РЕШЕНИЕ
№ 595
гр. Бургас, 17.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Веселка Г. Узунова
Даниела Д. Михова
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Веселка Г. Узунова Въззивно гражданско дело
№ 20252100500905 по описа за 2025 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Със съдебно решение № 2714 от 16.12.2024г.постановено по гр.д.№3229 /2024г.по
описа на БРС,съдът е приел за УСТАНОВЕНО, че Д. Р. С. от ***, ЕГН - **********, дължи
“Профи кредит България” ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в гр.
София, бул. “България” № 49, бл.53Е, вх.В, представлявано от Светослав Николов и Ирина
Г., на основание чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.9 от ЗПК, сумата от 1798 лв. -
неплатен остатък от главница по сключен между страните договор за потребителски кредит
№ 40009501054/ 13.05.2022 год., ведно със законната лихва върху посочената сума, начиная
от 28.03.2022 год. до окончателното й изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 1986 / 2024
год. на БРС е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
Съдът е ОТХВЪРЛИЛ иска за главница за горницата над уважения до пълния предявен
размер от 2817.14 лв. и иска за законна лихва върху неоснователната част от главницата,
както и изцяло исковете за договорна лихва от 1054.04 лв., за мораторна лихва в размер на
222.49 лв. и за мораторна лихва в размер на 425.50 лв.
Съдът е ОТХВЪРЛИЛ и исковете на “Профи кредит България” ЕООД против Д. Р. С.,
за осъждането му да заплати сумата от 910 лв. - неплатено възнаграждение за допълнителна
услуга „“Фаст“ и сумата от 1820 лв. - неплатено възнаграждение за допълнителна услуга
„Флекси“, дължими по горепосочения договор за потребителски кредит.
Постъпила е въззивна жалба срещу решението на БРС в ОТХВЪРЛИТЕЛНАТА му
част по отношение отхвърлянето на иска за главницата над уважения до пълния предявен
размер от 2817.14 лв.,както и отхвърлянето на иска за присъждане на договорна лихва в
размер на 1054.04лв.дължима за периода от 20.09.2022г.до 05.10.2023г.-датата на
предсрочната изискуемост.
1
Въззивната жалба е подадена от ищеца "Профи Кредит България"ЕООД, в
законоустановения срок,внесена е държавната такса за обжалването.
Препис от постъпилата въззивна жалба е връчен на ответника Д. Р. С. чрез
пълномощника адв.Мариета Георгиева, като не е постъпил писмен отговор в
законоустановения срок.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания за незаконосъобразност,неправилност и
необоснованост на съдебното решение на БРС в горепосочените отхвърлителни части. Като
неправилен е оспорен изводът на съда,че договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл.22 ЗПК .Твърди,че в процесния договор е била ясно
разписана методиката на формиране на ГПР,като изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК не е
относимо към процесния кредит,а към кредити,по които има референтен лихвен
процент.Позовава се на съдебна практика на районни съдилища от 2018г.и 2019г.Моли за
отмяна на решението на БРС в обжалваните части и уважаване на претенцията за договорна
лихва в пълния и размер.Няма доказателствени искания,претендира разноски.
По делото е постъпила и частна жалба от "Профи Кредит България"ЕООД срещу
Определение № 2194 от 11.04.2025г.,постановено по делото от БРС,с което съдът е оставил
без уважение молбата на ищеца за изменение на решението в частта за разноските по реда
на чл.248 ГПК.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок,препис е връчен на въззиваемия
С.,който не е подал писмен отговор.
В частната жалба са наведени оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на
обжалваното определение,като поддържа възражението си за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на адвоката на ответника.Счита,че районният съд не е преценил правилно
ниската правна и фактическа сложност на спора,като е присъдил висок размер на разноските
за адвокатско възнаграждение,а в случая тези разноски би следвало да се определят под
минимума по Наредба №1/2004г. Моли за отмяна на определението и намаляване на
разноските за адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание въззивното дружество ,редовно уведомено,не се представлява.
Представено е писмено становище от пълномощника му,с което се поддържат въззивната и
частната жалби,няма доказателствени искания,претендира разноски.
В съдебно заседание въззиваемият С.,редовно уведомен,не се явява и не се
представлява.Няма доказателствени искания.
При служебната проверка на обжалваното съдебно решение по реда на чл.269 ГПК,
въззивният съд го намери за валидно и допустимо в обжалваната част.
По основателността на въззивната жалба съдът намери следното:
Ищецът е предявил срещу ответника искове с правно основание чл.422 вр.с чл.415
ГПК вр.чл.79 ал.1 ЗЗД,чл.86 ЗЗД,като е претендирал да бъде установено по отношение на
ответника Д. Р. С.,че дължи на ищеца „Профи Кредит България“ЕООД на основание
сключен договор за потребителски кредит № 40009501054/ 13.05.2022 год сумата от
2817.14лв.главница,ведно със законната лихва начиная от 28.03.2022г., до окончателното й
изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 1986 / 2024 год. на БРС е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК. Предявен е и иск ответникът да бъде осъден да заплати на
ищеца вземания в размер на сумата от 910 лв. - неплатено възнаграждение за допълнителна
услуга „“Фаст“ и сумата от 1820 лв. - неплатено възнаграждение за допълнителна услуга
„Флекси“, дължими по горепосочения договор за потребителски кредит.
Районният съд е приел,че договорът за потребителски кредит е недействителен и на
основание чл.23 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК.
