Решение по дело №2567/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер ………../11.11.

Година 2021

гр. София

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав

на шести октомври

Година 2021

в публичното заседание в следния състав:

СЪДИЯ: Владимир Вълков

 

секретаря                                      Весела Станчева                                               като разгледа докладваното от                съдията             търговско дело № 2567 по описа за 2019 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО::

 

            Предмет на разглеждане са обективно съединени искове с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. първо от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)

Ищецът Ф.ЗЗА Г.НА В.В Б.твърди да е изплатил на „Д.к.к.“ ЕАД гаранция по влог в „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност), наричано впоследствие КТБ, без да е бил гарантиран. Сочи, че при сключване на договор за влог на сумата от 2500 000 лв. е договорена лихва от 5 % при обявен лихвен процент за юридически лица от 4,25 %. Застъпва теза, че това определя влога като превилегирован. Поддържа довод, че по силата на чл. 5 ал. 1 т. 1 ЗГВБ (отм.) този влог не се включва в обхвата на защита, която фондът дължи да осигури, поради което изплатените суми съответно 192464 лв. на 11.12.2014 г. и 3536 лв. на 08.09.2015 г., са получени без основание. Твърди, че част от сумата е възстановена в производството по несъстоятелност чрез изпълнена сметка за разпределение, но ответникът се обогатил неоснователно с разликата от 173844,16 лв. която се претендира.

В отговор по исковата молба процесуалният представител на ответника – адв. А.А. от САК, оспорва предявения иск. Признава твърдяните от ищеца факти, но оспорва ответникът да е бил наясно с размера на стандартните лихвени проценти, отразени в Скала на стандартните лихвени проценти. Твърди, че самият договорът не сочи лихвата като преференциална, а дори и с клаузата на чл. 15 ал. 4 това изрично е отречено. Позовава се на пряко приложение на Директива 94/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30.05.1994 година относно схемите за Г.на депозити с довод, че правилото на чл. 7 параграф 2 във вр. с Приложение І т. 11 като застъпва теза, че нормата на чл. 5 ал. 1 т. 1 от ЗГВБ (отм.) разширява предвиденото изключение в директивата., игнорирайки допълнителния критерий за прилагането му. Евентуално поддържа довод, че скалата, на която ищецът се позовава, е неотносима в случая понеже касае влогове в по-нисък размер. Твърди, че с изявлението за предсрочно прекратяване на договора за срочен депозит от 24.10.2014 г. е нарушен срокът на депозита, което на самостоятелно основание връща размера на лихвата към дължимата по разплащателна сметка и то към датата на продължаване на договора за влог – 30.05.2014 г.

В допълнителната си искова молба ищецът, представляван от И.Т. – юрисконсулт, твърди, че Скалата за стандартните лихвени проценти е цитирана в т. 12 от Общите положения на Тарифата за лихвите, таксите и комисионите, които КТБ АД прилага при операции с клиенти. Застъпва теза, че предоставянето на облагодетелстващи, (привилегировани) лихви представлява „неразумно управление на кредитната институция“ по смисъла на 20 съображение към Директива 94/19/ЕО, защото предполага по-високи разходи за банката от обичайните. Привилегированите условия водят до увеличаване на пасива на банката и влошават финансовото й състояние, установено и с решение № 82 от 30.06.2014 г. на БНБ.

 

 

            В съдебно заседание по съществото на спора процесуалният представител на ищеца – юрк. Т. поддържа иска. Поддържа теза, че привилегия произтича от отклонението от обичайно предоставяне от банката условия. Претендира разноски като е представен и списък.

            Процесуалният представител на ответника – адв. А. от САК, оспорва иска с довод, че не е приложимо основанието по чл. 5 ал. 1 т. 1 ЗГВБ (отм.) и поради недоказаност на твърдяната привилегия. Претендира разноски. Представя списък. Навежда доводи в писмени бележки.

