№ 1929
гр. Плевен, 08.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Ана Ив. Илиева
при участието на секретаря Надежда Д. Кузманова
като разгледа докладваното от Ана Ив. Илиева Гражданско дело №
20254430103181 по описа за 2025 година
Производството е образувано по предявени от Г. В. Й. с ЕГН **********
от гр.Плевен, *****, чрез пълномощник адв. С. С. Т. против
„МАКРОАДВАНС" АД, с ********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, *****, ***, представлявано от В.Г.С. искове с правно основание: чл.26,
ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за прогласяване за
недействителен сключения между страните Договор за потребителски кредит
№ ****** от 28.10.2021 г, тъй като посоченият в договора ГПР не съответства
на действителния годишен процент на разходите и не са посочени
компонентите и допусканията, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите; в условията на евентуалност иск с правно основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал.1 ЗПК за прогласяване на нищожна да прогласи за
нищожна клаузата на чл. 10, вр. чл. 20 от Договор за потребителски кредит №
******/28.10.2021 г., предвиждаща заплащане на неустойка при
непредставяне на обезпечение като неравноправна и като противоречаща на
добрите нрави и чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 1140,78 лева, представляваща недължимо платена сума по
процесния договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане.
Твърди се в обстоятелствената част на ИМ, че ищцата е сключила ищцата
е сключила с ответното дружество Договор за потребителски кредит №
****** от 28.10.2021 година, при следните параметри: главница - 1000 лева, за
срок от 24 месеца, при 41 % фиксирана годишна лихва, 0.1138 % лихва на ден
и годишен процент на разходите(ГПР) 49,65 %. Сочи се, че в чл. 20 от
процесния договор е уговорено, че в тридневен срок от сключване на
1
Договора за потребителски кредит кредитополучателят следва да обезпечи
кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора,
което да отговаря на определени условия - брутен осигурителен доход над
1400 лв; работещо по трудов договор, с най-малко 6 месеца трудов стаж при
последния работодател; да няма активни експозиции в Централен кредитен
регистър с просрочие над 30 дни; да не е страна по договор за кредит сключен
с „Макроадванс“ АД. Съгласно чл. 10 от договора КРЕДИТ ОП ОЛУЧ АТЕЛ
ЯТ дължи неустойка с обезщетителен характер, в случай че не представи
обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл. 20 от договора.
Твърди се, че неустойката е в размер на 6,90 лева плюс 0,230% от усвоения
размер на кредита за първия ден на забава и 0,230% от усвоения размер на
кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Навеждат се
доводи, че съгласно погасителния план месечната вноска възлиза на 121,97 лв,
а общото задължение - 2927.28 лева. Сочи се, че ищцата е погасила
процесния кредит чрез заплащането на следните суми: на 28.11.2021 - 121,97
лв; на 28.12.2021 - 121,97 лв; на 28.01.2022 - 121,97 лв; на 28.02.2022 – 121,97
лв; на 28.03.2022 г- 121,97 лева; на 28.04.2022 г- 121,97 лева; на 28.05.2022 г-
121,97 лева; на 28.06.2022 г- 121,97 лева; на 01.08.2022 г- 121,97 лева; на
27.08.2022 г- 121,97 лева и на 30.11.2022 г- 121,97 лева. Излага се, че общата
сума, която ищцата е заплатила по процесния договор е 2140,78 лева. Счита,
че процесния договоре недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД, поради следните
съображения:Видно от справка за актуалното състояние на ответното
дружество в Търговския регистър към Агенцията по вписванията, ответникът
"МАКРОАДВАНС" АД, представлява финансова институции по смисъла на
чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не
са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Видно от предмета на дейност на ответното дружество в ТР при АВ
е, че дружеството извършва дейност като финансова институция, изразяваща
се в отпускане на заеми със средства, които не са набирани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства по смисъла на чл. 3,
ал. 1, т. 3 и чл. 2, ал. 2, т. 6 от Закона за кредитните институции, воден от БНБ
по реда на чл. 3а от ЗКИ. Сочи се, че в случая сключеният договор за
потребителски кредит по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за
формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета на ЗПК,
както и ЗЗП. Кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от
ЗПК - потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор
за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Според разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2, и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Конкретно в
2
случая е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във връзка с
невключването на клаузата на чл. 10, вр. чл. 20 от процесния договор,
предвиждаща заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение в
ГПР. Навеждат се доводи, че съгласно чл.19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, вт. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият
да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните
стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече в ГПР не е включена предвидената неустойка,
която представлява скрита възнаградителна лихва. Всичко това поставя
потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на
практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му
