Р
Е Ш Е Н И Е
№
260172 / 28.9.2020г.
гр.
Перник, 28.09.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЕРНИК,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на седемнадесети септември, две хиляди и двадесета
година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. КОЛЕВ
При
секретаря Теодора Тодорова като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 7020 по описа на ПРС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба, депозирана от „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД срещу С.М.С., в която моли
съда да признае за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 208,61
лв.,
представляваща непогасена главница по договор за паричен заем № ***г. (Договора), ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 10.09.2019 г. до окончателното изплащане на вземането,
сумата от 8,15
лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 09.12.2017 г. до 08.05.2018 г., сумата от 66,96
лв.,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорното задължение за
представяне на обезпечение и сумата от 27.62
лв., представляваща лихва за забава върху непогасената
главница за периода от 09.05.2019 г. до 27.08.2019 г., за които суми по ч. гр. дело № 5260/2019 г. по описа на Районен съд – Перник, ГО е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Ищецът
твърди, че между ответника в качеството му на заемател и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството
му на заемодател, е сключен Договора при спазване на условията на Закона за потребителския
кредит. Поддържа, че по силата на Договора на ответника е предоставена в заем паричната сума от 400,00 лв. срещу задължението за връщането ѝ заедно с
договорна лихва, или общо подлежащата на връщане сума възлиза на 441,84 лв., платима на 6 равни месечни погасителни вноски, с падеж на първата
от тях на 09.12.2017
г. и падеж на последната на 08.05.2018 г. Посочва, че съгласно клаузите на договора
заемателят е поел задължение в тридневен срок от подписването му да предостави
на заемодателя обезпечение измежду описаните в договора, в противен случай
дължи неустойка. Заявява, че такава била начислена като дължима от ответника поради неизпълнение на това договорно задължение, чието
изплащане било разсрочено и включено като стойност в процесните погасителни
вноски. Намира, че заемополучателят дължи и лихва за забава за
периода 09.05.2019 г. до 27.08.2019 г.
Ищецът
признава, че ответника заплатила сумата от 404,00 лв., с която била погасена част от дължимите задължения, като останалата част от вземанията, предмет на
процесните искови претенции, останали незаплатени. Посочва, че с Приложение № 1
от 01.03.2019 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания, кредиторът
„Изи Асет Мениджмънт“ АД е цедирал вземанията си срещу ответника на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД.
Поддържа, че до ответника е изпратено уведомително писмо, получено лично от
адресата. Намира, че като действие по уведомяване на длъжника за настъпилата
промяна в кредитора следва да се счита връчването на уведомлението на ответника като приложение към исковата молба. Счита за дължима
и претендира и законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането, както и разноските в
производството.
В
депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответника излага твърдения за изпълнение по процесния договор, както и
възражение за нищожност на неустойката като противоречаща на закона и добрите
нрави. Оспорва размера на претендираните главница и лихви.
В съдебно заседание се явява лично и
поддържа възраженията си за нищожност на неустойката, като намира, че такава е и
клаузата за възнаградителна лихва.
Претендира разноски.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа
страна:
По делото не е спорно, а и от
представените доказателства се установява, че между ответника и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е сключен Договора, както и че е усвоена сума в размер на 400,00
лева. Не са спорни и параметрите на съглашението, съгласно които сумата е
следвало да бъде върната на 6 месечни вноски, последната от които е на 08.05.2018
г., както и че страните са постигнали съгласие фиксираният лихвен процент да е
в размер на 35%, а ГПР – 41,91%.
От представения по делото Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 30.01.2017 г. и Приложение № 1 от 01.03.2019
г. към г. се установява, че кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е цедирал
вземанията си срещу ответника на „Агенция за контрол на просрочени задължения”
ЕООД. Вторият е бил надлежно упълномощен да съобщи на длъжниците за
прехвърлянето на вземанията, което в конкретни случай е сторено с писмо, изх. №
***, връчено лично на ответника.
Така
установената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи на съда:
Районен съд Перник е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове, разглеждани по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, чл. 92,
ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по сключен договор за потребителски кредит.
С оглед на конкретните пояснения,
направени от ищеца, предмета на доказване в настоящото производство е сведен до
установяване, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 208,61 лв., представляваща непогасена главница по
Договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 10.09.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането, сумата от 8,15
лв., представляваща договорна лихва
за периода от 09.12.2017 г. до 08.05.2018 г., сумата от 66,96 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорното задължение за
представяне на обезпечение и сумата от 27.62 лв., представляваща
лихва за забава върху непогасената главница за периода от 09.05.2019 г. до
27.08.2019 г., за които суми по ч. гр. дело № 5260/2019 г. по описа на Районен
съд – Перник, ГО е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК.
Настоящото производство е предназначено
да стабилизира ефекта на издадената заповед за изпълнение за вземането в
хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК и същата да влезе в сила. Съгласно
чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е подадено
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това
исково производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в
заповедното производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното
производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и
размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия случай се
установи, че вземанията, предмет на иска и вземането, за което е издадена
заповед за изпълнение в рамките на заповедното производство изцяло съвпадат,
поради което предявеният иск е процесуално допустим.
