РЕШЕНИЕ
№ 1156
гр. Пловдив, 22.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Радослав Хр. Георгиев
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20255300501389 по описа за 2025 година
Постъпила е въззивна жалба от „**********, чрез проц.представител адв. В. Б.-К.
против Решение №204/16.01.2025г., постановено по гр.д. №17027/2023г. по описа на
Районен съд – Пловдив, XII гр.състав, с което е признато за установено по отношение на
„********** по предявените от Г. А. Д., ЕГН ********** искове с правно основание: 1) чл.
26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, че е нищожна поради накърняване на добрите нрави, уговорката в
чл. 3 от Приложение № 3 „Условия за ползване на пакет „Преференциално (ВИП)
обслужване“ към Договор за потребителски кредит № 506106 от 30.09.2022 г., сключен
между страните по делото, с която уговорка се предвижда заплащането на такса в размер на
60 лв. за допълнителни услуги по пакет „Преференциално (ВИП) обслужване“; и 2) чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, че е нищожна поради накърняване на добрите нрави, уговорката в чл.
5.6. от Договор за потребителски кредит № 506106 от 30.09.2022 г. във връзка с т. 10 от
Приложение № 1 и погасителния план към договора, сключени между страните по делото, с
която уговорка се предвижда заплащането на неустойка за непредставяне на обезпечение в
размер на 2,80 лв. средно на ден или в общ размер на 1 020,36 лв., съответно е разпредЕ. и
отговорността за разноски.
Жалбоподателят излага доводи за недопустимост на постановения съдебен акт. Сочи, че
дружеството подало срещу Г. Д. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК за вземания, дължими на основание Договор за потребителски кредит №506106, по
което било образувано на 01.09.2023г. ч.гр.д.№12785/2023г. Въз основа на заявлението била
издадена и Заповед за изпълнение от 18.09.2023г., срещу която постъпило възражение от
страна на длъжника. В законоустановения срок, дружеството депозирало искова молба по
чл. 422 ГПК, по която било образувано на 06.11.2023г. гр.д. №16187/2023г. От друга страна,
гр.д.№17027/2023г., по което било постановено и атакуваното решение, било образувано на
1
21.11.2023г. по повод искова молба на длъжника Г. Д. срещу „******** за установяване
нищожността на клауза за неустойка и такса за предоставяне на допълнителен пакет услуги
по Договор за потребителски кредит №506106. Сочи се, че с ОИМ, както и с последващи
молби, дружеството е релевирало възражение за недопустимост на иска, като е отправил
искане за прекратяване на производството. С оглед горното, жалбоподателят излага
становище, че първоинстанционният съд следвало да прекрати производството по дело
№17027/2023г. на основание чл. 126 ГПК, поради наличие на пълен субективен и обективен
идентитет между гр.д.№16187/2023г. и гр.д. №17027/2023г. От друга страна, с оглед влязлото
в сила Решение по гр.д.№16187/2023г., съдът следвало да прекрати производството по
второто дело на основание чл. 299 ГПК. Сочи се, че с Решение №2840/21.06.2024г.,
постановено по гр.д.№ 16187/2023г., съдът приел процесния договор за кредит /предмет и на
производството по гр.д.№17027/23г./ за недействителен, като в мотивите се произнесъл и
относно недействителността на клаузата за неустойка, а с диспозитива на съдебния акт
длъжникът бил осъден да заплати чистата стойност по кредита, съответно вече имало
произнасяне по отношение на действителността на договора. Претенциите на ищеца по гр.д.
№ 17027/2023г. произтичали от едно и също материално правоотношение, от един и същи
юридически факт. Доколкото с Решението от 21.06.2024г. вече имало произнасяне за
действителността на процесния договор за кредит, в т.ч. и за оспорените клаузи, то Г. Д.
нямал правен интерес да води иск по гр.д. №17027/2023г. Искането е за прогласяване
първоинстанционното решение за недопустимо и същото да бъде обезсилено. Претендират
се разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от Г. А. Д., чрез адв. Е. И., с който се
оспорва депозираната въззивна жалба като неоснователна по подробно изложени
съображения. Моли същата да бъде отхвърлена и се претендират разноски.
