№ 4177
гр. София, 24.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:С И
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20211110125102 по
описа за 2021 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба на Н.Х.А., ЕИК
00, с адрес гр.София, ул.”ШШ” № 1, представлявана от Г.Г.Я., насочена срещу Н. К. ДР.,
ЕГН **********, с адрес гр.София, ул.”П.В.” №, ет.2, АП., за признаване за установено по
отношение на ищеца, че ответника му дължи сумата от 13637.09 лв., представляваща
надплатени суми по трудови възнаграждения за периода от м.май 2018 г. до м.ноември 2019
г. /по 694.40 лв. за всеки месец от 2018 г. и по 734.72 лв. за всеки месец от 2019 г./, свързани
с неправилно определен процент за придобит трудов стаж и професионален опит и
определено на това основание допълнително възнаграждение към основната месечна
заплата, ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК – 20.11.2020 г., до окончателното
плащане на дължимото.
Претендират се направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че със свое писмо № 9104-37/30.04.2018 г., Министърът
на науката и образованието е уведомило НХА, че е констатирано нарушение относно
прилагането на разпоредбата на чл.12, ал.1 и ал.8 от НСОРЗ, изразяващо се в неправилно
начисляване на процент придобит трудов стаж и професионален опит, като неправилното
начисляване се състои в това, че към основната месечна заплата по чл.119 и чл.107 от КТ се
добавя и допълнително възнаграждение за заемана ръководна длъжност по чл. 29, ал.2 и
чл.32, ал.1 т. 3 от ЗВО. Ищецът поддържа, че с посоченото писмо, МОН му е указал, че
следва да се преразгледа подхода на изчисляване на размера на допълнителното
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, като получените в тази връзка
неправомерно средства следва да бъдат възстановени.
1
Отбелязва се, че същото нарушение е констатирано и в одитен доклад № 8007-
87/06.11.2019 г. на МОН. Ищецът се позовава на справка, дадена от експерт човешки
ресурси при НХА за основно трудово възнаграждение на Н.Д. и справка от главен
счетоводител на НХА, за периода от м.05.2018 г. до м.11.2019 г., през който ответникът е
заемал ръководна длъжност, а именно ректор на НХА и в това му качество неправомерно
му е изплатена сумата от 13637.09лв., като за всеки един от месеците на претендирания
период при получаване на трудовото си възнаграждение ответникът е получавал
неправомерно по 694.40 лв. за всеки месец за периодад от м.05.2018 г. до м.12.2018 г. и по
734.72 лв. за периода от м.01.2019 г. до м.11.2019 г.
При тези данни се аргументира становище, че надплатените суми в общ размер на
13637.09 лв. се явяват платени без основание и следва да се върнат на Н.Х.А., заедно със
законната лихва от датата на предявяване на заявлението до окончателното изплащане на
дълга. Според ищеца е налице неоснователно обогатяване на ответника с посочената сума и
съответно обедняване на Националната художествена академия със същата сума, поради
което ответникът дължи връщането й.
В срока за отговор, ответникът по делото е депозирал такъв, в който изразява
становище по допустимостта и основателността на предявения иск.
Изразява се становище за допустмост, но неоснователност на предявения иск.
Ответникът не оспорва, че писмо с изх. № 9104-37/30.04.2018 г. на министъра на
образованието и науката е получено от НХА, което той е разпределил към главния
счетоводител. Оспорва обаче, че в него се съдържат указания за възстановяване на сумите
като неправомерно получени, както и твърдението на ищеца, че в одитен доклад № 8007-
87/06.11.2019 г. на МОН се съдържа такова указание.
Ответникът твърди, че претендираните за възстановяване суми за допълнително
трудово възнаграждение в процесиите периоди са получени от него на правно основание и
добросъвестно. Ответникът се позовава на клаузите, залегнали в индивидуалния му трудов
договор, на Вътрешните правила на НХА за работната заплата и на чл.12, ал.1 от НСОРЗ.