При релевираните в исковата молба
твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валидно
облигационно правоотношение между дружеството-заемодател и ответницата,
предаването на заемната сума на заемополучателя, уговорения падеж на
погасителните вноски и изтичането на срока на договора; 2). наличието на
валидно постигната договореност между страните за връщане на кредита с лихва;
3). валидно клауза за неустойка, както и предпоставките за нейното възникване и
начисляване; 4). да установи вземанията си и по размер, както и размера на
обезщетението за забава за процесния период; 5). да установи, че е станал
титуляр на сочените вземания на твърдяното основание – договор за цесия,
сключен с дружество, придобило вземанията, включването на процесните вземания в
неговия предмет и уведомяването на длъжника за настъпилата промяна в
кредиторите.
От посочения вече Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от и Приложение № 1 от 01.03.2019 г. към г.
се установява, че ищецът е носител на спорното материално право, както и че е
изпълнено задължението по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, поради което същият е активно
материално легитимиран.
По иска с правно основание чл. 240, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК:
Настоящият състав приема, че страните са
обвързани от процесния договор по отношение на задължението за връщане на
предадената в заем сума. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК
договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в
два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. От събраните по
делото доказателства се установи, че императивно определеното съдържание на
договора е налице, поради което за ответника е възникнало задължението да
възстанови заетата сума при условията на Договора.
По иска с правно основание чл. 240, ал.
2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК:
По правилото на чл. 240, ал. 2 ЗЗД
заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това условие на
закона е изпълнено. От представените по делото Договор се установява, че
страните са уговорили конкретния размер на възнаградителната лихва в писмена
форма, както и годишния процент на разходите, пояснен чрез представителен
пример съобразно чл. 5, ал. 10, т. 6 ЗПК и задължителен реквизит съгласно чл.
10, ал. 1 , т. 10 ЗПК. При тази обективни данни и приложимото право, настоящият
състав приема, че претенцията за присъждане на възнаградителна лихва е валидна.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Този иск е акцесорен по характера си
спрямо главния, но същият подлежи на самостоятелно доказване. Претендираните за
заплащане суми на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е конкретния случай е срочно и
длъжникът изпада в забава по правилото на чл. 84, ал. 1 ЗЗД без да е необходима
покана. Тъй като ответникът не е изпълнил точно в темпорално отношение своята
парична престация (обстоятелство което изрично признава в проведеното съдебно
заседание), той е изпаднал в забава и дължи обезщетение за причинените на ищеца
вреди, изразяващи се в пропусната полза, като това обезщетение е в размер на
претендираната законна лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата.
По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
По повод на конкретното възражение, а и
предвид служебното задължение на съда, настоящият състав дължи произнасяне по
валидността на Договора или отделни негови клаузи.
Неустойката е форма на договорна
отговорност и проявление на принципа на автономия на волята в частното право. С
нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати
неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е
необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението.
Неустойката е акцесорно задължение за определена престация (парична или
непарична), което става изискуемо при проявление в обективната действителност
на нов юридически факт – уговорената между страните форма на неизпълнение. Това
правило обаче не може да се абсолютизира, тъй като то не може да противоречи на
повелителните норми на закона и добрите нрави – арг. чл. 9 ЗЗД. Съгласно
задължителните разяснения на т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г., по тълк. д. № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС, договорната неустойка е нищожна поради нарушение на принципа
за справедливост и спазване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката дали неустойката
е екзорбитатна и излиза извън пределите на нравствената допустимост се прави
към момента на сключване на договора.
Тъй като се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически и следва да се ползва
със засилената защита на ЗПК, като не следва да се допуска неравноправно
третиране на по - слабата страна по договора. Така в решението по дело С-618/10
е прието, че неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или
доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на
самите страни по договора намеса, позовавайки се на Решение по дело
Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, Решение по дело Mostaza Claro,
Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones и Решение по дело VB
Pénzügyi Lízing.
Принципът на справедливостта изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес, а определянето на
неустойка в размер на 50% върху целия размер на заема за неосигуряване на двама
поръчители със завидна кредитна история (съгласно конкретните договорни
изисквания) или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сбора от
отпуснатия кредит и възнаградителна лихва в цялост, без да се държи сметка за
евентуално предсрочно погасяване или времето за нейното издаване, в тридневен
срок от сключване на договора, е в явно противоречие с добрите нрави -
несанируем порок, визиран в чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Същевременно тази клауза недвусмислено
попада в хипотезата на чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се посочи, че
задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договореното. Такава клауза изцяло
противоречи на добрите нрави, тъй като нарушава принципа на справедливост и
излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят
определя за неустойката, поради което настоящият състав намира, че тази клауза
(чл. 4, ал. 2 от Договора) е нищожна. В тази част процесният договор за кредит
не е породил правно действие и същата не се дължи, поради което претенцията за
установяване дължимостта на тази сума е неоснователна и предявеният иск следва
да бъде отхвърлен изцяло.
