (чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК). Извън него кредиторът би имал само правата по чл. 71
ЗЗД. В третия аспект неустойката дублира самия основен дълг– ако длъжникът е
неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора е до размера на главницата и
възнаградителната лихва, които веднъж вече са претендирани със заявлението и то спрямо
същия длъжник. Така с неустойката се стига до кумулиране на реално изпълнение и
компенсаторно обезщетение (чл. 79 ал. 1 пр. 1 и 2 ЗЗД), което нарушава забраната за
неоснователно обогатяване. При така наведените твърдения и при липса на данни за
противното съдът намира, че клаузата противоречи на горепосочените разпоредби на ЗПК.
Отделно от това, кредиторът се опитва да черпи права от собственото си противоправно
поведение, доколкото съгл. чл. 16 ЗПК вр. съобр. 26 Дир. 2008/48/ЕО на ЕП и С не следва да
се отпускат предварително необезпечени кредити на некредитоспособни длъжници.
2
Относно такса разходи:
Съдът намира, че таксата също не попада в приложното поле на чл. 10а ЗПК. Срещу
тази такса не се дължи никакво поведение, а изискуемостта му следва автоматично от
момента на изпадане на длъжника в забава. В този аспект това вземане няма характер на
такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, а по същество служи като
обезщетение за вреди от забавата. Съгласно императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал.
2 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата, която не може да надвишава законната лихва.
Следователно, в случай на забава, потребителят по договор за потребителски кредит дължи
само обезщетение в размер на законната лихва, за която по настоящото дело вече е издадена
заповед за изпълнение. Процесната клауза, регламентираща такса за извънсъдебно събиране
на вземането, преследва забранена от закона цел – потребителят да заплати още едно
обезщетение за забава, и в този смисъл е нищожна поради противоречието й с
императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
С оглед на изложеното, съдът намира, че на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК
заявлението в посочената част- относно неустойките за неизпълнение на задължението и
забава, и такса за извънсъдебно събиране на вземането, следва да бъде отхвърлено.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление с вх. № 16401/ 18.01.2024г. на „A.Б.Б.“ ЕООД срещу Г. С. И. за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в частта за сумата
295,86 лева, представляваща договорна неустойка по чл. 6.2. от договор за потребителски
кредит № 224793/ 24.10.2018г., сумата 201,79 лева, представляваща такси, като
неоснователно.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3