Въззивният съд споделя изцяло изложените от БРС мотиви,към които препраща на
основание чл.272 ГПК.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба за неправилност и
2
незаконосъобразност на извода на съда,че договорът за потребителски кредит е
недействителен ,тъй като е сключен в нарушение на императивното правило на чл.11 ал.1
т.10 ЗПК- липса на посочени допускания при изчисляване на ГПР и очевидно невключване в
общите разходи по кредита на възнагражденията за допълнителните услуги „Фаст“ и
„Флекси“.
Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съобразно нормата на §1, т.1. ДР ЗПК, „Общ разход
по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия“. Цитираните разпоредби водят до извод, че в общия разход по кредита,
формиращ годишния процент на разходите, следва да бъдат включени, респ. – да са отразени
в крайния му размер и сумите, напр. неустойки и/или такси за услуги, които са пряко
свързани с договора за кредит и са известни на кредитора, които потребителят трябва да
заплати.
В настоящия случай между страните е договорено,че са дължими от потребителя
„възнаграждение“ за закупени допълнителни пакети „Фаст“ и „Флекси“, на обща стойност
3150 лева,надхвърлящо стойността на главницата по кредита,която е 3000 лв. Това
„възнаграждение“ е включено в погасителния план още към датата на сключване на
договора, следователно има характер на разход по кредита, пряко свързан с него и известен
на кредитора, който потребителят трябва да заплати. По делото обаче не се установява тази
сума да е включена като елемент при определяне на годишния процент на разходите, в който
случай размерът на ГПР не би бил такъв, какъвто е посочен в договора.
При това положение въззивният съд споделя становището на БРС,че е нарушена
нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, досежно формирането на размера на ГПР,както и разпоредбата
на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, т.к. макар договорът формално да съдържа посочен ГПР в
законовия размер, този процент очевидно не е коректен и не е определен при съблюдаване
на изискванията на закона.
Съобразно нормата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1,
т.10, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според правилото на чл.23 ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Константната практика на СЕС бележи тенденция за все по-засилена защита правата на
потребителите във всяко производство, в което се предявяват вземания по договори,
сключени с потребител - заповедно, исково, дори изпълнително). Целите, които се
преследват водят до санкциониране на доставчици на стоки и услуги, които си служат с
нелоялни търговски практики за заобикаляне на закона и добрите нрави, чрез създаване на
неравноправни клаузи в договорите във вреда на потребителите, които клаузи не отговарят
на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика.
Практиката на съдилищата в Република България трайно се ориентира към
възприемане на тълкуванията на СЕС, дадени във връзка с Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
Директива 93/13, Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23април
2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива
87/102/ЕИО на Съвета, свързани с потребителската защита – напр. Решение
3
№50013/05.08.24г. по т.д.№1646/22г. на ВКС, във връзка с решение на СЕС от 21.03.2024 г.
по дело С-714/22, както и Решение №491/23.07.24г. по гр.д. №1767/2023г. Съдебната
практика,на която се е позовал жалбоподателят в решението е преди постановяване
Решението на СЕС и понастоящем не е актуална.
По изложените съображения, решението на БРС, с което е прието, че договорът за
кредит е изцяло недействителен и потребителят следва да заплати само чистата стойност на
кредита, ведно със законната лихва от датата на заявлението, е правилно и законосъобразно
и следва да бъде потвърдено в обжалваната отхвърлителна част. Правилно и в съответствие
със закона БРС е взел предвид доказателствата,установяващи извършените от ответника
плащания по договора за кредит,които са в размер на 1202 лв.и е направил извод,че
задължението на потребителя за главница по договора е погасено до този размер,като е
приел за установено,че на ищцовото дружество е дължим остатъкът от главницата в размер
на 1798 лв.,за който няма твърдения и доказателства да е изплатен.
Въззивният съд намери частната жалба за неоснователна.
С решението си БРС е присъдил по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв. на адв.Мариета
Георгиева адвокатско възнаграждение в размер на 1101.28 лв.С обжалваното определение
съдът е оставил без уважение молбата на ищцовото дружество за намаляване на размера на
присъденото възнаграждение,като е изложил мотиви,че ищцовата страна е заявила
становище в молбата си от 30.08.2024г.съдът да определи възнаграждението на адвоката на
ответника в минималния установен с Наредба №1/2004г.размер,а присъденото
възнаграждение е именно в този минимален размер. Действително в молбата от
30.08.2024г.ищцовото дружество е заявило такова становище,което съдът е съобразил при
определяне размера на възнаграждението на адв.Георгиева. Посочените в Наредба
№1/2004г.размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни за съда,но съдът
може да определи възнаграждение на адвоката под минимума само ако е сезиран с
възражение за прекомерност в този смисъл,а не служебно по свой почин. В случай,че
насрещната страна не е направила възражение за прекомерност,както и в случай,че
насрещната страна е заявила възражение за прекомерност относно
възнаграждение,надхвърлящо минималния размер по Наредба №1/2004г.,но не е заявила
искане съдът да определи размер под този минимум,то служебно намаление,надхвърлящо
искането на страната, съдът няма основание да извърши.
С оглед изхода от въззивното обжалване,право на присъждане на разноски възниква
за въззиваемия С.,но съдът не му присъжда такива,тъй като по делото няма представени
доказателства за направени разноски,не се претендира и присъждане на адвокатско
възнаграждение на адв.Георгиева по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв.
Мотивиран от гореизложеното БОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 2714 от 16.12.2024г.постановено по гр.д.№3229
/2024г.по описа на БРС в обжалваната отхвърлителна част.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 2194 от 11.04.2025г., постановено по гр.д.
№3229/2024г.по описа на БРС постановено по реда на чл.248 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
4
2._______________________
5