Като обсъди доводите на страните и въз основа на събраните по делото и относими към предмета на изследване доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК, от фактическа страна намира следното:

На 2.12.2013 г. писмено е изразено съгласие, че КТБ приема на влог от ответника сумата 2 500 000 лева при годишна лихва в размер на 5 % за срок до 30.05.2014 г., продължен на 6 месеца, считано от 30.05.2014 г. Съгласно Скала на стандартните лихвени проценти, които КТБ АД (Скалата) прилага към привлечени средства от клиенти в сила от 01.11.2013 г. при стандартен срочен депозит за юридически лица и еднолични търговци за валутни единици 1000 – 500000 лева за срок от6 месеца е 4,25. Според чл. 3 от условията за олихвяване банката може да начислява по привлечени средства от клиенти лихвени проценти до 10 % на годишна база.

По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че по реда на Закона за Г.В.в Б.ищецът изплатил на ответника общо сума в размер на 196 000 лв.

            Няма също така спор, че в производството по несъстоятелност на два пъти се получавани суми, относими към изплатената гаранция съответно в размер на 22 155,84 лв. и 16 975 лв.

От заключението на вещото лице доц.д-р Ф. се установява, че среднолихвеният процент, с който са олихвявани влогове с непривилегировани лихвени условия от 02.12.2013 г. до 20.06.2014 г. е 5,53 %. Поради непредоставена информация вещото лице не е в състояние да идентифицира размера на изплатените лихви по привилегировани влогове и съответно да определи въздействието им върху финансовото състояние на КТБ. Вещото лице сочи, че при договорения лихвен процент при начислената лихва върху депозитните средства за периода от 02.12.2013 г. до 20.06.2014 г. възлиза на 65972,22 лв., а при прилагане на обявения лихвен процент от 4,25 % - 56054,50 лв.

            При тези обстоятелства, относими към повдигнатия за разглеждане спор, от правна страна съдът намира следното:

 

            Ищецът основава претенцията си на довод, че е извършил недължимо плащане поради наличие на предвидено в Законът за Г.на В.в Б.(ЗГВБ) изключение. Страните не спорят, че в полза на ответника е изплатена предвидената в закона гаранция в пълен размер. Заявеното в процеса основание на вземането налага съотнасяне на конкретния случай към нормативно утвърденото правило на чл. 5 ал. 1 т. 1 ЗГВБ (отм.).

            Законът за Г.на В.в Б.регламентира механизъм за обособяване на имущество с цел възстановяване стойността на банков влог при установена невъзможност банковата институция да осъществява типичната за нея дейност. Това обществено отношение е регламентирано и на ниво Европейски съюз с Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за Г.на депозити (Директивата). Директивата признава свобода на преценка на държавите членки да изключва определени категории специално изброени депозити или вложители, ако не смята че те се нуждаят от специална защита, от гаранциите, предлагани от схемите за Г.на депозити (22-ро съображение). Приложимият в случая закон изрично сочи, че въвежда Директивата. Същевременно чл. 7 пар. 2 лимитира случаите като посочва, че тези изключения са изброени в приложение I. Единствената хипотеза, относима към дефинираната от чл. 5 ал. 1 т. 1 ЗГВБ (отм.), определя като изключени от схемата депозити, за които вложителят на индивидуална основа е ползвал от същата кредитна институция проценти и финансови отстъпки, които са спомогнали за влошаване на финансовото ѝ състояние. Както е имал повод да посочи Съдът на Европейския съюз изброяването е изчерпателно (Решение по дело C‑127/14). При тези съображения настоящият състав приема, че нормата на чл. 5 ал. 1 т. 1 ЗГВБ (отм.) следва да бъде тълкувана в контекста на посочения текст. Националният закон не възпроизвежда предписаното условие за изключване от схемата за защита на депозита. Прилагането на националната норма обаче не осигурява реализацията на преследваната цел – утвърждаване доверието към банковата система посредством гарантирана минимална защита на вложенията. Именно визираната конкретна особеност на вложението, определящо го като допринесло за нежелания резултат – влошено финансово състояние, оправдава изключването му от схемата за защита. Тази връзка следва обективно да съществува и не може да се предполага. Предвид специфичния статут на ищеца – ангажиран да администрира схемата за Г.на В.и овластен да упражнява възложени му със закон функции, той е обвързан от постановките на Директивата. Ето защо правото му да откаже плащане, съответно твърдяното основание за възстановяване на сумата, предполага да бъде установено 1) ползвани отстъпки и 2) те да са спомогнали за влошаване на финансовото състояние на кредитната институция.