по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от
Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер
на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че
за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. Несъответното в случая е, че
заемната сума по договора за кредит възлиза на 1000 лева, а сумата, която е
следвало да върне кредитополучателя за 24 месеца е почти три пъти размера
на главницата - 2927,28 лева. Договорът въвежда неустойка за
3
кредитополучателя, в размер - 1497,60 лева, почти 150% от този на заемната
сума, в случай че цитираното задължение за предоставяне на обезпечение не
бъде изпълнено. Клауза за неустойка и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество последната представлява скрито възнаграждение за кредитора
/което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка.
Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към
договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по
този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Явно е кредиторовото
очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на
обезпечение, в толкова кратък срок - 3 дни от сключване на договора. Това
става ясно и от погасителния план, като кредитора изначално включва
неустойката към месечната погасителна вноска. Именно предвид
гореизложеното, вземането за неустойка, на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите, но това не е сторено. Клаузата за неустойка е
нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД. Съгласно разясненията, дадени с
ТР № 1 от 15. 07. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на
заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на
кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на
неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, почти
150% от размера на главницата е в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй
като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение
на кредитора, извън установения годишен процент на разходите. Освен
горното клаузата се намира в пряко противоречие с преследваната от
Директива 2008/48/ЕО цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна
уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера
на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да
осигури обезпечение, след като кредита е отпуснат, като ако не стори това
дългът му нараства, т. е опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена
преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение,
въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се
сключи договора за кредит. Това задължение за допълнително обезпечение
4
възниква още при подписване на договора. При тези съображения, целта за
която е уговорена процесната неустойка, излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което я прави
нищожна, поради накърняване на добрите нрави. Според чл.92 ЗЗД
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи, като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват.
Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди. Според договора
неустойката е дължима не при забава на задължението, а при неизпълнение на
задължението да се предостави обезпечение на кредитодателя. Ето защо,
клаузата за неустойка в от договора е нищожна, като неравноправна, а от
друга страна противоречи на добрите нрави. Също така, както беше вече
коментирано, тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена
изначално при формирането на ГПР, което не е спазено. Посочва, че по
отправено преюдициално запитване, досежно българското законодателство, е
постановено Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието е, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит
не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита
за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност
да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. В конкретния случай е посочено, че ГПР е
49,65 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо
повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става
изискуема разписаната "неустойка", то тя е с характер на възнаграждение и
следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. При
изчисляване на ГПР с включена неустойка, използвайки онлайн
калкулатор се получава ГПР от 102,41 %, което многократно надхвърля
установения максимум съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В този случай макар и да
е посочен размер на ГПР, то същият не отговаря на действителния такъв.
Заявява се, че сключеният между страните договор за кредит се явява
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При
недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. При това положение общо заплатената сума от
ищцата по Договор за потребителски кредит № ****** от 28.10.2021 година е
2140,78 лева, при главница 1000 лева. Надплатената сума от 1140,78 лева над
главницата на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД подлежи на връщане, като
недължимо платена по недействително правоотношение. Поради изложеното
моли съда да уважи предявения иск и да й присъди разноски по чл.38, ал.2
Задв.
В проведеното по делото о.с.з. процесуалния представител на ищеца моли
съда да уважи предявения иск като основателен и доказан. Счита, че му се
5
дългат разноски, доколкото плащането от страна на ответника е направено
след датата на исковата молба.