Постъпила е и частна жалба от „******** против Определение №4193/26.03.2025г.,
постановено по гр.д.№17027/2023г. по описа на Районен съд – Пловдив, XII гр.състав, с
което съдът е изменил на основание чл. 248 от ГПК Решение № 204/16.01.2025 г.,
постановено по същото гражданско дело, в частта за разноските, като е намалил от 400 лв. с
ДДС на 250 лв. с ДДС присъденото адвокатско възнаграждение в полза на ******.,
********, като е оставил без уважение молбата на ******** за неприсъждане на адвокатско
възнаграждение и евентуалното искане за намаляване размера на адвокатското
възнаграждение до 100 лв.
Жалбоподателят излага съображения, че не следвало в случая на насрещната страна да
бъдат присъждани разноски по иска, съответно да не бъде присъждано адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 ЗА в полза на процесуалния представител. Вместо
това следвало Г. Д. да заплати на дружеството сторените разноски в производството,
доколкото кредиторът с поведението си не бил дал повод за образуване на гр.д. №17027/23г.
Сочи се, че последното гражданско дело било образувано по искова молба, след като обаче
адв. Е. И. узнала за по-рано образувано заповедно производство по депозирано заявление на
******** против Г. Д., по повод на което било образувано и гр.д. №16187/2023г. На
следващо място, дори да било дължимо възнаграждение за адвокат в настоящото
производство, то при адвокатската безплатна защита не се дължало начисляването на ДДС, с
оглед на което се излагат подробни аргументи. На последно място се прави и искане за
редуциране на определеното възнаграждение до размера от 100 лв., предвид ниската правна
и фактическа сложност на делото, както и предвид воденето на множество идентични дела
от същия процесуален представител. Искането е за отмяна на атакуваното определение и
възлагането на разноски в тежест на ищеца. В условията на евентуалност се иска
намаляване на определеното адвокатско възнаграждение до размера от 100 лв.
Постъпил е и отговор на частната жалба от ******., като проц.представител на Г. А. Д.,
с който се взема становище за неоснователност на жалбата по изложени съображения. Прави
се искане за потвърждаване на атакуваното определение.
Първоинстанционното производство по гр.д.№17027/2023г. е образувано по искова
молба, подадена на 21.11.2023г. от Г. А. Д., чрез проц.представител адв. Е. И. против
2
„******, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. с
чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД за признаване за установено, че клаузите за заплащане на такса за
префернциално обслужване в размер на 60 лв. и неустойка в размер на 1 020.36 лв. по
Договор за потребителски кредит №506106 от 30.09.2022г. са нищожни, поради
противоречието им с добрите нрави.
В срок е постъпил отговор на исковата молба от ответното дружество, с който се взема
становище за нейната недопустимост и се прави искане за прекратяване на производството.
Излагат се съображения, че дружеството депозирало против Г. Д. заявление за издаване на
заповед за изпълнение, по което било образувано ч.гр.д.№12785/2023г. По същото била
издадена и Заповед за изпълнение на парично задължение срещу длъжника Д., дължимо на
основание Договор за кредит №506106. На 06.10.2023г. заявителят получил разпореждане от
съда, с което бил уведомен за постъпило възражение. Така в законоустановения срок бил
депозиран иск по чл. 422 ГПК срещу Г. Д., по повод на който било образувано гр.д.
№16187/2023г. по описа на РС-Пловдив. Налице бил пълен субективен и обективен
идентитет между гр.д.№ 17027/2023г. и гр.д.№16187/2023г. Пред районния съд били висящи
две дела между едни и същи страни, на едно и също основание и за същото искане, като по-
късно заведеното дело следвало да се прекрати. Излага се и становище за неоснователност
на предявените искове. Прави се искане за прекратяване на производството по гр.д.
№17027/2023г., а евентуално – за отхвърляне на исковете като неоснователни.
В първоинстанционното производство ответното дружество е депозирало и нова молба
с вх.№17064/14.02.2024г., с която отново е изразило становище за недопустимост на така
предявения иск. Сочи, че на 06.11.2023г., било образувано гр.д№16187/2023г., като между
същото производство и настоящото имало пълен субективен и обективен идентитет, поради
което по-късно заведеното следва да се прекрати.
В открито съдебно заседание от 18.06.2024г., съдът е приел за неоснователно
възражението на ответното дружество за недопустимост на процеса. Изложени са мотиви, че
другото образувано от дружеството дело касаело главница и възнаградителна лихва по
процесния договор, а настоящото производството имало различен предмет.