            Настоящият състав приема, че както схемата за защита, така и изключенията от нея почиват на обективни обстоятелства като без празно значение остава субективната представа в това число и у вложителя. Затова и меродавно е не знанието му, че предложените условия са по-изгодни за него от обявените, а обективното състояние. Съдът приема, за доказано, че сключеният договор се отличава от общопредлаганите условия – депозирана е сума в по-голям размер от посочения в Скалата и е договорена по-висока лихва. Това обаче не е достатъчно, за да бъде приложено изключението от схемата за защита. Необходимо е наличие на финансови отстъпки. При депозита за вложителя възниква вземане поради което и визираната в нормата финансова отстъпка се явява равнозначна на поет от кредитната институция ангажимент в отклонение от практиката й. Ищецът се позовава в тази насока единствено на договорения размер на лихвата. Вещото лице обаче установява, че средният размер на предлагани от банката лихви при непривилегировани лихвени условия е 5,53 %.  Процентът по процесния договор е в по-нисък размер, а това изключва възможността за извод, че по процесния депозит ответникът е ползвал финансови отстъпки.

            От друга страна размерът на договорената лихва, дори и да превишава обичайната практика на кредитната институция, сам по себе си не е меродавен.             Схемата за защита на депозитите не е и не може да бъде средство за регулиране размера на възнаградителната лихва. Според дефинитивната норма на член 1 параграф 3, i от Директивата схемата за защита се задейства при две кумулативни предпоставки 1) по финансови причини кредитната институция не може да изплати дължим депозит и 2) не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи. Предложената по-висока лихва е логичен подход за привличане на средства, което осигурява платежоспособност, а не влошава ликвидността. Несъмнено цената на привличане на допълнителен депозит поражда задължение за банката, което принципно рефлектира върху общата ликвидност, но това не е проблем, ако банката съумее да си осигури необходимите постъпления от предоставените кредити. След като набирането на допълнителни парични средства е и начин за осигуряване на ликвидност, предложеният по-висок размер на лихвата се явява обективно възможен подход за преодоляване на временни ликвидни затруднения. Очевидно е, че временната ситуация поражда спешна нужда, която от своя страна обосновава и по-висока цена на привлечения капитал. Няма разумна причина от схемата за защита да бъде изключен депозит, осигурил преодоляването на такава временна необходимост. Ограничаването на защитата до обичайно предлагания размер на лихви по депозитите неоправдано би лишила вложител, доверил се на кредитната институция, което обаче схемата цели да осигури. Същевременно такъв подход ограничава и кредитната институция от реална възможност да превъзмогне моментното финансово затруднение и в крайна сметка да предотврати задействането на схемата, привличайки парични средства и изграденото доверие сред вложителите. . Привлечените средства обезпечават и възможност за предоставяне на нови кредитн с произтичаща от това възможност за калкулиране на приходи, предпоставящи и разумното очакване, че ще осигурят своевременно изплащане на поетите задължения. Несъмнено поетите ангажименти при обещани по-високи лихви пораждат и риск от влошаване на ликвидността, но разумната практика в подобна ситуация е и следва да бъде предмет на контрол от страна на компетентните държавни органи. Ето защо и едва доказано опорочена практика, довела до индивидуално договорен депозит при условия, спомогнали за влошаване на финансовото състояние на кредитната институция, дава  основание за изключване на конкретния депозит от схемата за защита. Следователно, по-високият размер на лихвата сам по себе си не предпоставя влошаване на финансовото състояние