В дадения от съда срок ответникът е депозирал отговор на ИМ, с който
исковете се признават. Представено е доказателство за извършено плащане на
сумата по претенцията с правно основание чл.55 ал.1, пр.1-во от ЗЗД. Заявява
се, че ищцата няма основание да претендира разноски, като в тази връзка са
наведени подробни доводи.
В нарочна писмена молба прави признание на предявения иск и моли
осъдителния да бъде отхвърлен като погасен чрез плащане в хода на процеса.
Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по делото
писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна
следното:
Не е спорно между страните, че на 28.10.2021г. между страните бил
сключен договор за кредит по силата на който ответното дружество
предоставило на ищеца заем в размер на 1000 лева. Ответникът следвало да
върне сумата на 24 месечни вноски. Видно от договора, в чл.20 е предвидено
задължение в срок от три работни дни да обезпечи кредита с поръчителството
на едно физическо лице, одобрено от кредитора, което да отговаря на посочени
в чл.20 ал.3 условия. Съгласно чл.10 от договора, потребителят дължи
неустойка в случай, че не представи обезпечение.
Не е спорно между страните, че по договора за кредит
кредитополучателят платил на ответното дружество сумата в размер на
2140,78 лева, от които главница в размер на 1000,00 лева, договорна лихва и
неустойка в общ размер на 1140,78 лева.
Видно е от представеното по делото преводно нареждане, че ответникът е
платил на ищеца сумата от 1162,38 лева, с основание „възстановяване на суми
по Договор ******“ и пояснение „28.10.21;гд 3181/25 РС Плевен“
При така установеното от фактическа страна, съдът приема за
установено от правна страна, следното:
Страните не спорят, че са били в облигационни отношения възникнали от
сключения между тях договор за кредит. Основното задължение на длъжника
по договора за кредит е да върне предоставената в заем сума, да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи
по събирането на задължението. Съгласно §1 т.1 от ДР ЗПК, общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. С оглед на
това, съдът счита, че неустойката следва да бъде включена в общите разходи
по кредита по смисъла на §1 т.1 ДР на ЗПК. Определената дължима в договора
като неустойка сума е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
6
договора. Тази неустойка е известна на заемодателя, което се потвърждава и
от обстоятелството, че е разсрочена и определена още при сключване на
договора за кредит - предвидена е в погасителния план и е разсрочена заедно с
месечните вноски за главница и лихва и е начислявана преди ищецът да е
изпаднал в просрочие. Това показва, че при точно изпълнение на основното
задължение по договора за заем, а именно плащане на дължимите вноски за
погасяване на кредита за главница и лихва, потребителят дължи неустойка
поради неизпълнение на друго задължение по договора - обезпечаване на
кредита. Тази неустойка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 ЗПК
изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на
заетите средства, съответна на получените гаранции. Съдът прави извод, че
уговорената неустойка следва да бъде включена в ГПР, тъй като е пряко
свързана с договора, известна е на кредитора към момента на сключването му
и е задължително условие за сключването на договора. Отделно от това следва
да се отбележи практиката на СЕС (Решение от 13.03.2025г.), че за да осигури
по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел
широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“,
като включва всички разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора. В това число
следва да бъде включена и неустойката при непредставено обезпечение, тъй
като е разход, известен на кредитора и се дължи на вноски заедно с вноските
по кредита. В този смисъл, съдът приема, че Договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като в него
липсва действителният процент на ГПР. При неправилно посочен ГПР, следва
да се приеме, че такъв липсва и съответно не е изпълнено изискването на
закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част е
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване
на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. (СЕС в Решение по дело С-714/22 от
21.03.2024г. приема: „чл.10 § 2 б.ж и член 23 Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
ГПР, включващ всички предвидени в чл.3 б.ж от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената
в заем главница.“)
По предявения иск по чл.55 ЗЗД:
Ищецът претендира заплащане на договорна лихва и неустойка в общ
7
размер на 1140,00 лева. Видно от представеното по делото преводно
нареждане от 09.07.2025г., в което е отразено възстановяване на суми по
процесния договор ответното дружество е превело на ищеца сумата от 1162,38
лева. С оглед на това, съдът приема че предявения иск за заплащане на сумата
от 1140,78 лева е неоснователен като погасен чрез плащане.