С молба с вх.№101570/07.10.2024г. ответникът е направил искане за прекратяване на
настоящото производство, доколкото по гр.д.№ 16187/2023г. вече било постановено
Решение№2840/21.06.2024г. Съдът приел Договор за кредит №506106 за недействителен,
респ. приложил разпоредбата на чл. 23 ГПК. Тоест вече имало произнасяне по отношение
действителността на процесния договор и неговите клаузи. С оглед на това се изразява
становище, че ищецът нямал правен интерес от водене на настоящото дело.
С протоколно определение №8855/08.10.2024г., съдът е оставил без уважение искането
на ответника за прекратяване на производството по делото, като е изложил мотиви, че
предметът на гр.д.№ 16187/2023г. е различен от този по гр.д.№17027/2023г. Мотивите на
постановеното Решение №2840/21.06.2024г. не се ползвали със СПН.
За да постанови обжалваното Решение Районният съд е приел, че процесната неустойка
по Договора за потребителски кредит е недействителна, доколкото с нея кредиторът целял
да генерира допълнително възнаграждение, което противоречало на добрите нрави. Същата
излизала извън обезпечителната и обезщетителната функция. Изложени са и мотиви за
недействителност на клаузата за заплащане на такса за префернциално обслужване.
Настоящият състав, след като разгледа становищата на страните, както и
материалите по делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата.
Не се спори пред настоящата инстанция досежно действителността на обявените за
нищожни със съдебното решение клаузи, а именно тази за заплащането на такса
префернциално обслужване и клаузата за неустойка, поради което и съдът няма да излага
3
свои мотиви в тази връзка. Спорът пред въззивния съд е концентриран по въпроса за
допустимостта на първоинстанционния съдебен акт, доколкото същият бил постановен при
нарушение на разпоредбите на чл. 126 и чл. 299 ГПК.
В тази връзка ще се посочи, че производството по гр.д.№17027/2023г., по което е
постановено и обжалваното съдебно решение, е образувано по искова молба от Г. А. Д., чрез
адв.Е. И., депозирана в съда на 21.11.2023г., с която са предявени установителни искове по
чл. 124, ал.1 ГПК, вр. с чл. 26, ал.1, предл.3 ЗЗД за признаване за установено, че клаузите за
заплащане на такса за префернциално обслужване в размер на 60 лв. и неустойка в размер
на 1 020.36 лв. по Договор за потребителски кредит №506106 от 30.09.2022г. са нищожни,
поради противоречието им с добрите нрави. В същото време, гр.д.№ 16187/2023г. е
образувано на 06.11.2023г. по предявена искова молба с правно основание чл. 422 ГПК от
„******* против Г. А. Д. за признаване за установено, че длъжникът дължи на ищеца суми,
съгласно сключения между тях Договор за кредит №506106, а именно: неплатена главница в
размер на 1000 лв., ведно със законната лихва за забава от датата да депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане, както и сумата от 229.64 лв.,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 01.10.2022г. до подаване на
заявлението в съда. Обстоятелството обаче, че дружеството е предявило искова молба по чл.
422 ГПК на по-ранен етап, не води до обоснования извод, че исковата молба на Г. Д. за
прогласяване нищожността на конкретно посочени договорни клаузи ще е недопустима и
като такава същата е следвало да бъде върната, а производството прекратено.
Разпоредбата на чл. 126 ГПК урежда задължението на съда да прекрати служебно по-
късно заведеното дело, когато в същия съд или в различни съдилища има висящи две дела
между същите страни, на същото основание и за същото искане. Така цитираната
разпоредба намира приложение, но само при наличието на пълен субективен и обективен
идентитет между делата. Идеята да не се образува второ дело по същия правен спор, респ. да
се прекрати вече образуваното дело, е да се изключи възможността за постановяването на
различни решения, тоест предотвратява се възможността един и същи спор да се реши по
различен начин. Субективен идентитет е налице, когато двете дела са между едни и същи
страни, това са страните по материалното правоотношение, които са ищец и ответник по
делото и които страни ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо на съдебното
решение. Обективен идентитет е налице при пълно съвпадане на предмета на делата, при
пълна идентичност на спорното материално право. За да се избегне обвързването на
страните с противоречива по съдържание сила на присъдено нещо, съдът, пред който е
образувано по-късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след като
констатира недопустимостта на предявения иск.
При съобразяване на тези постановки към конкретния казус, настоящият състав
намира, че в случая двете производства – това по гр.д.№ 16187/2023г., образувано на
06.11.2023г. по предявена искова молба с правно основание чл. 422 ГПК от ********* и това
по гр.д.№17027/2023г. /по което е постановено обжалваното решение/, образувано на
21.11.2023г. по искова молба от Г. А. Д. против ******** за прогласяване нищожността на
клаузи от договора за кредит, не са идентични, те са с различен предмет, поради което и
правилно районният съд е отказал да прекрати по-късно образуваното производство.
