Р Е Ш Е Н И Е
№ 260081
гр.Шумен, 09 Април 2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският окръжен съд, в публичното
съдебно заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и първа година в
състав:
Председател: М. Маринов
Членове:1. Р. Хаджииванова
2. С. Стефанова
при секретаря Т. Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Маринов В.гр.дело №28 по описа за 2021 год. на ШОС, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260068 от 07.12.2020г. по гр.д.№369/2019г.
по описа на ВПРС, Районен съд - гр.В.П. е уважил частично предявеният установителен
иск по чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, от "Агенция за събиране на вземания"
ЕАД срещу З.Х. Р., като е признал за установено съществуването на вземане в
размер на 3951,75 лева (три хиляди
деветстотин петдесет и един лева и седемдесет и пет стотинки), представляваща
главница, договорна лихва 3276,27
лева (три хиляди двеста седемдесет и шест лева и двадесет и седем стотинки) за
периода от 05.08.2017 г.
до 05.04.2021 г., лихва представляваща обезщетение за забава за периода
от 06.09.2017г. до 01.03.2019г., в размер на 593,86 (петстотин деветдесет и три лева и осемдесет и шест
стотинки), ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението – 01.03.2019 г. до изплащане на вземането, както и сумата 215,54 лева (двеста и петнадесет лева и
петдесет и четири стотинки), представляващи разноски по заповедното
производство, като вземането произтича от следните обстоятелства: задължение по
договор за потребителски кредит №PLUS-14628219 сключен на 15.03.2017г. между
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и З.Х.Р., прехвърлено от страна на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД по силата
на Приложение №1 от 16.01.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 27.07.2017г. в полза на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД/ и за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК №80/08.03.209 г. по ч.гр.д№183/2019 г. по описа на
ВПРС. Иска в останалата му част до пълния предявен размер е отхвърлен като
неоснователен и недоказан, а на ищцовата страна са присъдени 1284,36 лева
деловодни разноски.
Недоволен от така постановеното решение
останал ответника, който, чрез назначеният си особен представител, обжалва
решението на районния съд в частта, с която са уважени предявените срещу него
искови претенции, като посочва доводи за неправилност и незаконосъобразност, и
моли съда да го отмени в атакуваната част и постанови друго, с което да бъдат отхвърлени
изцяло исковите претенции. Излага, че съдът не е спазил принципа на служебното
начало, съобразно чл.7, ал.3 ГПК, и въпреки че изрично е поискал произнасяне по
нищожност на клаузи от договора поради неравноправност, съдът не се е
произнесъл по направеното възражение. В открито съдебно заседание изразил
становище относно наличието на неравноправни клаузи в договора, неправилно били
присъдени и възнаградителни лихви след настъпване на предсрочна изискуемост.
Излага доводи за ненадлежно съобщена цесия, която не е породила действие по
отношение на ответника.
В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна е депозирала
отговор на жалбата, в който излага, че решението е правилно и законосъобразно,
поради което и моли да бъде потвърдено.
Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и
процесуално допустима.
Съдът констатира, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо, поради което и спора следва да се разгледа по същество.
Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите
изложени в жалбата, становищата на страните, и прецени поотделно, и в
съвкупност събраните по делото доказателства, намери въззивната жалба за частично основателна.
Районен съд - гр.В.П. е бил сезиран с искова претенция
по чл.415, ал.1, т.2 от ГПК от "Агенция за събиране на вземания" ЕАД
срещу З.Х. Р.. От събраните по делото доказателства се установява следното от
фактическа страна: Въз основа на депозирано от ищеца Заявление по чл.410 от ГПК
по ч.гр.д.№183/2019 г. на ВПРС е издадена Заповед №80/08.03.2019г., с която на
ответника е разпоредено да заплати на ищеца следните суми: 4000 лева (четири хиляди лева),
представляваща главница, 3362.42 лева (три хиляди триста шестдесет и два лева и
четиридесет и две стотинки), представляваща
договорна лихва за периода от
05.08.2017 г. до 05.04.2021 г.,
914.36 лева (деветстотин и четиринадесет лева и тридесет и шест стотинки),
представляваща обезщетение за забава за периода от 06.09.2017г. до
01.03.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението – 01.03.2019 г. до изплащане на вземането,както и сумата 215.54
лева (двеста и петнадесет лева и петдесет и четири стотинки), представляващи
разноски по заповедното производство, като вземането произтича от следните
обстоятелства: задължение по договор за потребителски кредит №PLUS-14628219
сключен на 15.03.2017г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и З.Х.Р.,
прехвърлено от страна на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД по силата на Приложение №1 от 16.01.2018г.
към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
27.07.2017г. в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД/.
Длъжникът е бил призован по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, и на ответника е
указана възможността да предяви установителната си претенция по чл.415, ал.1,
т.2 от ГПК. В настоящото производство на ответника е бил назначен особен
представител по реда на чл.47, ал.6 от ГПК.
От представения договор № №PLUS-14628219/15.03.2017г. за
потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращг потребителски кредит,
издаване и ползване на кредитна карта, сключен между ищеца и ответника, е
видно, че ищецът е предоставил на ответника сумата от 4000лв., кредит. Съгласно
договора срокът за погасяването му е 48 месеца; при размер на вноските от 183,15лв.,
при ГПР – 45,34%; ГЛП – 35,72%. Със същия договор е уговорено и заплащането на
застрахователна премия на стойност 1075,20 лв., с отразена обща стойност на
плащанията - 8791,20 лева. На 16.01.2018
г. ищецът е сключил с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия от 27.07.2017 г./, като по силата на Приложение
№ 1/16.01.2018 г. е прехвърлено, заедно с други вземания и процесното от
ответника. Цесията е потвърдена от цедента. Към исковата молба е приложено уведомление
за извършената цесия, което е връчено заедно с исковата молба на ответника чрез
назначения особен представител на 03.02.2020г. От заключението на съдебно
счетоводната експертиза се установява, че ответника е получил цялата главница
по кредита /без приспаднатата такса от 140 лева/. На 24.07.2017 г. ответника е
заплатил по договора сума в размер на 555,18
лв., с която е погасил 3 пълни месечни вноски и част от главницата от 4 месечна
вноска, т.е главница в общ размер на 48,25 лв., договорна лихва в размер на 439,73
лв. и застраховка в размер на 67,20 лв..
Горната фактическа обстановка налага следните правни изводи: На първо место следва да се отбележи, че дори и да се приеме че цесията не е била надлежно съобщена на длъжника с върнатото известие за доставяне, то с връчването на настоящата искова молба на назначения на длъжника особен представител, и съобразно представеното упълномощаване за уведомяване за цесията /стр.29 от първоинстанционното дело/, следва да се приеме че цесията е била надлежно съобщена на ответната страна. В Решение № 198/18.01.2019 г., постановено по т. д. № 193/2018 г. І т.о. на ВКС е постановено, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник. В мотивите на своето решение ВКС е приел, че на основание чл. 47, ал. 6 ГПК при изпълнение на предпоставките по чл. 47 ГПК, ал. 1-5 с оглед охрана интересите на ответника на последния се назначава особен представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. ВКС сочи, че следва да се има предвид, че последователно в практиката на ВКС (Решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о., Решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о. и др.) се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47 ГПК, ал. 1-5 – отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т. е. и без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното производство. Независимо, че в цитираното решение се обсъжда валидността на материалноправно изявление за предсрочна изискуемост, направено от банката чрез връчване на уведомление към искова молба, връчена на особен представител, назначен при условията на чл. 47, ал. 6 от ГПК, настоящият съдебен състав приема, че мотивите на това решение на ВКС се отнасят в пълна степен за уведомление за извършена цесия, връчено по аналогичен начин. Смисълът на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД е максимално да бъде охранен интересът на длъжника и да не се дава възможност на кредитора да злоупотребява с правата, които получава чрез договора за цесия. В конкретния случай кредиторът е направил опит да изпрати уведомление за сключения договор за цесия лично до длъжника. Длъжникът се е преместил от посочения в договора адрес, посочен и като постоянен, и като настоящ, и не е известил кредитора за новия си такъв. Ако кредиторът беше решил да уведоми ответника за извършената цесия с нотариална покана и той не е намерен на адреса, посочен от него при сключването на договора, и в този случай нотариусът приложи разпоредбата на чл. чл. 50 ЗННД вр. чл. 47 ГПК, ал. 1-5 ГПК уведомлението за извършената цесия щеше да се счита за редовно връчено, без реално да е достигнало до знанието на длъжника. В съдебното производство е осъществена именно горната процедура – призоваването е по реда на чл.47 от ГПК, но е направено нещо повече- назначен е особен представител. Да се приеме в този случай, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената цесия, означава, че му се дава възможност да черпи права от собственото си неправомерно поведение, а кредиторът се поставя в невъзможност да реализира вземането си в рамките на исковото производство, а това противоречи на принципа за равенство на страните пред закона, закрепен в чл. 9 от ГПК. В правната теория господства мнението, че особеният представител разполага с всички права, с които разполага и упълномощеният процесуален представител, с изключение на правото на разпореждане с предмета на иска, т. е. той не може да прави валидно оттегляне или отказ от иск, съдебна спогодба, признание на иска или отказ от обжалване. Няма пречка обаче той да приема материалноправни изявления, свързани със съществуването на едно вече възникнало правоотношение между представлявания и ищеца, т. е. между страните в процеса. Очевидно това становище е застъпено и в цитираното по-горе решение на ВКС, в което е направена аналогия между приеманото за валидно направено изявление за предсрочна изискуемост на вземането, което не е достигнало лично до знанието на длъжника, а е прието за такова по силата на законна фикция за надлежно връчване, закрепена в чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1-5 от ГПК. По аргумент на по-силното основание следва да се приеме, че особен представител, назначен от съда за охраняване правата на длъжника в граждански процес, провеждан по общия ред, действащ в защита на интересите на ответника под прекия надзор на съда, може надлежно да получава материалноправни изявления от ищеца, свързани със съществуващото между страните правоотношение, в това число и уведомление за извършена цесия, като единственото ограничение за особения представител е да извършва действия на разпореждане с предмета на делото. Ето защо съдът намира, че с връчване на исковата молба и приложените към нея книжа, длъжникът следва да се счита за уведомен за извършената цесия, което обстоятелство на основание на основание чл.235,ал.3 от ГПК, съдът следва да вземе предвид при решаване на делото.
В мотивите към т.9 от Тълкувателно решение №4/18.06.2014 год. по т.д. №4/2013 год. на ОСГТК е посочено, че по общото правило на чл.235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право, и това са фактите, настъпили след предявяване на иска - от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК. Предсрочната изискуемост, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника. В процесния случай, ищецът не е ангажирал надлежни доказателства, установяващи, че преди образуване на заповедното производство длъжникът е бил уведомен, че кредиторът упражнява правото си да обяви кредитът за предсрочно изискуем. В исковото производство са представени уведомителни писма, като не са ангажирани доказателства същите да са получени от длъжника. Съобразно константната практика на ВКС, установена с Решение № 148/02.12.2016г. по т. д. № 2072/2015г. на ВКС, I т. о., Решение № 208/09.02.2018г. по т. д. № 394/2017г. на ВКС, І т. о. и др., начинът на удостоверяване на връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на банката, че счита вземането по договор за кредит за предсрочно изискуемо, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. В производството по установителния иск, предявен по реда на чл.415 /422/ ГПК, при оспорване на удостовереното връчване на документа, преценката за редовността на връчването се извършва от съда след обсъждане на въведените конкретни възражения и при тълкуване на договорните клаузи. Прието е, че предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. Законодателят не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорните правоотношения, поради което кредиторът не е ограничен относно избора на способ за връчване на съобщения. Както бе отбелязано по - горе в Решение № 148/02.12.2016г. по т. д. № 2072/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е посочено, че начинът на удостоверяване на връчването на документа зависи от избрания от кредитора способ за уведомяване, какъвто би могъл да бъде уговорен и в сключения между страните договор. Разграничени са различни случаи на удостоверяване: при липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденцията; в случай, че кредиторът е избрал да връчи уведомление на длъжника чрез пощенска пратка; в случай, че в договора са предвидени конкретни способи за връчване на кореспонденция. В хипотезата на направен избор за връчване на уведомлението на длъжника чрез пощенска пратка, приложение намират условията за доставяне на пощенски пратки, определени в Общи правила, приети с Решение № 581/27.05.2010г. от Комисията за регулиране на съобщенията на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги (ЗПУ) . В този случай връчването трябва да е удостоверено по реда на чл. 5, ал. 1 и ал.2 на Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети. Удостоверителното изявление на пощенския оператор за отсъствието от адреса и за неявяването в пощенската служба по чл. 5, ал. 3 от Общите правила не предполага недобросъвестното поведение на получателя /например укриване или отказ за получаване или узнаване на съдържанието на съобщението/, тъй като последният не е страна по договора между подателя и пощенския оператор. В Решение № 180/23.11.2016г. по т. д. № 2400/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че Общите правила и чл. 36, ал. 2 ЗПУ не въвеждат фикция, че при липса на фактическо връчване, дори и при изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал. 3 от Общите правила, пратката ще се счита за доставена на получателя. Ако в договора са предвидени конкретни способи за връчване на кореспонденция между страните, редовността на връчването на уведомлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането се преценява съобразно договорните клаузи. При необходимост от тълкуване на договора следва да се приложат правилата на чл. 20 ЗЗД като се съобрази, че конкретната уговорка относно връчване на кореспонденция цели ефективно упражняване на правата на страната, която изпраща съобщение, и препятства евентуално недобросъвестно поведение на получаващата страна. Изпращането на съобщение не трябва да ограничава правата на получаващата страна, поставяйки я в позиция, включително и при полагане на дължимата грижа, тя да не е в състояние да получи изявлението на своя съдоговорител. Посочено е, че е допустимо в договора да бъде предвидено, че изявлението на едната страна ще се счита за достигнало до другата страна, без фактически същото да е получено. Клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки и/или фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване на съобщението (на адрес или на адресат) се приравнява на фактическото му получаване. В случай, че в договора няма уговорки относно връчването на съобщения и пощенската пратка е върната като недоставена, независимо от причините за това, волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит не може да се счита получено от длъжника. В същия смисъл и Решение № 101 от 19.08.2019 г. на ВКС по т. д. № 439/2017 г., II т. о..
Съгласно
задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение №8/02.04.2019 г. по Тълкувателно
дело № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК, е допустимо предявеният по реда на чл.422, ал. 1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за кредит
поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, като искът следва да
бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо. При вземане, произтичащо от договор за кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно
обявена на длъжника преди подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение, не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка
по договора за кредит при условията, договорени между страните - кредитор и
кредитополучател. Размерът и падежът на всяка вноска са определени в договора и
за настъпването на изискуемостта им не е необходимо удостоверяването на
обстоятелства по чл. 418, ал. 3 от ГПК. Липсата на точно изпълнение, съобразно договореното по актуален
погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението - главница
или лихви, следва да бъде съобразено в рамката на исковото производство по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК, дори и да не са настъпили последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по
договора за кредит. Длъжникът - ответник по иска дължи изпълнение, макар и само
за онази част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от
страните. Целта на заповедното производство, продължение на което е
производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
е да се реализират по облекчен ред правата на кредитора. Положението на
кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на
заповедно производство, отколкото, ако той направо бе предявил осъдителен иск
за вземането си по общия ред. Съответно не би следвало при развиващото се в
хипотезите на чл. 415, ал. 1, т.
1 - 3 ГПК
исково производство, пред банката като кредитор с вземане по чл. 417, т. 2 ГПК
да съществуват пречки да получи по всяка от въведените със заявлението
претенции - главница, възнаградителни лихви, лихви за забава, неустойки, такси
и други суми, чието възникване и изискуемост са доказани в исковото производство,
стига тези суми да са в рамките на посочените в заявлението размери. Присъждането
на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор
за кредит поради предсрочна изискуемост,
не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне
по непредявен иск. Основание на иска са твърдените от ищеца юридически
факти, от които произтича претендираното от него субективно материално право.
Изменение в основанието на иска е налице, когато ищецът заменя основанието по първоначалния
иск с друго основание или когато прибавя ново основание. И в двата случая
ищецът изтъква ново основание на иска, като се позовава на друг юридически факт
в сравнение с този, посочен в исковата молба, от който произтича защитаваното в
процеса накърнено субективно материално право. Предсрочната
изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на
вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването ѝ,
но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането.
Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и
вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също
основание - договора за кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната
изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил
падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит.
Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се
предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а
изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението.
Ако кредиторът поддържа, че за него се е породила възможност да претендира
изпълнение на цялото задължение, но се установи, че такава възможност се е
породила само за част от това задължение, искът няма да бъде отхвърлен изцяло,
а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила. Решението на съда
трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в
момента на приключване на съдебното дирене. Искът следва да бъде уважен за
вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо -
датата на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция. От
гореизложените мотиви към тълкувателното решение, става ясно, че доколкото
основанието на установителния иск са твърдените юридически факти, от които
произтича претендираното субективно материално право, е изоставена и практиката
за допустимо съединяване на установителната претенция с осъдителна такава в
условията на евентуалност, предвид абсолютната идентичност на основание и
петитум по двата иска. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита
кредита за предсрочно изискуем, направено в хода на исковото производство – с
връчване препис от исковата молба на назначения особен представител на ответника
на 03.02.2020 г., има за последица настъпване на изискуемостта от този момент /съдебната
практика приема и, че връчването на особен
представител представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник - Решение
№198/18.01.2019г. по т.д.№193/2018г. І т.о. на ВСК, постановено по чл.290 от ГПК, и др./, но не променя основанието, на което е възникнало вземането
и е издадена заповедта за незабавно изпълнение на парично задължение. В
процесния случай разликата между главния и евентуалния иск е само във вида на
търсената защита. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането,
различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, е
предпоставка за съединяване на осъдителен иск при условията на евентуалност с
предявения по реда на чл.422 /чл.415/ ГПК положителен установителен иска, а в
случая заявеният спорен предмет е един и същ, т.е. налице е недопустимо
съединяване на исковете /в този смисъл и Решение №135/26.09.2018г. по
т.д.№230/2017г. ІІ т.о. на ВКС и др./. Необходимо е да се отбележи и принципно
възприетата съдебна практика, че при частично уважаване на главен иск е
недопустимо разглеждането на евентуален такъв /цитираното по-горе Р №135/2018,
Решение №210/27.07.2015г. по гр.д.№5600/2014г. ІV г.о. на ВКС, Определение №310/14.07.2016
г. на ВКС по ч. т. д. № 1251/2016 г., I т. о. и др./. В
настоящия случай, доколкото с подаване на исковата молба по чл.422 от ГПК,
ищеца е обективирал изявлението си за упражняване на правото да направи целия
дълг по кредита за предсрочно изискуем, и връчването на исковата молба
представлява надлежно уведомяване на длъжника, то установителната претенция е
основателна за цялата дължима главница. Неоснователно се явява и твърдението на
въззиваемото дружество, че тъй като се явявало небанкова финансова
институция, постановките на ТР№4/2014г.
на ОСГТК не намирали приложение по отношение на него, съответно в случая била настъпила автоматично
предсрочна изискуемост с просрочването
на една месечна вноска с повече от 30 дни. Настоящата инстанция споделя
практиката, според която приетото в соченото тълкувателно дело се отнася и за
небанковите институции/решение №152/22.01.2010г. по т.д.№3131/2018г., ІІт.о./
По отношение възнаградителната лихва по договора за
кредит. В случая, в договора е уговорен годишен лихвен процент на 35,72 %.
Максималният размер на договорната лихва / възнаградителна или за забава/ е
ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и
пр.. Въпреки че не е налице действащо нормативно ограничение при договарянето
на размера на възнаградителната лихва, то съгласно наложилата се съдебна
практика /решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д.№1106/2003 г., ІІг.о., решение №
378/18.05.2006 г. по гр.д.№315/2005г., ІІ г.о.; решение № 1270/09.01.2009 г. по
гр.д.№5093/2007 г., ІІ г.о., определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д.№6295/2014
г., ІV г.о./ се приема, че ако договорната лихва надвишава трикратно размера на
законната лихва, то е налице неравноправие, тъй като в този случай предвиденият
размер на договорната възнаградителна лихва, съществено превишава нейната
обезщетителна функция по повод предоставеното ползване на заемната сума.
Настоящата инстанция споделя тази практика.
В съответствие с препращащата разпоредбата на чл.86,
ал.2 от ЗЗД, размерът на законната лихва е определен с Постановление № 426 на
Министерския съвет от 18.12.2014 г. /в сила от 01.01.2015 г./, съгласно което,
годишният размер на законната лихва по просрочени парични задължения е в размер
на основния лихвен процент на Българската народна банка, в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Лихвеният
процент в сила от 1 януари на текущата година е приложим за първото полугодие
на съответната година, а лихвеният процент в сила от 1 юли е приложим за второто
полугодие. Предвид това и доколкото основния лихвен процент на БНБ по време на
действие на целия договор е 0, то годишния размер на законната лихва се явява
10% или трикратния-30%. В случая
отразеният в договора ГЛП - 35,72% надвишава трикратния размер на законната
лихва за периода на договора. Накърнен е
принципът за еквивалентност на насрещните престации, в хипотезата на нарушение
на добрите нрави – чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. В съответствие с чл.26, ал.4 ЗЗД,
същата следва да се замести по право от повелителни правила на закона, като се
приеме дължимост на лихвата до размера от 10 % - законната лихва. В този смисъл
е и горецетираната съдебна практика.
Съобразно Тълкувателно решение
№3/27.03.2019г. по тълкувателно дело №3/2017г. на ОСГТК на ВКС, размерът на
вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит
следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по
договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост до датата на плащането. Договорът се изменя в частта
за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична
сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. При настъпване на предсрочна
изискуемост отпада занапред действието на погасителния план, ако страните са
уговорили заемът/кредитът да се връща на вноски. Уговорената
в договора лихва е възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната
сума за срока на договора. Предсрочната изискуемост има гаранционно - обезпечителна
функция съгласно чл. 71 ЗЗД,
независимо че съдържа и елемент на санкция. Изменението на договора поради
неизправност на заемополучателя има за последица загуба на преимуществото на
срока при погасяване на задължението (чл. 70, ал. 1 ЗЗД)
за длъжника. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди
първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява
добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което
уговореното възнаграждение за ползване за последващ период - след настъпване на
предсрочната изискуемост, не се дължи. Ето защо претенция за заплащане на
възнаградителна лихва за този период не следва да се уважава, а принципно
следва да се признае дължимостта на главницата, след обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, и мораторната лихва върху тази главница от тази дата до
окончателното ѝ изплащане.
По
отношение на претенцията за заплащане на сума в размер на 1075,20лв.-застрахователна
премия по договора: От съдържанието на сключения между страните договор е
видно, че постигнатите уговорки сочат правоотношение по договор за
потребителски кредит под формата на заем, по силата на който кредитора е поел
задължението да заплати на застрахователя дължимата от заемателя
застрахователна премия, която последният се е задължил да върне разсрочено на
кредитора. Съдът намира, че доколкото по делото не са представени надлежни писмени
доказателства, че застрахователната премия е заплатена, не може да се направи и
извод за валидност на полицата. Липсват доказателства за осъществено плащане,
както и досежно размера на същото. Поради горното не може да се приеме, че са
налице надлежни доказателства, от които да се установява, че дружеството е
заплатило процесната сума или че същата е заплатена именно относно ответницата,
то и претенцията за сумата от 1075,20лв. следва да бъде отхвърлена като
неоснователна. Само за пълнота следва да се отбележи и също, че липсват данни,
дали кредитора не е обвързан към застрахователя като застрахователен агент или
не, а Кодексът за застраховане забранява изрично на обвързания агент, да събира
премии и да извършва плащания към потребителите на застрахователни услуги.
Освен това, с уговарянето на това допълнително възнаграждение, съдът намира, че
се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничение в
размера на ГПР. На основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договора за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна.
Поради
недължимост на уговорените суми за застраховка, както и редуцирания размер на
договорната лихва до 10%, съдът следва да съобрази извършените от ответницата
плащания и да присъди остатъка от дължимата сума. Както бе посочено по - горе
общо получената от ответницата сума е в размер на 4000 лева, с падеж на първата
вноска 05.05.2017г., и частично плащане от ответницата на 24.07.2017 г. на сума
в размер на 555,18 лв. Тази сума следва да се отнесе за погасяване само на
главница и договорна лихва /редуцирана съобразно гореизложеното до 10%/, като
по този начин ответницата остава да дължи сумата 3610,57 лв. главница /по вноски от частично погасена 5-та до 48-ма/
и 854,60 лв. - договорна лихва /по
вноски от 6 -та до 03.02.2020г. - настъпване на предсрочната изискуемост/. Размерът
на възнаградителната лихва за правно релевантния период 05.08.2017г.-03.02.2020г.,
съдът определи на основание чл.162 от ГПК/доколкото липсва заключение на вещото
лице касателно този период и размер на лихвата/. Ответника дължи и обезщетение
за забава върху главницата от падежа на всяка просрочена погасителна вноска,
считано от 05.10.2017г. до 09.05.2019г. /предявяване на иска/, определено на
основание чл.162 от ГПК, в размер на 135,04
лева. Главницата се дължи ведно със законната лихва считано от 09.05.2019г. до
окончателното ѝ изплащане. Исковете са основателни до така установените
размери, а в останалата си част са неоснователни и следва да се отхвърлят.
Съгласно приетото в ТР №4/2013г. на ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Предвид това и доколкото заявените претенции с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК са частично уважени, то ответната страна дължи заплащане на разноските в заповедното производство, съобразно уважената част от претенциите или в случая 116,28лв..
Предвид изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която установителната претенция е уважена за размера над 3610,57 лв. главница до уважения 3951,75 лв., за размера над 854,60 лв. договорна лихва до уважения 3276,27 лева, за размера над 135,04 лева до 593,86 лева - обезщетение за забава за периода 05.10.2017г- 09.05.2019г., и вместо това постановено друго, с което бъде отхвърлен иска в тази му част. Решението следва да се отмени и в частта, с която ответната страна е осъдена да заплати на дружеството /непрецизно, при наличие на очевидна фактическа грешка съдът е посочил, вместо осъжда, че признава че съществува вземане за разноските в заповедното производство/ разноски по заповедното производство в размера над 119,80 лв. до 215,54лв., както и частта за присъдени деловодни разноски за първоинстанционното производство за размера над 728,31 лева до 1284,36 лева, и в частта за присъдена законна лихва върху главницата за периода от 01.03.2019г до 09.05.2019г., от която дата е била и установителната претенция. На въззиваемата страна следва да се присъдят деловодни разноски за въззивното производство в размер на 228,94 лева, съразмерно на отхвърлената част от жалбата. В останалата си обжалвана част решението следва да бъде потвърдено. В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
Водим от горното, и на основание чл.271 от ГПК,
Шуменският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение №260068 от 07.12.2020г. по гр.д.№369/2019г. на Районен съд - гр.В.П., САМО В ЧАСТТА, с която е признато за
установено че З.Х.Р. с ЕГН ********** дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, с ЕИК ..., главница за размера над 3610,57 лв. до 3951,75 лв., договорна лихва за размера над 854,60 лв. до 3276,27 лева, обезщетение
за забава за периода 05.10.2017г- 09.05.2019г. за размера над 135,04 лева до 593,86 лева, законната
лихва върху главницата за периода от 01.03.2019г до 09.05.2019г., дължими по
договор за потребителски кредит №PLUS-14628219 сключен на 15.03.2017г. между
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и З.Х.Р., прехвърлено от страна на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД по силата
на Приложение №1 от 16.01.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 27.07.2017г. в полза на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД/ и за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК №80/08.03.209 г. по ч.гр.д№183/2019 г. по описа на
ВПРС, КАКТО И В ЧАСТТА, с която е
осъден ответника да заплати на ищеца деловодни разноски за заповедното
производство за размера над 119,80
лева до 215,54 лева, и над 728,31
лева до 1284,36 лева за първоинстанционното производство, като вместо това, в
тази част, ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният
от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД,
с ЕИК ... срещу З.Х.Р. с ЕГН **********, иск по чл.415, ал.1, т.2 от ГПК за
признаване за установено че ответника дължи на ищеца главница за размера над 3610,57 лв. до 3951,75 лв., договорна лихва за размера над 854,60 лв. до 3276,27 лева, обезщетение
за забава за периода 05.10.2017г- 09.05.2019г. за размера над 135,04 лева до 593,86 лева, законната
лихва върху главницата за периода от 01.03.2019г до 09.05.2019г., дължими по
договор за потребителски кредит №PLUS-14628219 сключен на 15.03.2017г. между
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и З.Х.Р., прехвърлено от страна на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД по силата
на Приложение №1 от 16.01.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 27.07.2017г. в полза на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД/ и за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК №80/08.03.209 г. по ч.гр.д№183/2019 г. по описа на
ВПРС, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №260068 от 07.12.2020г. по гр.д.№369/2019г. на Районен съд - гр.В.П.
в останалата обжалвана част.
В необжалваната част решението е
влязло в законна сила.
ОСЪЖДА З.Х.Р. с ЕГН ********** да заплати на „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, с ЕИК ..., направени по делото разноски в размер на 228,94
лева за въззивното производство.
На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.