Съобразно изхода на делото, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
направените по делото разноски за д.т. в размер на 146,23 лева.
Процесуалният представител на ищеца претендира разноски за
предоставена безплатна правна помощ в размер на 700,00 лева за двата иска.
Съдът споделя съдебната практика, приемаща, че принципно не е необходимо
да се провежда нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на
безплатна адвокатска помощ, но ако противната страна твърди, че
предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице
и че страните по договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на
адвокатска помощ без насрещно заплащане по други съображения, различни
от посочените в чл.38 от ЗА, тя следва да представи доказателства в подкрепа
на това свое твърдение, като опровергае наличието на поддържаното
основание /Определение №163 от 13,06,2016 г. по ч.гр.д. №2266/2016 г. на
ВКС, I г.о./. Съдът счита, че в случая наличието на поддържаното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ е налице. Съдът не изследва дали
действително клиента е материално затруднен при преценка на имотно и
парично състояние към датата на иницииране на настоящото производство, а в
случая е налице и декларация на ищеца за липса на доходи и имущество, от
което да се издържа. Относно размерът на възнаграждението, което е дължимо
на адвоката, съдът приема, че то следва да се определи с оглед на
фактическата и правна сложност на делото, като не се счита обвързан от
опредените с Наредба №1 за адвокатската работа, в каквато насока е
тълкуването на Съюзното право, дадено с решение от 24.01.2024 г. на Съда на
Европейския съюз по дело C-438/22 г. Възнаграждението на осъществилия
безплатна правна помощ адвокат следва да се определи като се отчете
единствено спецификата на конкретния случай и действителната фактическа и
правна сложност на делото. При това, съдът съобразява, че адвоката
осъществява правна помощ на същия ищец по множество идентични спорове,
инициирани в отделни производства. Макар и споровете да произтичат от
правоотношения по различни договори, те не се отличават със специфики и
професионалната работа по тях може да бъде извършвана общо, а с оглед
воденето им по различни дела е дължимо възнаграждение на адвоката по всяко
от тях. Отчитайки горното, съдът счита, че на осъществилия безплатна правна
помощ адвокат е дължимо възнаграждение в размер на 400,00 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
8
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр. чл.22
вр. с чл.11 и чл.19 ЗПК, Договор за потребителски кредит №******/28.10.2021г.,
сключен между Г. В. Й. с ЕГН ********** от гр.Плевен, ***** и „МАКРОАДВАНС“
АД, вписано в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска
цел с ********, със седалище и адрес на управление в град *****, представлявано от
В.Г.С..
ОТХВЪРЛЯ като погасен чрез плащане в хода на процеса предявения от Г. В. Й.
с ЕГН ********** от гр.Плевен, ***** против „МАКРОАДВАНС“ АД, вписано в
Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел с ********,
със седалище и адрес на управление в град *****, представлявано от В.Г.С. иск с
правно основание чл.55 ЗЗД и цена на иска 1140,78 лева ведно със законната лихва от
22.05.2025г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД, вписано в Търговския регистър и регистъра
на юридическите лица с нестопанска цел с ********, със седалище и адрес на
управление в град *****, представлявано от В.Г.С. да заплати на Г. В. Й. с ЕГН
********** от гр.Плевен, ***** сумата от 146,23 лева разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА "„МАКРОАДВАНС“ АД, вписано в Търговския регистър и регистъра
на юридическите лица с нестопанска цел с ********, със седалище и адрес на
управление в град *****, представлявано от В.Г.С., да заплати на адвокат С. С. Т. ЕГН
**********, сумата от 400,00 лева - адвокатско възнаграждение за осъществената
безплатна правна помощ.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9