№ 14076
гр. София, 18.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА
при участието на секретаря СОФИЯ Г. РАЙКОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА Гражданско дело №
20241110105508 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл. 240, ал. 1, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД вр. чл.422, вр.
чл.415 ГПК, с които се иска съдът да признае за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 3 857,20 лева,
представляваща главница по договор за а кредит № L321770/01.05.2023г., ведно със
законна лихва за период от 28.09.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 184,53
лева, представляваща договорна лихва за период от 28.06.2023 г. до 17.08.2023 г.,
сумата 684,60 лева, представляваща мораторна лихва за период от 28.06.2023 г. до
21.09.2023 г., 1 129,12лева, представляваща такса за разглеждане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК.
Ищецът „Ю Б” ЕООД твърди, че между страните бил сключен договор за
кредит от 01.05.2023г., с посоченото в исковата молба съдържание. По силата на
сключения договор кредитодателят „Ю Б“ ЕООД предоставил на кредитополучателя
кредит в размер на 4000 лв., с краен срок на договора 28.04.2025 г., като заемната сума
била усвоена на 01.05.2023г. Излагат се доводи, че таксата за разглеждане се дължала в
деня на подписване на индивидуалния договор за кредит, като същата се
възстановявала от клиента с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план.
Твърди, че ответницата не заплатила дължимите месечни погасителни вноски от
28.06.2023 г. и 28.07.2023 г., поради което ищецът предявява исковите си претенции.
Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Е. И. К., чрез назначения му особен
представител, оспорва предявените искове по основание и размер. Оспорва ответникът
да е усвоил заемната сума по договора за кредит. Счита, че възнаградителната лихва
била неправилно изчислена, доколкото за процесния период същата възлизала на
сумата от 67,96 лв. Оспорва и лихвата за забава по размер, като твърди, че за
процесния период същият е 120,34 лв. По отношение на таксата за разглеждане, смята
1
същата за завишена, като излага и съображения за нищожност на посочената клауза.
При изложените твърдения моли за отхвърляне на исковете.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за
установено следното:
От представените по делото писмени доказателства - Договор за кредит №
L321770/01.05.2023 г., ведно с Приложение № 1 към него, представляващо
Погасителен план към ДПК, СЕФ за предоставяне на информация за потребителските
кредити, Рамково споразумение за потребителски кредити № *********/01.05.2023 г.,
се установява, че между „Ю Б“ ЕООД, ЕИК ***** като заемодател и Е. И. К., като
заемател, е възникнало облигационно правоотношение, по силата на което заемателят
се е задължил да предостави на заемателя в заем сумата от 4000,00 лева, като същата
следва да бъде върната съгласно погасителен план на 24 месечни вноски с падежи в
периода 28.05.2023г. - 28.04.2025г. Договорената възнаградителна лихва била в размер
на 972,82 лв., при фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ от 22,00 %, при посочен в
договора ГПР от 56,50%. Съгласно договора заемателят следвало да плати на
заемодателя и еднократна такса за разглеждане в размер на 1178,22 лева, която се
дължи от заемателя при сключване на договора и се изплаща заедно с дължимите
месечни вноски по погасителния план, като таксата е разсрочена по подобие на
главното задължение на месечни вноски от по 49,10 лева всяка, освен последната,
която е в размер на 48,92 лв. Така всяка месечна вноска по договора възлизала на
256,52 лева, с изключение на последната, която била в размер на 256,22 лева, освен
последната, чийто размер възлиза на 248,78 лв.
В договора е предвидено, че кредитът се изплаща наведнъж, по избран от
клиента метод – банков превод или в касата на „Изипей“. От приетото по делото
заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира на
основание чл. 202 ГПК, като компетентно и обективно изготвено, се установява, че на
01.05.2023г. „Ю Б“ ЕООД е извършило плащане към Е. И. К. за сумата от 4000лв.,
което обстоятелство вещото лице е установило от представената му разписка №
2000000350854060 от 01.05.2023г. за усвояване на кредитната сума чрез системата на
„Easy Pay“. В случая, не следва да бъдат възприети оспорванията на особения
представител на ответника, че заключението не следва да бъде кредитирано, тъй като
вещото лице е работило по документ, който се намира извън тези, приобщени към
делото, тъй като не е налице правна норма, която да задължава съда да приема всички
доказателства, които преценява вещото лице при изготвяне на експертизата, като е
допустимо същото да прави проверки и на документи, намиращи се в държане на
страните или трети лица, които са относими към релевантните по делото въпроси,
чийто отговор дава експертизата. Ето защо съдът намира, че заемната сума е била
изцяло усвоена от заемателя на 01.05.2023г., за което обстоятелство свидетелства и
това, че ответницата е извършила плащания по договора за кредит в общ размер на
337 лв., съответно на 28.05.2023 г., на 20.10.2023 г. и на 11.11.2023 г., което се
установява от заключението на вещото лице. Доколкото крайният падеж на договора -
28.04.2025 г., е настъпил, всички вземания по договора са изискуеми.