Отбелязва, че с допълнително споразумение № 33-Л5/23.01.2018 г. към трудов договор №
123/24.02.1993 г., считано от 01.01.2018 г. е договорено основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 2575.00 лв. и допълнително възнаграждение за клас в размер на
56 % или сумата от 1442.00 лв., а с допълнително споразумение № 18-Л5/28.01.2019 г.,
считано от 01.01.2019 г., е договорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на
2695.10 лв. и допълнително възнаграждение за клас от 57.40 % или сумата от 1546.99 лв. С
оглед на това се сочи, че липсва договорено допълнително възнаграждение за ръководна
длъжност, доколкото заплатата е посочена като една сума, без да са конкретизирани нейни
отделни компоненти. Ответникът твърди, че към момента на сключване на двете
допълнителни споразумения, Вътрешните правила за работната заплата в НХА предвиждат
начин на определяне на основната заплата за ръководните длъжност, като компонентът от
основното месечно трудово възнаграждение, определен за заеманата ръководна длъжност,
не би могъл да има характер на допълнително възнаграждение, тъй като възнаграждението
2
за изпълнението на длъжността „Ректор виеше училище“ е основно за административната
длъжност, чиито основни функции по трудовото правоотношение са свързани е
ръководството и организацията на дейността на висшето училище. С оглед на това
ответникът аргументира становище, че е спазена разпоредбата на чл.12, ал.1 от НСОРЗ,
която предвижда, че допълнителното възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит е в процент върху основната работна заплата, определена с
индивидуалния трудов договор.
Ответникът се позовава на решение № 176 от 10.01.2019 г., постановено по гр.д.№
3658/2017 г., по описа на ВКС, ГК, III г.о., в което се приема, че изцяло в компетентността
на висшето учебно заведение е да установи правилата, по които се определя основната
работна заплата на ръководните длъжности, включително и решението дали същата ще се
формира от отделни компоненти.
Ответникът прави анализ на нормативната уредба в областта на висшето
образование, въз основа, на който извежда аргументи, че разпоредбите на правилника,
касаещи планирането, формирането и реда за отчитане на индивидуалната нормативна
заетост на всеки преподавател, както и условията, при които се дължат други допълнителни
трудови възнаграждения за отчетената за определен период над норматива дейност, в т.ч. и
размерите на тези възнаграждения, имат значението на „вътрешни правила“ по смисъла на
субсидиарно приложимите чл.242, чл.244 КТ, чл.13, ал.1, т.4 и чл.22, ал.1 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата.“
С оглед на това се иска съдът да приеме, че допълнителното възнаграждение за
прослужено време, изплатено на ответника в двата процесни периода, е определено в
съответствие с действащия трудов договор, Вътрешните правила за работната заплата и
чл.12, ал.1 от НСОРЗ, респ., че липса основание за възстановяване на сумите като получени
без правно основание.
На самостоятелно основание ответникът оспорва иска и поради наличието на
добросъвестност при получаване на процесиите суми. Според него сумите са получени
добросъвестно от него на основание действителен трудов договор и в размери, определени
съгласно действащите към момента Вътрешни правила за работната заплата, поради което и
не се дължи тяхното възстановяване. При това положение, той се позовава на решение №
791 от 17.01.2011 г., постановено по гр.д.№ 271/2010 г. по описа на ВКС, ГК, III г.о., в което
се приема, че съгласно чл. 271, ал. 1 от КТ - работникът или служителят не е длъжен да
връща сумите за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение,
които е получил добросъвестно. В отговора на исковата молба се обръща внимание на
понятието за добросъвестност, което е изяснено в Тълкувателно решение № 79 от 1965 г. на
ОСГК. Съпоставено с фактическата обстановка, ответникът изразява становище, че
добросъвестност е налице при действителен трудов договор е посочен размер на основна
заплата, включващ възнаграждение за ръководна длъжност, и определен процент за
прослужено време върху основната заплата за определяне на допълнителното
възнаграждение за прослужено време. С оглед на това и при липсата на констатации в
3
писмото на МОН от 08.05.2018 г. за незаконосъобразност на правилата за определяне на
основната заплата на ръководните длъжности чрез няколко компонента, налице е основание
за получаване на процесните суми и то никога не е отпадало.
Ответникът оспорва иска и по размер. Оспорва и представената с исковата молба
справка за основното му трудово възнаграждение.
С оглед на така изложеното се обосновава неоснователност на предявения иск и се
иска от съда да ги отхвърли като присъди на ответника направените от него разноски.
В съдебно заседание ищецът се представлява от пълномощник, който поддържа
предявения иск. Ответникът се представлява от упълномощен представител, който оспорва
иска.