По отношение на размера на предявените
искови претенции е допусната ССЕ. Същата обаче не би могла да бъде възприета в
цялост (освен частта за усвояване на кредита и погасяване на сума в размер на
404,00 лева – безспорни по делото обстоятелства), тъй като по горните
съображения за нищожност на клаузата за неустойка, извършените плащания следва
да се отнесат към останалите задължения.
От счетените за основателни искови
претенции (чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД) следва да се приспадне сумата, за която ищецът
е признал, че е заплатена – 404,00 лева. Това изявление, обективирано в
исковата молба - подписан частен документ по см. на чл. 180 ГПК, ползващ се с
формална доказателствена сила относно авторството на волеизявлението, съдът
цени като извънсъдебно признание за неизгоден за страната факт.
Доколкото в настоящото производство
исковата претенция се счете за основателна по отношение на молбата за
присъждане на главница, възнаградителна лихва и законна лихва (обезщетение за
забава) и при липса на конкретно изявление какво се погасява със сумата от 404,00
лева, по правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД (така т. 1 от Тълкувателно решение № 3
от 27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК), съдът приема, че с
платената сума е погасено изцяло задължението за възнаградителна лихва (41,84
лева за целия срок на договора) по исковете с правно основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и част от претендираната главница (чл. 240, ал. 1 ЗЗД) за
размера над 37,84 лева, поради което искът за присъждане на възнаградителна
лихва следва да бъдат отхвърлен изцяло като погасен чрез плащане, а главният
иск уважен за сумата от 37,84 лева и отхвърлен до пълния предявен размер от 208,61
лева, също като погасен чрез плащане.
При извода за основателност на иска с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът следва да служебно да определи
неговия размер за претендирания период, но върху главницата, за която се прие,
че главният иск е основателен – 37,84 лева , като за периода от 09.05.2018 г.
до 27.08.2019 г., дължимото се обезщетение за забава върху непогасената
главница е в размер на 5,00 лева.
По
разноските:
Ищецът е претендирал разноски и при този
изход от спора по правилото на чл. 78, ал. 1 такива следва да му бъдат
присъдени съразмерно с уважената част от иска. Ищецът е доказал разноски в
размер на 25,00 лева за държавна такса (не както е посочил 50,00), 150,00 лева
депозит за вещо лице като е претендирал и заплащане на юрисконсултско
възнаграждение в размер на 350.00 лева. По правилото на чл. 78, ал. 8 и след
като съобрази, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, съдът
определя юрисконсултско възнаграждение в полза на ищеца в размер на 100.00
лева. В полза на ищецът следва да бъдат присъдени разноски в рамките на
исковото производство в размер на 37,84 лева.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на разноските в
заповедното производство с осъдителен диспозитив. Предвид изхода от спора и
доказаните в заповедното производство разноски, на ищеца се дължат 10,32 лева
съразмерно на уважената част от исковете, които също следва да му бъдат
присъдени.
Ответникът също е претендирал разноски,
но доказателство, че такива са сторени по делото не е представено, поради което
молбата му е неоснователна.
В светлината на гореизложеното съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК, че В ПОЛЗА на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3 СЪЩЕСТВУВА
изискуемо вземане срещу С.М.С., ЕГН **********,*** за сумата в
размер на 37,84 лева, представляваща
непогасена главница по договор за паричен заем № ***г. (Договора), ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК в съда – 10.09.2019 г. до окончателното изплащане на вземането
до окончателното изплащане на вземането, както и по иска с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5,00 лева - обезщетение за забава върху
непогасената главница за периода от 09.05.2019 г. до 27.08.2019 г.
ОТХВЪРЛЯ
като погасен чрез плащане иска чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК че в полза на
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, съществува изискуемо
вземане срещу С.М.С. за разликата над 37,84 лева до пълния предявен
размер от 208,61 лева и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над
5,00 лева до пълния заявен размер от 27,62 лева за
периода от 09.05.2019 г. до 27.08.2019 г.
ОТВХЪРЛЯ
изцяло като неоснователни исковете по чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК (погасен
чрез плащане) и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че в полза на Агенция за контрол на
просрочени задължения” ЕООД, съществува изискуемо вземане срещу С.М.С. за сумите
от 8,15 лева, представляваща договорна лихва за периода от 09.12.2017 г.
до 08.05.2018 г., сумата от 66,96 лева, представляваща неустойка за
неизпълнение на договорното задължение за представяне на обезпечение, за които
суми по ч. гр. дело № 5260/2019 г. по описа на Районен съд – Перник, ГО е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С.М.С. ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ЕООД, суми в размер на 37,84
лева, разноски в рамките на исковото производство, съразмерно на уважената
част от исковата претенция и 10,32 лева
разноски в рамките на заповедното производство, съразмерно на уважената част от
исковата претенция.
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд Перник.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ_________________