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни
клаузи в договорите, сключени с потребител, какъвто характер има и процесния
Договор за кредит № L321770/01.05.2023 г.
От съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и
съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият представлява
договор за потребителски кредит, по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Кредитополучателят е
физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен заем, който не
2
е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради
което същия има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а
съответно ищецът /кредитор/ е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Съдържанието на договора сочи на съглашение, по силата на което кредиторът се
задължава да предостави на потребителя – физическо лице, кредит (потребителски
кредит) за общо ползване (за задоволяване на лични нужди), като не са налице
изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът приема, че за валидността на
този договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит.
Според чл.22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от закона, досежно
съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на
сключения договор.
Съгласно приложимия закон и при анализ на представените доказателства,
съдът намира, че по отношение на уговорената такса е налице нарушаване на
императивни норми на ЗЗП, като клаузите са в противоречие с добрите нрави, не
отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребител.Според договора
таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на индивидуалния договор за
кредит, като същата бива възстановена от клиента с дължимите месечни вноски
съгласно погасителния план, приложение към индивидуалния договор за кредит.
Размерът на таксата за разглеждане е посочен в индивидуалния договор за кредит. За
да се избегнат всички съмнения, таксата за разглеждане се дължи изцяло, както в
случай на предсрочно погасяване на кредита, така и в случай на предсрочно
прекратяване на договора по каквато и да е причина. В случаите, когато клиентът
избере плащането на договорно възнаграждение, последният не е длъжен да заплати
таксата за разглеждане и лихвите. Съгласно императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2
ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Така формулирани, разпоредбите на
договора противоречат на посочената норма на закона – чл.10а ЗПК, което означава, че
са неравноправни по смисъла на ЗЗП, тъй като облагодетелстват кредитора, като
предвиждат получаването на такса, която не се допуска от закона, без да е гарантирано
изпълнението на насрещно задължение. Във всички случаи вземането за тази такса ще
възникне в сферата на кредитора/ без да е ясно дали ще се предостави насрещна
услуга/. Тя затова е уговорена на същата дата на която е сключен договора за кредит и
представлява сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, на равни
части, заедно с всяка погасителна вноска.
В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна.
Съдът намира и че в случая има нарушение на т.9 и т.10 от чл. 11, ал. 1 ЗПК. В
т.9 е записано, че договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите
за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими
лихвени проценти; в т.10 е записано, че договорът следва да съдържа информация за
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
3
по определения в приложение № 1 начин.
В случая формално е уговорена таксата за разглеждане, но съдът намира, че
фактически се договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора.
Това е така, доколкото таксата се начислява, без да е в изпълнение на каквато и да е
услуга от кредитодателя. В конкретния случай реално е уговорена допълнителна
договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и сумата от 1178,22 лева.
Следователно годишният лихвен процент няма да е 22 %, както е записано, а следва да
е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 1178,22 лева, формално
уговорено като такса за разглеждане на кредита. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй
като не е посочен реалният годишен лихвен процент.
Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг
размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следва да участва и сумата
от 1178,22 лева, изразена като процент. Това не е сторено, поради което е нарушен
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С включването й, размерът на ГПР значително би надхвърлил
максимално допустимия такъв по закон – не по-голям от 5 пъти размера на законната
лихва за забава - чл.19, ал.4 ЗПК.
В процесният случай в самия договор е посочен грешен ГПР. В решение по дело
C‑714/22 на СЕС е прието, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит
не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3,
буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да
се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница. Или иначе казано, грешно посоченият ГПР води до
нищожност на договора и връщане само на чистата стойност на кредита.
По изложените съображения, доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9
и т.10 ЗПК, целият договор за заем следва да бъде приет за недействителен – чл.22
ЗПК.
На основание чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита - в процесния
случай 4000 лева, като не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно
потребителят в случая не дължи на заемодателя суми за договорна лихва, такса за
разглеждана и мораторна лихва, поради нищожността на сключения договор.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по
чл.422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и
задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по
предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен
договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от
страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
4
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл.23 ЗПК в специалния ЗПК./ Решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр.д.№ 3855 по описа за 2021 г.на ВКС, IV Г.О.
В процесният случай нищожните клаузи не могат да бъдат заменени по смисъла
на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД от императивни правила досежно максимално допустимия
размер на договорната лихва, нито да бъде прието, че единствено частично
недействителна е клаузата за уговорената неустойка, представляваща по съществото си
договорна лихва, невключена в ГЛП и ГПР.
Ако съдът изменя съдържанието на неравноправните и нищожните клаузи,
съдържащи се в потребителски договор, това ще навреди на постигането на
дългосрочната цел, предвидена в член 7 от Директива 93/13. Това действие на съда би
способствало за премахването на възпиращия ефект, упражняван върху продавачите и
доставчиците чрез самото неприлагане на такива неравноправни клаузи спрямо
потребителя, тъй като продавачите и доставчиците биха останали изкушени да
използват посочените клаузи, ако знаят, че дори и последните да бъдат обявени за
недействителни, договорът все пак ще може да бъде допълнен в нужната степен от
националния съд, така че да се гарантират интересите на тези продавачи и доставчици.
/ в т. см. решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349,
т. 69, от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai, C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 79 и от 26
март 2019 г., Abanca Corporación Bancaria и Bankia, C‑70/17 и C‑179/17,
EU:C:2019:250/.
Както се посочи по-горе, установи се от заключението на вещото лице, че
ответницата е заплатила по процесния договор сумата в размер на 337 лв., която
следва да бъде приспадната от главницата в размер на 4000 ли, при което предявеният
иск за главница се явява основателен за сумата от 3 663 лв. и неоснователен за
разликата до пълно предявения размер от 3 857,20 лв., като останалите искове също
следва да бъдат отхвърлени по посочените по-горе съображения.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца съобразно уважената част от исковете
се следват деловодни разноски за настоящото производство, чийто размер, възлиза на
476,38 лева, от общо дължим размер от 761,52 лева/ в т.ч. държавна такса, депозит за
вещо лице, депозит за особен представител и юрисконсултско възнаграждение,
определено от съда в размер на 100 лева по реда на чл.78, ал.8 от ГПК, вр. с чл.37, ал.1
от ЗПрП вр. с чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ/.
Съгласно мотивите към т. 11г от ТР №4/2013 на ОСГТК на ВКС съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се
произнесе за делимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото,
така и в заповедното производство. Видно от приложените към заповедното
производство доказателства следва да се присъдят съразмерно разноски – 185,77 лева
от пълен размер от 296,96 лева.
Мотивиран от горното и на основание чл. 235 от ГПК, Софийският районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Е. И. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С*****,
дължи на на „Ю Б“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: ул. Ч, по
предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
5
във вр. с чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК, сумата от 3 663 лв., представляваща главница по
Договор за кредит № L321770/01.05.2023 г., ведно със законна лихва за период от 28.09.2023
г. до изплащане на вземането, за която сума в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 53266/2023 г. на СРС, като
ОТХЪРЛЯ иска по чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 422
ГПК във вр. чл. 415 ГПК за разликата от уважения размер за сумата от 3 663 лв. до пълно
предявения размер от 3 857,20 лв., както и исковете за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата 184,53 лева, представляваща
договорна лихва за период от 28.06.2023 г. до 17.08.2023 г., сумата 684,60 лева,
представляваща мораторна лихва за период от 28.06.2023 г. до 21.09.2023 г. и сумата
от 1 129,12лева, представляваща такса за разглеждане по Договор за кредит №
L321770/01.05.2023 г.
ОСЪЖДА Е. И. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С***** , да заплати на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК на „Ю Б“ ЕООД, ЕИК *****, сумата от 476,38 лева-съдебно
деловодни разноски за настоящото производство и сумата от 185,77 левасъдебно
деловодни разноски за ч.гр.д.№ 53266/2023 г. на СРС.
ОБЕЗСИЛВА издадената заповед за изпълнение на парично задължение
№31322/20.10.2023г., в частта й относно отхвърлената главница в размер на 194,20 лв.,
сумата 184,53 лева, представляваща договорна лихва за период от 28.06.2023 г. до
17.08.2023 г., сумата 684,60 лева, представляваща мораторна лихва за период от
28.06.2023 г. до 21.09.2023 г. и сумата от 1 129,12лева, представляваща такса за
разглеждане по Договор за кредит № L321770/01.05.2023 г.
След влизане в сила на решението заверен препис от същото да се приложи по
ч.гр.д. № 53266/2023 г. на СРС, 140 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6