По делото са ангажирани писмени доказателства.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявеният в настоящето производство иск е с правно основание чл.422 вр. чл. 55,
ал.1, предл.1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД и има за предмет установяване дължимостта на посочените
суми в издадената по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение на парични задължения.
От приложеното към настоящето, ч.гр.д.№ 57647/2020 г. по описа на СРС е видно, че
въз основа на заявление по реда на чл.410 ГПК в полза на ищеца е била издадена заповед за
изпълнение за сумата от 13 637.09 лв., представляваща надплатени суми по трудови
възнаграждения за периода от м.май 2018 г. до м.ноември 2019 г. (по 694.40 лв. за всеки
месец от 2018 г. и по 734.72 лв. за всеки месец от 2019 г.), свързани с неправилно определен
процент за придобит трудов стаж и професионален опит и определено на това основание
допълнително възнаграждение към основната месечна заплата, ведно със законната лихва от
20.11.2020г. до изплащане на вземането.
С възражение от 24.02.2021 г. ответникът е оспорил вземането поради наличие на
валидно правно основание за получаване на процесната сума.
От данните по заповедното производство се установява идентичност на
претендираните вземания за главница в двете производства, поради което и с оглед
обстоятелството, че искът е предявен в срока по чл.415, ал.1 ГПК, същият се явява
процесуално допустим.
По основателността на иска, съдът намира следното:
По делото не е спорно, че ответникът е получил сумата от 13 637.09 лв. като част от
трудовото му възнаграждение за периода от м.май 2018 г. до м.ноември 2019 г. (по 694.40
лв. за всеки месец от 2018 г. и по 734.72 лв. за всеки месец от 2019 г.)
Спорен между страните е въпросът дали процесната сума е получена на валидно
правно основание или липсва такова.
4
От представените по делото писмени доказателства – допълнително споразумение №
33-Л5/23.01.2018 г. към трудод договор № 123/24.02.1997 г. и допълнително споразумение
№ 18-Л5/28.01.2019 г. към трудов договор № 123/24.02.1997 г., се установява, че през
процесния период страните били обвързани от валидно трудово правоотношение, по силата
на което ответникът е заемал при ищеца длъжността "Ректор висше училище". Съгласно
допълнително споразумение № 33-Л5/23.01.2018г. към трудов договор № 123/24.02.1997 г.,
считано от 01.01.2018 г. основното месечно трудово възнаграждение на ответника било
уговорено в размер на 2 575 лв., а допълнителното трудово възнаграждение за придобит
трудов стаж и професионален опит било в размер на 56% от основното възнаграждение. С
допълнително споразумение № 18-Л5/28.01.2019 г. към трудов договор № 123/24.02.1997 г,
считано от 01.01.2019 г. размерът на основното трудово възнаграждение бил изменен на
2 695.10 лв., а размерът на допълнителното такова за трудов стаж и професионален опит
станал 57.40 % от основното възнаграждение. Това се подкрепя и от таблицата за
разплащателни ведомости, представена от ищеца.
Според чл.15, ал.2 ЗРАСРБ и чл.54, ал.1 и ал.2 ЗВО, длъжностите на членовете от
академичния състав се заемат по трудово правоотношение, като препращата норма на чл.59
ЗВО предвижда, че за неуредените в ЗВО въпроси се прилагат субсидиарно разпоредбите на
КТ. Съгласно чл.92 от ЗВО правилата за формиране на възнагражденията на работещите в
държавните висши училища се определят с акт на Министерския съвет, но такъв акт до
момента не е приет, поради което съответно приложение намира общата регламентация по
КТ и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ - така
решение № 176 от 10.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 3658/2017 г. по описа на ВКС, ГК,
ІІІ г.о.
По силата на препращащата норма на чл.59 ЗВО, приложение намира общата
трудовоправна регламентация по КТ и НСОРЗ. Трудовото възнаграждение е част от
съдържанието на правоотношението по смисъла на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ, като основното и
допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на
тяхното изплащане, са задължителен реквизит на трудовия договор и в случая те са
уговорени между страните в сключените допълнителни споразумения към индивидуалния
трудов договор.
Съгласно разпоредбата на чл. 12 от Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата, допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит се
заплаща в процент върху основната заплата, определена с индивидуалния трудов договор.