Дори хипотетично да се приеме, че под влошено финансово състояние по смисъла на т. 11 от Приложение I към Директивата следва да се вземе предвид относителната тежест на поетото задължение върху финансовото състояние на кредитната институция, такова въздействие е мислимо само ако и доколкото индивидуално договорените проценти и финансови отстъпки са довели до нарушена ликвидност. Вярно е, че размерът на задълженията сам по себе си влошава ликвидността, но задълбочаването на дефицита не е меродавно обстоятелство. Няма причина схемата да осигурява този, който е съпричастен към привеждането й в действие – този, който е предизвикал проблема, да се ползва от схемата, призвана да смекчи неговите последици. Затова и логично е изключване от схемата за защита на депозит, който с оглед индивидуалните си особености пряко е допринесъл за задействане на схемата. Връзката между индивидуално договорените условия и влошеното финансово състояние обаче следва да е пряка и да бъде еднозначно установена. Такава връзка по делото не се установява. Не намира обаче разумно оправдание изключване на депозит от схемата за защита само, защото договорената лихва е в по-висок размер от общопредлаганата.

Адекватното управление на собствения капитал почива на поддържане на подходящо съотношение между дължимите лихви по депозити и очаквани постъпления от предоставени кредити. От друга страна платежоспособността произтича пряко от регулярните постъпления от предоставените креди, съответно от възможността вземанията да бъдат събрани принудително.  От наличното решение № 138/06.11.2014 г. по партидата на КТБ в търговския регистър, с което е отнет лиценза на банката, се налага извод, че установената отрицателна стойност на собствения капитал, обосновала и липсващата перспектива за осигурено плащане на дължимите депозити е резултат от преоценка на активи на банката. Този извод определя като пряка причина за влошеното финансово състояние неадекватното управление на депозираните средства, а не лихвената политика на КТБ, съответно договорената в случая лихва при 6-месечен срочен депозит от 5 % на година.

По изложените съображения настоящият състав не намира основание за извод, че процесният депозит е изключен от обхвата на защита, която администрираната от ищеца официално признатата схема за Г.на депозитите дължи да осигури. От тук следва, че безспорното между страните плащане произтича от нормативно вменено на ищеца задължение да възмезди ответника като вложител за невъзможността да се ползва от депозиран в регистрирана банка финансов ресурс.

            По изложените съображения искът следва да бъде отхвърлен изцяло.

 

По разноските

            При установения изход от спора направените разноски от страна на ищеца следва да бъдат възложени в негова тежест като с оглед правилото на чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК настоящият състав счита, че така формираната воля дължи да обективира в диспозитива.

В тежест на ищеца следва да бъдат възложени и направените и доказани в процеса разноски от страна на ответника.

            Мотивиран от изложеното съдът

 

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от Ф.З.Г.Н.В.В Б. със седалище и адрес на управление:*** срещу „Д.К.К.“ ЕАД, ЕИК ******с адрес по делото: гр. София, ул. „******иск с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. първо ЗЗД за сумата 173844,16 лв. – невъзстановена част от платена на 08.12.2014 г. гаранция за неналичен влог.

ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК Ф.З.Г.Н.В.В Б. със седалище и адрес на управление:*** да заплати на „Д.К.К.“ ЕАД, ЕИК ******с адрес по делото: гр. София, ул. „******сумата 6008,26 лева – разноски в производството пред Софийски градски съд.

Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен съд – София в двуседмичен срок от връчване на препис от настоящото до всяка от страните, а в частта за разноските – пред настоящия съд при условията на чл. 248 ГПК.

 

СЪДИЯ: