РЕШЕНИЕ
№ 9687
гр. София, 26.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20241110167745 по описа за 2024 година
Предявен e отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 439
ГПК вр. чл. 124 ГПК.
Производството е образувано по искова молба от В. Б. Й. срещу „Софийска вода”
АД за признаването за установено по отношение на ответника, че не му дължи сумите
от: 755,34 лева, представляваща неизплатена сума за потребена вода през периода от
18.04.2011 г. до 16.10.2014 г., ведно със законната лихва за периода от 19.12.2014 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 123,81 лева за периода от
18.05.2011 г. до 23.09.2014 г., както и сумата от 325,00 лева разноски по делото, от
които: 25,00 лева държавна такса и 300,00 лева юрисконсултско възнаграждение, за
които суми е издаден изпълнителен лист от 30.07.2015 г. въз основа на влязло в сила
заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 71295/2014 г. по описа
на СРС.
Твърди се в исковата молба, че въз основа на горепосочения изпълнителен лист е
образувано изпълнително дело № г. при ЧСИ С. Сочи се, че изпълнителният лист е
издаден въз основа на влязла в законна сила заповед за изпълнение по посоченото ч.
гр. дело по описа на СРС. Твърди се, че ищецът получил покана за доброволно
изпълнение, издадена по изпълнително дело № г. при ЧСИ на 29.10.2024 г. Твърди се,
че от издаването на изпълнителния лист до образуването на изпълнителното дело е
изминал срок, по-дълъг от 9 години, поради което вземанията по изпълнителния лист
се явяват погасени поради изтекъл 5-годишен давностен срок. Сочи, че ответникът, в
качеството му на кредитор по изпълнителния лист, е бездействал в периода от 2004 г.
до 2017 г. Счита, че в случая е приложим институтът на петгодишната погасителна
давност, като предвиденият в закона срок е изтекъл. Поради тези и останалите
изложени съображения моли предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва основателността на предявения
иск. Счита, че вземането не е погасено поради изтекъл давностен срок. Сочи, че
давността за вземането е пет години, считано от влизане в сила на заповедта за
1
изпълнение, като понастоящем не е изтекла. Твърди се, че преди процесното
изпълнително дело № . по описа на ЧСИ С. , кредиторът, в качеството му на взискател,
въз основа на процесния изпълнителен лист преди това е бил образувал изпълнително
дело № г. по описа на ЧСИ С. Х. По време на висящността на първоначално
образуваното изпълнително дело били предприемани редица изпълнителни действия,
всяко от които водело до прекъсване на давностния срок. Такива били: наложени
запори на 28.03.2016 г., 18.10.2016 г.; на 21.03.2017 г. била депозирана молба от
взискателя с посочване на изпълнителен способ; на 09.01.2019 г. бил наложен запор
върху получаваното от длъжника трудово възнаграждение, както и възбрана върху
недвижим имот на длъжника; на 08.03.2019 г. била депозирана молба от взискателя с
посочване на изпълнителен способ. Освен това счита, че давност не е текла в периода
от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. с оглед действието на ЗМДВИП. Поради тези и
останалите подробно изложени съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен
като неоснователен. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
При предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК в
тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти
(с оглед на наведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок), които
водят до погасяване на установеното изпълняемо право на ответника. В тежест на
ответника е при условията на пълно и главно доказване да установи фактите и
обстоятелствата, които обуславят дължимостта на претендираните от него суми, както
и настъпването на обстоятелства, прекъсващи/спиращи срока, с изтичането на който
законът свързва погасяване на вземането по давност.
Предвид наведеното единствено основание за недължимост на сумата ответникът
следва да установи настъпването на обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране
на срока, с изтичането на който законът свързва погасяване на вземането по давност по
смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
С приетия доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване в
отношенията между страните са отделени фактите, че ответникът е кредитор по
процесното вземане, за което е издаден изпълнителен лист от 30.07.2015 г. въз основа
на влязло в сила заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело №
71295/2014 г. по описа на СРС, за които вземания е образувано изпълнително дело №
г. по описа на ЧСИ С Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделените за
безспорни факти за доказани.
Във връзка с изложените твърдения и възражения в исковата молба, спорно по
делото се явява единствено обстоятелството дали вземането е погасено по давност.
Видно от отразеното в процесния изпълнителен лист от 30.07.2015 г. срещу В. Б.
Й., същият е издаден на основание чл. 410 и сл. ГПК, т. е. въз основа на заповед за
изпълнение на парично задължение. Давността за вземането се прекъсва с
предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК
предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415,
ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.
415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението – в този смисъл е
приетото в т. 14 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г., ОСГТК на ВКС. В случая по делото не са налице данни след издаването на
заповедта за изпълнение да е предявен иск за установяване съществуването на
процесното вземане, поради което се налага изводът, че след настъпване
2
изискуемостта на вземането, давността не е била прекъсната с депозирането на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
По делото не се доказва оспореното вземане да е било установено със съдебно
решение. В изпълнителния лист от 30.07.2015 г. е отразено, че е налице влязла в сила
заповед за изпълнение, която подлежи на изпълнение. Не се доказа в производството
датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение, въз основа на която е издаден
изпълнителен лист, поради което съдът приема, че най-късната дата на влизане в сила
на заповедта за изпълнение е датата на издаване на изпълнителния лист, а именно –
30.07.2015 г.
Във връзка с определяне на началната дата, от която тече давностният срок за
оспореното вземане, следва да се отбележи, че в рамките на заповедното производство
длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за защита, като извън
тях той няма право на друг иск за защита. Тези способи са: възражение срещу
заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските,
жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК,
както и иск по чл. 424 ГПК. Това произтича от особения характер на заповедното
производство, уредено в глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални
норми, установяващи специфични права (съответно задължения), относими само към
страните по вече инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение.
Поради характера си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на
ГПК, тъй като предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и
осигурява пълноценна защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът
изисква само депозирането на възражение от негова страна (дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение), за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането на
горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника последици, но
това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените
възможности за защита в заповедното производство.
В изложения смисъл е и постановената практика на Върховния касационен съд –
напр. Определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр. д № 692/2009 г. на ІІІ ГО,
ГК; Определение № 244 от 12.05.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 180/2010 г. на ІІІ ГО,
ГК; Определение № 194 от 08.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 772/2009 г. на ІІ ТО, ТК
и Определение № 335 от 27.06.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 311/2012 г., I ГО, ГК.
Възражението се прави в двуседмичен срок от връчването на заповедта /в актуалната
редакция към момента на издаването на процесната заповед за изпълнение/, който не
може да бъде продължаван, като с изтичането му длъжникът вече няма възможност да
оспорва заповедта и заповедта за изпълнение се стабилизира. Нейното атакуване може
да се извърши само при условията на чл. 424 ГПК, като в исковата молба следва да се
посочи наличието на новооткрити обстоятелства или нови факти, които са от
съществено значение и които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за
възражение. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по
реда на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти, настъпили
след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за
изпълнение. В този смисъл, възражението за изтекъл давностен срок преди изтичане
на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК е преклудирано, ако не е направено в рамките на
заповедното производство, като е недопустимо същото да се разглежда като основание
на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за недължимост на
вземанията. Следователно, за основателността на претенцията в настоящото
производство следва да се установи дали след влизане в сила на заповедта за
3
изпълнение (с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК) е
изтекъл изискуемият давностен срок за вземането, без да са настъпили обстоятелства,
водещи до неговото спиране или прекъсване.
Както се посочи по-горе, не се доказа в производството по делото датата на
влизане в сила на заповедта за изпълнение, поради което съдът приема като такава
датата на издаване на изпълнителния лист – 30.07.2015 г., доколкото към тази дата
заповедта за изпълнение със сигурност е била влязла в сила /което обстоятелство е
удостоверено и в изпълнителния лист/.
Съгласно разпоредбата на чл. 110 ГПК, с изтичане на петгодишна давност се
погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. В случая
издадената заповед за изпълнение на парични задължения по чл. 410 ГПК и
издаденият въз основа на нея изпълнителен лист са за парично задължение за
заплащане на потребена вода и лихва за забава. Съгласно задължителните
тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело №
3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, "понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б.
"в" от Закона за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи
единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви.". Следователно, еднаквостта или различието на размера на задължението за
плащане нямат отношение към характеристиката му като периодично, като единствено
е необходимо той да е предварително определен или определяем. Вземанията на
ответното дружество съдържат изброените признаци на понятието, поради което
представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и за тях се
прилага тригодишен срок на погасителна давност – задълженията на потребителите на
предоставяните от топлопреносното предприятие стоки и услуги са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор,
чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите
им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с
еднакъв или различен размер. Съгл. чл. 117, ал. 2 ЗЗД обаче, ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.
Следва да се даде отговор на въпроса дали в случая е приложима кратката
тригодишна погасителна давност с оглед вида на вземането, или се прилага
петгодишната погасителна давност, независимо, че вземането е установено със
заповед за изпълнение, а не със съдебно решение. По така поставения въпрос съдът
намира следното:
Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по
основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание
и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл. 117,
ал. 2 ЗЗД се налага с оглед променената правна рамка след влизане в сила на
разпоредбата. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с
влязло в сила решение, поради факт, настъпил до съдебното дирене в производството,
по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането,
установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до
изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. В този смисъл е напр. решение №
3/04.02.2022 г. по гр. дело № 1722/2021 г. на IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.
290 и сл. ГПК.
В процесния случай вземането е установено с влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. дело №
4
71295/2014 г. по описа на СРС. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение
като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по
реда на чл. 414 от ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия
исков процес. По силата на чл. 416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок,
заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да
предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на
пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не
възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал. 2 от ГПК преклузивен
двуседмичен срок /приложим в процесния случай/, заповедта влиза в сила, като се
получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената
възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.
424 от ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този
смисъл са разясненията, дадени с определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. дело №
2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Извън иска по чл. 424 от ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на
искова защита, с която да оспорва самото вземане. Ето защо, на основание чл. 117, ал.
2 от ЗЗД, давността за вземания, установени със заповед за изпълнение, влязла в сила
поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от
ГПК е 5 години, тъй като заповедите за изпълнение, издадени по реда на ГПК от
01.03.2008 г., се ползват със стабилитет и влизат в сила по арг. от чл. 424 от ГПК, за
разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК /в този смисъл -
определение № 315 от 15.05.2020 г. по т. дело № 2143/2019 г. на II т. о. на ВКС,
решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. дело № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г. о./. Когато
длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от
въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 ГПК. Този
режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който се
предвиждаше възможност за предявяване на искове – чл. 252 от ГПК (отм.), чл. 254 от
ГПК (отм.), чл. 255 от ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В
действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против
заповедта за изпълнение на парично задължение се получава крайният ефект именно
на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. В този
смисъл е константната практика на съдилищата – така напр. решение № 261588 от
10.05.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 9988/2020 г.; решение № 261568 от 10.05.2022 г. на
СГС по в. гр. д. № 5505/2021 г.; решение № 261440 от 28.04.2022 г. на СГС по в. гр. д.
№ 9262/2020 г. и др.
С оглед приетото от съда по отношение на момента на влизане в сила на
заповедта за изпълнение, а именно, считано от 30.07.2015 г., то изтеклият до този
момент давностен срок не може да бъде релевиран от ищеца като основание за
недължимост в настоящото производство, като следва да се извърши преценка дали
считано от 30.07.2015 г. са изминали пет години, без да са настъпили обстоятелства,
водещи до спиране или прекъсване на погасителната давност.
Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на
изпълнително действие. В случая кредиторът – ответник е депозирал молба при ЧСИ
на 26.11.2015 г. за образуване на изпълнително производство, като на осн. чл. 18
ЦЧСИ е възложил на съдебния изпълнител да определи начина на изпълнение.
Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ (насочване на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването
5
на публична продан и т. н.). Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, извършването на имущественото проучване на
длъжника и изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение. С оглед
възприетото в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013
г. на ВКС, ОСГТК, след 26.06.2015 г., след която дата е образувано и изп. дело №
3602/2015 г. по описа на ЧСИ Сия Халаджова, давността за вземанията по време на
изпълнителния процес не е спряла да тече.
Спорен между страните е въпросът дали поискването на изпълнително
действие от взискателя води до прекъсване на погасителната давност, или до
това може да доведе единствено успешното му извършване. Според
задължителното тълкуване, дадено в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело №
2/13 г. на ОСГТК на ВКС, искането на взискателя за предприемане на валидно
изпълнително действие прекъсва давността, доколкото течението на давностния срок е
изцяло обусловено от бездействие на кредитора. Според приетото от ОСГТК нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или
е предприето последното валидно изпълнително действие. Нещо повече, с
Определение № 3591/20.11.2023 г. по гр.дело № 1672/2023 г., III г.о. на ВКС, съдебният
състав приема, че всяко искане на взискателя, както и всяко предприемане от съдебния
изпълнител на изпълнително действие прекъсват давността, дори когато
изпълнителното действие е неуспешно проведено не по вина на взискателя, като напр.
при липса на банкова сметка (вземане) на длъжника в (към) съответната банка, на
която е връчено запорното съобщение.
Видно от данните по делото, след образуване на изпълнително дело № 3602/2015
г. по описа на ЧСИ Халаджова, с район на действие СГС, са предприети и поискани
различни изпълнителни действия. Изпълнителното производство е образувано въз
основа на молба от взискателя от 26.11.2015 г. Съдебният изпълнител е изготвил
искания за справки относно имуществото на длъжника, които сами по себе си не водят
до прекъсване на давността. С молбата за образуване на делото на 26.11.2015 г.
взискателят е направил и първото си искане за извършване на изпълнителни действия
спрямо имущественото на длъжника, вследствие на което на 05.01.2016 г. са изпратени
запорни съобщения до „Обединена българска банка“ АД, „УниКредит Булбанк“ АД и
„Юробанк България“ АД. От получения отговор от „Обединена българска банка“ АД с
вх. номер при ЧСИ от 13.01.2016 г. /л. 97 от делото/ се установява, че е наложен
цзапор върху вземанията на длъжника, като сметките са блокирани. Следващите
предприети изпълнителни действия са изпратени запорни съобщения до „Банка
Пиреос България“ АД и до „Първа инвестиционна банка“ АД съответно на 28.03.2016
г. и на 28.10.2016 г., като видно от данните по делото и получените отговори при ЧСИ,
запорите са били наложени /л.130 – л. 131, л. 133 и л. 137 от делото/. На 21.03.2017 г.
от взискателя по делото е постъпила молба за извършване на конкретно посочени
изпълнителни действия спрямо имуществото на длъжника /л. 139/. Видно е от данните
по изпълнителното дело, е че на 09.01.2019 г. е изпратено запорно съобщение до
работодателя на ищеца, както и искане за вписване на възбрана до Служба по
вписванията гр. София. Не се установява дали е наложен запор върху трудовото
възнаграждение, доколкото не е налице постъпил отговор от работодателя, но е видно,
че постановлението за възбрана е вписано в Служба по вписванията на 18.01.2019 г.
От всяка от горепосочените дати, на които са поискани или предприети
изпълнителни действия срещу длъжника, давността следва да се счита за прекъсната,
като е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок. Други изпълнителни действия
не са предприети, като с постановление от 11.09.2023 г. изпълнителното дело е
прекратено.
