Р
Е Ш Е Н И Е № 260249 / 9.10.2020г.
гр.
Перник, 09.10.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЕРНИК,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на първи октомври две хиляди и двадесета година в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Цветелина Малинова, като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 939 по описа на ПРС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба на В.И.Д., с която срещу „Топлофикация Перник“ АД са предявени обективно
кумулативно съединени установителни искове по чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124,
ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата
не дължи на ответното дружество сумите от 206,19
лева – главница за потребена топлинна енергия за периода от 01.11.2007 г.
до 30.04.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.05.2010 г., до окончателното й
изплащане, сумата 42,06 лева,
представляваща законна лихва върху главницата за периода от 01.01.2008 г. до
21.05.2010 г., както и 25,00 лева –
разноски в заповедното производство, за които суми е издаден изпълнителен лист
от 01.09.2010 г. и е образувано изп.д. № ***г. по описа на ЧСИ СС.Б..
Ищцата твърди, че по ч. гр. дело № 3748/2010
г. на РС Перник срещу нея в качеството й на ЕТ „В.Д.-Катрин“ и в полза на
ответното дружество е издаден изпълнителен лист за процесните суми,
представляващи стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия и законна
лихва за забава на месечните плащания. Посочва, че с молби на „Топлофикация –
Перник“ АД въз основа на посочения изп.лист и за събиране на удостоверените в
същия вземания било образувано изп.д. № ***г., което според ищеца е прекратено
по силата на закона – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като давността за вземането е
изтекла на 08.12.2013 г., още преди образуваното в последствие по инициатива на
взискателя изп.д. № ***г. по описа на ЧСИ СС.Б., но ответното дружество отказва
да отпише процесните вземания. Твърди, че процесните суми не са дължими от
ищцата поради погасяването им по давност, намирайки за приложим към вземанията
тригодишния давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, с оглед характера им на
задължения за периодично плащане.
С тези съображения ищцата отправя искане
за уважаване на исковите претенции. Претендира присъждане на разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Топлофикация – Перник“ АД оспорва предявените искове с
твърдението, че погасителната давност е
била прекъсвана, а при действието на ППВС № 3/1980 г. е спряла да тече до
отмяната му на 26.06.2015 г. с ТР №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Намира за приложим общият петгодишен давностен срок.
С оглед на изложеното моли за отхвърляне на предявените искове. Прави възражение
за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
РС Перник е сезиран с обективно,
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. 124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника за защита
срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет на
този отрицателен установителен иск е оспорване съществуването на изпълняемото
право, въз основа на факти, непреклудирани от формираната сила на пресъдено
нещо и водещи до погасяване на възникналото и претендирано право на взискателя
или на отговорността на длъжника.
С изготвения по делото доклад съдът е
обявил за безспорни по делото обстоятелствата относно издаването в полза на
ответника на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 3748/2010 г.
на РС Перник, както и образуването на описаните в исковата молба изпълнителни
дела.
В хипотеза на предявен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи единствено
правния си интерес от търсената искова защита. В тежест на ответната страна е
да установи че в нейна полза съществува изискуемо вземане – в конкретния случай
настъпването на такива факти, водещи до прекъсване на давността за вземането.
Наличието на изпълнителен титул и висящо
изпълнително дело, образувано срещу ищеца по искане на взискателя „Топлофикация
– Перник“ АД за събиране на процесните вземания, включително и изричния отказ
на ответника по депозираната от ищцата молба за отписване на вземанията, свидетелства
за правния й интерес от предявяване на отрицателните установителни искове. В
настоящия случай ищцата оспорва вземанията, като се позовава на нов факт –
погасителна давност, изтекла след издаване на процесната заповед за изпълнение
на парично задължение.
По силата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД и
разясненията в т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсва при
предприемането на кое
да е изпълнително
действие в рамките на определен изпълнителен способ –
поискано от взискателя или предприето по инициатива на съдебния изпълнител.
Видно от отбелязването върху гърба на
изп.лист от 01.09.2010 г., последното валидно изпълнително действие в рамките
на образуваното от ЧСИ С.Б.изп.д. № ***г. е било осъществено на 08.12.2010 г. –
факт, който изрично се признава от ищеца в исковата молба.
При бездействие на кредитора в период от
две години производството се прекратява поради т. нар. „перемпция“. Прекратителното
основание на изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС), без да е необходим допълнителен юридически факт. Постановлението
на съдебния изпълнител единствено констатира осъществяването на предвидените в
закона материални предпоставки – в продължение на две години взискателят да не
е поискал извършването на изпълнителни действия. В този случай новата давност е
започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително
действие, т.е. извършено преди да са били налице предпоставките по чл. 433, т.
8 ГПК.
Въпреки разпределената му
доказателствена тежест, ответникът не е ангажирал каквито и да е доказателства
относно обстоятелства, водещи до спиране и прекъсване на погасителната давност
за вземането. Ответникът не е доказал, че в продължение на две години след молбата
от 13.10.2010 г. за образуване на изп.д. № ***г. е поискал извършването на
каквито и да е изпълнителни действия, при съобразяване правилото на чл. 60, ал.
2 ГПК съдът приема, че към 14.10.2012 г.
производството се явява прекратено по право при условията на чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК, а новата давност за вземането е започнала да тече на 08.12.2010 г.
(датата на последното валидно изпълнително действие).
За приложимия давностен срок съдът следи
служебно при направено позоваване на изтекла давност. Съгласно чл. 117, ал. 2
от ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата
давност е всякога пет години. В случая има издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ, бр. 12 от 1993 г.
постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата
давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн. ДВ,
бр. 275 от 1950 г., е предвиждала същото
правило, изключвайки вземания срещу държавата и държавните предприятия. При
влизането в сила на редакцията на чл. 117, ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950
г. действащ е бил Законът за
гражданското съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и
изрично е предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение
произвежда действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде
оставена без уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл.
156г ЗГС). При действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било
уредено, а на процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни
основания“ по чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки
основания за издаване на изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното производство
издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на специален
съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали вземането е
спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (арг. чл. 404, т. 1,
предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила заповед за изпълнение са
аналогични на последиците на влязло в сила съдебно решение – същата има
установително и преклудиращо действие в отношенията между страните. Влязлата в
сила заповед за изпълнение препятства оспорването на задълженията, въз основа
на обстоятелства или доказателства, които са били известни на длъжника, и с
които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока за
възражение.
Установеното със заповедта вземане не
подлежи на пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи,
лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424 ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1,
т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката
на ВКС по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство,
по което е издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК,
макар да не било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми
законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характера на
влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното атакуване до
степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични
плащания, установено с решение, постановено по реда на чл. 422 ГПК след
подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение срещу заповедта, се погасява с
общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото вземане би се погасило с
кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не е подадено
възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от
процесуалното поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по
реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено: „Влязлата в сила заповед за
изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните
сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на
възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове на ВКС
(Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.,
Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.;
Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.;
Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.).
По изложените съображения съдът намира,
че погасителната давност за вземането е общата 5-годишна давност по арг. от чл.
117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай.
В настоящия случай за прекъсването на
давността е от значение единствено на коя дата е било предприето последното
валидно изпълнително действие и дали от тази дата са изминали повече от пет
години, за да се приеме, че вземането, което е предмет на принудително
изпълнение е погасено поради давност. При така установената фактология съдът
намира, че считано от този момент – 08.12.2010 г., петгодишната давност за
процесните вземания е изтекла на 08.12.2015 г., а с това – и преди образуване
на изп.д. № ***г. по описа на ЧСИ С.Б.и настоящото производство по искова молба
от 11.02.2020 г. Следователно отрицателните установителни искове са основателни и следва да бъдат уважени така,
както са предявени.
За пълнота, е необходимо да се добави и
следното. Към този момент е било в сила ППВС № 3/18.11.1980 г., съгласно което
давност не тече по време на висящо изпълнително производство, като с т. 10 от
ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно
разрешение, а именно, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с
всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да
тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено
цитираното ППВС. Към настоящия момент е налице противоречива практика и висящо
тълкувателно дело по въпроса за това от кой момент поражда действие отмяната на
ППВС № 3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по
изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. До постановяването
на решение по новообразуваното т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият
съдебен състав следва да се съобразява с разрешението, застъпено в Решение №
170/17.09.2018 г. по гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че отмяната
на ППВС № 3/1980 г. има действие занапред, а новото тълкуване на правната норма
започва да се прилага именно от момента на постановяването на новия
тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.
При така даденото тълкуване следва, че
нова петгодишна давност за процесните вземания е започнала да тече на 14.10.2012
г., след прекратяване на изпълнителното дело по право, като в тази хипотеза
давността би изтекла на 14.10.2017 г., т.е. отново преди образуване на изп.д. №
***г. по описа на ЧСИ СС.Б., респ. преди образуване на настоящото исково
производство, което по същество би довело до същия правен резултат.
По
разноските:
С оглед изхода на правния спор, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ответната страна е да заплати
разноските за платена държавна такса и процесуално представителство на ищцовата
страна. В конкретния случай по делото е осъществена правна помощ, договорена
като безвъзмездна при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Своевременно
заявеното възражение на ответната страна за прекомерност на адвокатското
възнаграждение се явява неоснователно, доколкото размерът на уговорения от
ищеца адвокатски хонорар – 360 лв., не надхвърля минималния размер, съгласно
относимата редакция на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, още повече и като се вземе предвид
обема на работа, действително извършена от процесуалните представители на
ищцовата страна.
Воден от изложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от В.Д. ИЛИЕВА, ЕГН ********** ***
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ж. к. „Мошино“,
ТЕЦ „Република“, представлявано от Изпълнителния директор инж. Любомир Вангелов
Спасов , искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК,
че В.Д. ИЛИЕВА не дължи на
„Топлофикация Перник“ АД сумите от 206,19
лева – главница за потребена топлинна енергия за периода от 01.11.2007 г.
до 30.04.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.05.2010 г., до окончателното й
изплащане, сумата 42,06 лева,
представляваща законна лихва върху главницата за периода от 01.01.2008 г. до
21.05.2010 г., както и 25,00 лева –
разноски в заповедното производство, за които суми е издаден изпълнителен лист
от 01.09.2010 г. и е образувано изп.д. № ***г. по описа на ЧСИ СС.Б..
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ТОПЛОФИКАЦИЯ ПЕРНИК“ АД, ЕИК ********* да заплати на В.Д. ИЛИЕВА, ЕГН **********
сумата от 50,00 лева – разноски по
гр.д. № 939/2020 г. на Районен съд Перник.
ОСЪЖДА
на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата ТОПЛОФИКАЦИЯ
ПЕРНИК“ АД, ЕИК ********* да заплати
на АД „ВЪЛЕВ И ЛИМБЕРОВ“, БУЛСТАТ *********,чрез адв. Е.Т. от САК, сумата от 360,00 лева – възнаграждение за
процесуалното представителство на В.Д. Илиева, осъществено по гр.д. № 939/2020
г. на РС Перник.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните с въззивна жалба пред Окръжен съд
Перник.
СЪДИЯ_________________