Това трудово възнаграждение по смисъла на чл. 6, ал. 1 от същата Наредба има
задължителен и постоянен характер и трябва да се заплаща винаги, когато са налице
законоустановените условия за получаването му. Основната работна заплата е
възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и
отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с
приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната
работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според
5
прилаганата система на заплащане на труда.
От представените по делото Вътрешни правила за работната заплата на НХА се
установява съгласно чл. 5, т. 5 от същите, че формирането на основните заплати на
ръководните длъжности се определя от: основната работна заплата за съответното научно
звание и 100 % от четири минимални заплати за страната за длъжността „ректор“, като
върху така формираната основна заплата е начисляван процента за допълнително
възнаграждение за трудов стаж и професионален опит. Приетите Вътрешни правила за
работаната заплата представляват вътрешен акт със задължително по отношение на
академичната му общност действие. Съгласно свободата на договаряне, страните могат
свободно да определят размера и начина на формиране на основната работна заплата на
работника/служителя, като израз на това право е и чл. 5, ал. 1 от Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата, съгласно която размерите и/или механизмите за
формиране на основната работна заплата се договарят в колективен трудов договор и/или от
страните по индивидуалното трудово правоотношение и се включват във вътрешните
правила за работната заплата на предприятието, както такъв израз е и разпоредбата на чл. 22
от Наредбата. Вътрешните правила за работната заплата, приети от работодателя, трябва да
бъдат приети от страните по индивидуален или колективен трудов договор, за да са
приложими и не могат да бъдат едностранно променяни, освен ако това не води до
увеличаване на трудовото възнаграждение на работника или служителя. В настоящия
случай липсва изменение на вътрешните правила, съответно приемането на изменението от
страна на ответника, като в приложените по делото писмо № 9104-37/30.04.2018г. на МОН и
Одитен доклад № 8007/06.11.2019г. се съдържат само препоръки за преразглеждане на
Вътрешните правила за работната заплата, поради което до промяната на същите, в сила са
така действащите към процесния период, като съдът счита, че не е налице противоречие с
НСОРЗ.
Поради изложеното, съдът намира, че правилно е начислен размера на
допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, тъй като
същият е процент от основното месечно възнаграждение на ответника, чийто размер
съгласно горепосочените доказателства е единен.
За да се уважи иска по чл.422 вр. чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД следва да е
налице заплащане на процесната сума на ответника, което е безспорно по делото и липса на
правно основание за това. Предвид гореизложеното съдът приема, че процесната сума е
получена на валидно правно основание и така предявеният иск следва да се отхвърли като
неоснователен.
С оглед изхода на делото, единствено ответникът, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК,
има право на разноски, за което е направил изрично искане и пълномощникът му е
представил списък по чл. 80 ГПК. Съдът като съобрази приложените по делото платежни
документи, намира че вписаните в списъка разходи са реално извършени и следва да бъдат
възложени в тежест на ищеца. Възражението за прекомерност на заплатеното от ответника
адвокатско възнаграждение е неоснователно с оглед материалния интерес по делото и
6
предвидения ред за формиране на хонорара в чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, към който в случая е добавен ДДС.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на Н.Х.А., ЕИК 00, с адрес гр.София, ул.”ШШ” № 1,
представлявана от Г.Г.Я., насочен срещу Н. К. ДР., ЕГН **********, с адрес гр.София,
ул.”П.В.” №, ет.2, АП., за признаване за установено по отношение на последния, че дължи на
ищеца сумата от 13637.09 лв., представляваща надплатени суми по трудови възнаграждения
за периода от м.май 2018 г. до м.ноември 2019 г. /по 694.40 лв. за всеки месец от 2018 г. и по
734.72 лв. за всеки месец от 2019 г./, свързани с неправилно определен процент за придобит
трудов стаж и професионален опит и определено на това основание допълнително
възнаграждение към основната месечна заплата, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
– 20.11.2020 г., до окончателното плащане на дължимото.
ОСЪЖДА Н.Х.А., ЕИК 00, с адрес гр.София, ул.”ШШ” № 1, представлявана от
Г.Г.Я., да заплати на Н. К. ДР., ЕГН **********, с адрес гр.София, ул.”П.В.” №, ет.2, АП.,
сумата в размер на 1 126.80 лв., представляваща направени от последния разноски по
делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7