6
Установява се, че на 11.04.2024 г. кредиторът по изпълнителния лист – „Софийска
вода“ АД, е депозирал молба при ЧСИ Са за образуване на ново изпълнително дело
въз основа на прозесния изпълнителен лист, като с молбата за образуване взискателят
е направил и искане за извършване на изпълнителни действия спрямо имущественото
на длъжника.
Следва да се посочи, че в периода от 09.01.2019 г. до 11.04.2024 г. е изминал
период от време от 5 години, 3 месеца и 2 дни, в който период кредиторът е
бездействал и давностният срок не е бил прекъсван. По направеното от ответника
възражение, че давностният срок е бил спрял да тече по време на обявеното в страната
извънредно положение с ЗМДВИП за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г., съдът
намира следното: Съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020
г. /ЗМДВИП/, за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират
да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват
права от частноправните субекти /каквито са страните по делото. Възобновяването на
течението на спрените срокове е извършено с § 13 от ПЗР на Закона за изменение и
допълнение на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.),
според който сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по
ЗМДВИП, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този
закон в „Държавен вестник“. Посоченият закон е обнародван на 13.05.2020 г., поради
което течението на давностният срок е възобновено на 21.05.2020 г. Следователно
процесният давностен срок е бил спрян за период от 2 месеца и 7 дни, считано от
13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително. Дори да се вземе предвид срокът, в който
давност не е текла, то това не променя извода на съда за изтекъл период от време на
бездействие на кредитора за период от време, по-дълъг от пет години. След
продължаване на процесния давностен срок с периода от 2 месеца и 7 дни, през който
не е текла давност, следва изводът, че петгодишната погасителна давност за
процесните вземания е изтекла на 16.03.2024 г. – преди да е поискано следващо
изпълнително действие от взискателя /на 11.04.2024 г./. Ето защо оспореното от ищеца
вземане е погасено поради изтекла погасителна давност.
Следва да се отбележи, че независимо, че е предявен отрицателен установителен
иск за недължимост на сумата, то по време на висящността на исковото производство
давност не тече /чл. 115, б. „ж“ ЗЗД/. Длъжникът може да се позове на давност, изтекла
в хода на делото, но такъв довод е винаги неоснователен. Предявеният отрицателен
установителен иск за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде
отхвърлен – в този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение №
50017/27.03.2023 г. по гр. дело № 720/2022 г. на IV г.о. на ВКС. Ето защо съдът
съобразява налице ли е изтекъл срок на погасителна давност до образуване на
настоящото исково дело, като стигна до извод, че в случая вземането е погасено
поради изтекъл давностен срок.
Предявеният отрицателен установителен иск е основателен и следва да бъде
уважен.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски възниква за ищеца,
като на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да му заплати сумата
от 530,23 лева, от които: 80,23 заплатена държавна такса в производството и 450 лева
заплатено адвокатско възнаграждение. Направеното с отговора на исковата молба
възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение е неоснователно.
Същото е съобразено с фактическата и правна сложност на делото, поради което не
следва да бъде редуцирано.
7
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 439 ГПК вр. чл. 124 ГПК, че В. Б.
Й., ЕГН ********** не дължи на „Софийска вода“ АД, ЕИК ********* сумите от:
755,34 лева, представляваща неизплатена сума за потребена вода през периода от
18.04.2011 г. до 16.10.2014 г., ведно със законната лихва за периода от 19.12.2014 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 123,81 лева за периода от
18.05.2011 г. до 23.09.2014 г., както и сумата от 325,00 лева разноски по делото, от
които: 25,00 лева държавна такса и 300,00 лева юрисконсултско възнаграждение, за
които суми е издаден изпълнителен лист от 30.07.2015 г. въз основа на влязло в сила
заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 71295/2014 г. по описа
на СРС.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „Софийска вода“ АД, ЕИК ********* да
заплати на В. Б. Й., ЕГН ********** сумата от 530,23 лева разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8