Първата по време искова молба е с правно основание чл. 422 ГПК и защитата, която се търси
с нея е да се признае за установено, че длъжникът дължи на кредитора си главницата и
възнаградителната лихва по договора за кредит, като силата на пресъдено нещо, която ще се
формира тук ще обхване фактите, свързани с претендираното вземане, тоест дали се дължат
или не процесните суми. По отношение действителността на самия договор обаче няма да се
формира СПН, дори този въпрос да се обсъжда в мотивите на съда, доколкото по иска по чл.
422 ГПК съдът няма да постанови диспозитив, с който да признае, че определени клаузи от
договора са недействителни. Ето защо в настоящия случай няма опасност страните по
делото да се обвържат с противоречива по съдържание сила на присъдено нещо, доколкото
по двете претенции ще се формира СПН по отношение на различни факти.
Както теорията, така и съдебната практика еднозначно приемат при тълкуването на чл.
4
299, ал.1 ГПК, че силата на пресъдено нещо е абсолютна отрицателна процесуална
предпоставка за упражняване правото на иск, за чието наличие съдът е длъжен да следи
служебно, като разрешаването на един правен спор с влязло в сила решение има за
последица недопустимост на последващ процес между същите страни и със същия предмет.
За да се обоснове идентичност между правния спор по гражданско дело №16187/2023г., по
което е постановено Решение №2840/21.06.2024г. и гражданско дело №17027/2023г., в хода
на което е постановено посоченото Решение по първото дело, е необходимо да се установи
предмета на силата на пресъдено нещо на решението по първото дело и правото, предмет на
второто дело, тоест същите следва да се покриват напълно.
На въпроса за обективните и субективни предели на силата на присъдено нещо е дадено
задължително за съдилищата тълкуване с т. 18 на Тълкувателно решение №1/04.01.2001г.,
според което със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на
спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на
делото. Предметът на делото се очертава от претендираното или отричано от ищеца спорно
субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правните му твърдения,
съдържащи се в обстоятелствената част на исковата молба и конкретизираното искане към
съда. Под основание на иска се приема твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от
които произтича претендираното субективно материално право. Чрез петитума в исковата
молба ищецът конкретизира в какво се състои претендираното или отричаното право,
исканата правна промяна, както и вида на търсената защита.
Със СПН се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с
основанието и петитума на иска като предмет на делото и за да е налице сила на пресъдено
нещо, която да обуслови непререшаемост на спора, с който съдът е сезиран, е необходимо
между същите страни да е бил разрешен спор за същото спорно материално право. За да са
налице предпоставките на чл. 299 ГПК, установяващ забрана за пререшаемост на спор, по
който е налице влязло в сила решение, е необходимо да бъде установен пълен идентитет -
обективен и субективен между това решение и правния спор, по който все още не е налице
постановен съдебен акт, като липсата на обективен идентитет изключва приложението му.
Отнесено към процесния казус гореизложеното предпоставя, че с влязлото в сила
решение по гр. д. №16187/2023г. по описа на Районен съд- Пловдив, XX гр.състав, със СПН
между страните по делото е разрешен единствено очертаният предмет на спора между
страните по това дело, а именно относно дължимостта от страна на Г. Д. на сумата от 1000
лв., представляваща главница по договор за кредит №506106/30.09.2022г., за която сума е
издадена и заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, както и за
дължимостта на сумата от 229.64 лв., представляваща възнаградителна лихва по същия
договор за кредит, тоест дали потребителят по договора за кредит дължи така посочените
суми на кредитодателя. Разрешеният правен спор по гр.д.№16187/2023г. не е имал за
предмет да установи действителността на клаузите за заплащане на такса за префернциално
обслужване в размер на 60 лв. и неустойка в размер на 1 020.36 лв. по Договор за
потребителски кредит №506106 от 30.09.2022г., дали същите са нищожни, поради
5
противоречието им с добрите нрави. Последното е било предмет на другото гражданско дело
- №17027/2023г. Обстоятелството, че в Решението, постановено по гр.д.№16187/2023г. съдът
е обсъждал в мотивите си, че договорът за кредит е недействителен, от което извел и че
приложение намира разпоредбата на чл. 23 ГПК, не разколебава така направения извод, тъй
като в диспозитива на това съдебно решение съдът се е произнесъл само досежно това, за
което е бил сезиран – именно дължимостта на претендираните от кредитната институция
суми. Следва да се държи сметка, че със СПН се ползва диспозитива на решението, а
мотивите не са обвързващи за страните.
След като клаузите за заплащане на такса за префернциално обслужване и неустойка по
Договор за потребителски кредит №506106, предмет на гр.д.№17027/2023г. не са били
обявени с изричен диспозитив за недействителни, то за кредитополучателят е налице правен
интерес да иска тяхното обявяване за такива в отделно производство.
Поради изложеното, настоящият състав намира атакуваното съдебно решение за
допустимо, а също и правилно и като такова същото следва да бъде потвърдено, а въззивната
жалба да бъде отхвърлена като неоснователна.
По разноските: С оглед изхода на спора в тежест на ********следва да се присъдят и
сторените във въззивното производство разноски. Въззиваемата страна е направила искане
за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС за настоящата
инстанция. Съдът намира, с оглед особеностите на конкретното дело, както и с оглед
извършените процесуални действия в настоящия процес, броя проведени открити заседания,
проц.активност на страната и пр., че адекватният размер на дължимото адв.възнаграждение
е 250 лв. с ДДС.
По отношение депозираната частна жалба от ******* против Определение
№4193/26.03.2025г., постановено по гр.д.№17027/2023г., съдът намира същата за
неоснователна, като мотивите за този извод са следните:
Предвид изхода на спора и от приетите до момента постановки следва и обоснованият
извод, че ответното дружество ******* дължи в полза на ищеца сторените разноски, а също
и заплащането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА в полза на
проц.представител на ищеца, поради което и неоснователно се явява първото релевирано в
частната жалба искане, а именно Г. Д. да заплати на дружеството сторените разноски в
производството, доколкото дружеството с поведението си не било дало повод за образуване
на гр.д. №17027/23г.
На следващо място, при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото
възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с § 2а от ДР на Наредба №
1/09.07.2004 г. следва да включва ДДС. Предоставените от процесуалния представител –
адвокат правни услуги съставляват облагаема възмездна доставка, като е без значение дали
възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено, или е
определено от съда по предвидения в чл. 38, ал. 2 ЗАдв. ред. Затова при присъждане на
6
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие от адвокат,
регистриран по ЗДДС, или адвокат, преупълномощен по реда на чл. 71, ал. 1 ЗАдв. от
регистрирано по ЗДДС адвокатско дружество, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. във връзка с § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004г. следва да включва ДДС. / в
този смисъл Определение № 50093/11.05.2023 г. по т.д. № 1638/2021 г. на II т.о., Определение
№ 2600/19.09.2023 г. по гр.д. 4236/2022 г. на III г.о./.
Не може да бъде уважено и искането на частния жалбоподател за редуциране размера на
дължимото адвокатско възнаграждение до сумата от 100 лв. При определяне на адвокатското
възнаграждение в настоящия случай следва да се вземе предвид, че делото е образувано по
два иска, приета е съдебно-счетоводна експертиза, проведени са три открити съдебни
заседания, а материалният интерес по делото, който се приема и понастоящем от
преобладаващата съдебна практика за ориентир за справедливия размер на адвокатското
възнаграждение, не е в нисък размер. Настоящият състав намира, че решаващият съд
правилно е съобразил всички критерии и е определил адвокатско възнаграждение, съответно
на особеностите на делото. Поради изложеното обжалваното определение е правилно и като
такова следва да бъде потвърдено.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №204/16.01.2025г., постановено по гр.д. №17027/2023г.
по описа на Районен съд – Пловдив, XII гр.състав.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №4193/26.03.2025г., постановено по гр.д.
№17027/2023г. по описа на Районен съд- Пловдив, XII гр.състав.
ОСЪЖДА ********, ********, да заплати на ***** „Е. И.“, с ********, с адрес на
адвокатската кантора: гр. *********, сумата в размер на 250 лв. с ДДС – адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38 , ал.2 ЗА за осъщественото процесуално
представителство по въззивно гражданско дело № 1389/2025г. по описа на Окръжен съд –
Пловдив, IX гр.състав, в полза въззиваемия Г. А. Д., ЕГН **********.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Решението, в частта която има характер на определение, е окончатно и не подлежи
на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
7
1._______________________
2._______________________
8