№ 340
гр. Пловдив, 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Нестор Сп. Спасов
Членове:Емилия Ат. Брусева
Радка Д. Чолакова
при участието на секретаря Катя Н. Митева
като разгледа докладваното от Нестор Сп. Спасов Въззивно търговско дело
№ 20225001000239 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Повод за започването му е изходяща от В. М. Й., ЕГН **********, ****
въззивна жалба против постановеното по т. дело № 4/2020 г. по описа на С.
окръжен съд решение № 21066 от 30.11.2021 г. съответно изменено в частта
за разноските с определение № 12285 от 01.03.2022 г., с което предявеният от
В. М. Й., ЕГН **********, **** срещу ЗД „Д.-О.З.“ ЕАД, ЕИК *********,
****, иск за заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лв. за претърпени
неимуществени вреди, болки и страдания, причинени от смъртта на нейния
брат - С.Б. при ПТП на 22.10. 2018 г., ведно със законната лихва за забава от
датата на уведомлението на застрахователя до окончателното изплащане е
отхвърлен и В. М. Й., ЕГН **********, гр. М. е осъдена да заплати на ЗД „Д.-
О.З.“ ЕАД, ЕИК ********* разноски по делото от 400 лв.
В жалба са изложени подробни съображения за неправилност и
незаконосъобразност на решението, иска се неговата отмяна и постановяване
на друго уважаващо иска.
Въззиваемата страна е изразила становище за неоснователност на
жалбата.
1
Съдът след като се запозна с атакуваното съдебни актове и събрания
доказателствен материал намери за установено следното:
На 13.01.2020 г. в С. окръжен съд е постъпила изходяща от В. М. Й.,
ЕГН **********, гр. М. искова молба насочена срещу ЗД „Д.-О.З.“ ЕАД,
ЕИК *********, гр. С..
Обстоятелствената част на същата започва с това, че на на 22. 10. 2018
г. на път ПП-*-* при км. 300 на изхода на гр. Х. в посока гр. К., П.Г.П.
управлявайки лек автомобил „Ф.Г.“, рег. № * **** ** нарушил правилата за
движение по пътищата и навлязъл в забранен, поради извършването на
ремонтни дейности участък на пътното платно. Там ударил пешеходеца и
работник С.М.Б., с което предизвикал ПТП и причинил смъртта му. За
произшествието бил съставен констативен протокол за ПТП с пострадали
лица от 22.10.2018 г. Било образувано и досъдебно производство № 1327/
2018 г. на РУ на МВР- Х..
Споменава се, че починалият бил брат на ищцата по настоящето дело.Тя
изключително тежко понесла загубата на толкова близък човек. В подкрепа на
това се сочи, че В.Й. и С.Б. израснали в сплотено и задружно семейство,
живеели в атмосфера на любов и взаимна подкрепа и били силно привързани
едни към друг. Те от малки били неразделни, поделяли си домашните
задължения и заедно обработвали семейните ниви. Общата работа и общите
занимания ги сближили значително. Контактували ежедневно помежду си,
помагали си и в периода от време, в който всеки от тях имал свое семейство.
Братът бил опора за сестрата и тя срещала разбиране от негова страна.
Същевременно с това се излагат твърдения и че ищцата като по-голяма била
авторитет за починалия. Той често се съветвал с нея и търсел вниманието й.
Бил силно привързан към нея, подкрепял е и е подпомагал с каквото може.
Показвал братската си обич и отдаденост във всеки важен момент от живота
й.
На тази база е направено заключение, че Б. имал изградена дълбока
емоционална и духовна връзка с ищцата и още от деца живеели в хармония,
обичали се и били изключително близки.
Сочи се, че фаталният инцидент променил живота на ищцата. Тя
понесла изключително тежко загубата на брат си, който починал неочаквано
и нелепо. Ритъмът й на живот се подчинил изцяло на скръбта от голямата
2
загуба. Тя станала напрегната и разсеяна. Мислела постоянно за починалия, а
това я разстройвало и потискало. Избягвала да общува с хора извън своите
най-близки и непрестанно усещала липсата на брат си. Плачела често и с мъка
си спомняла за всички общи моменти, преживени заедно. Започнала да страда
от безапетитие, нарушения в съня и тревожност.
На база изложеното ищеца прави извод, че е изтърпял значителни
морални болки и страдания от смъртта на най-близкия си човек и с оглед
приетото в ТР №1/ 2018 г. на ОСНГТК на ВКС изразява мнение, че има право
на обезщетяване на така описаните неимуществени вреди.
Във връзка със същото е споменато, че към момента на ПТП за лекия
автомобил Ф.Г.“, рег. № * **** ** имало валидно сключена застраховка
„Гражданска отговорност“ с ответното дружество. С оглед на това ищцата в
качеството си на увредено лице поискала на 25.02.2019 г. да й бъде
определено и изплатено дължимото застрахователно обезщетение.
По същата обаче липсвало произнасяне в определения в КЗ срок. Това
се свързва с пораждане на право в патримониума й да претендира присъждане
на дължимото й се обезщетение по съдебен ред на основание чл. 432, ал. 1 КЗ.
На тази база е отправено искане до съда за осъждане на ответното
дружество да й заплати сумата от 50 000 лв. за обезщетяване на претърпени
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, в резултат на ПТП
от 22.10. 2018 г„ при което била причинена смъртта на брат и С.М.Б., ведно
със законната лихва върху нея от датата на уведомяването на 25.02.2019 г.
В отговора на ИМ, ответникът излага становище за неоснователност на
исковата претенция.
Във връзка със същото е посочено, че не се оспорва наличието на
валидно застрахователно правоотношение към датата на ПТП. Оспорва се
обаче наличието на елементите от ФС обуславящи отговорността на
застрахования по чл. 45 от ЗЗД. В тази връзка се твърди липсата на
противоправно поведение, вина и причинно следствена връзка между ПТП-то
и смъртта на Б.. Изразено е становище, че описания от ищцата механизъм на
произшествието не е отговаря на действителния. Твърди се, че то е настъпило
при обстоятелства различни от заявените, а констативния протокол за ПТП
нямал нужната доказателствена сила.
Оспорено е твърдението, че Б. е бил работник на път в ремонт и на тази
3
база се правди заключение, че не е имал правно основание да се намира на
конкретния затворен пътен участък. В тази връзка е изразено е мнение, че
причината за настъпване на събитието било неправомерното поведение на
починалия, който без да имал правно основание се намирал на затворен пътен
участък, придвижвал се неправомерно но пътното платно и предприел
пресичане на забранено място, без да се съобрази с дистанцията и скоростта
на приближаващите се превозни средства. Евентуално е споменато, че ако все
пак се докажело, че Б. бил работник, то той не бил облечен със
светлоотразителна жилетка и т.н.
В хода на тези разсъждения от страна на ответника е развита и теорията,
че причина за ПТП-то е поведението на длъжностните лица на строителния
обект, които не били сигнализирали и обозначили същия по начин, че да се
възпрепятства навлизането на автомобили и пешеходци на платното за
движение. Твърди се, че организацията на движението и сигнализацията на
извършваните строително монтажни работи (СМР) не били изпълнени според
изискванията на Наредба № 3 от 16.08.2010 г. за временната организация и
безопасността на движението при извършване на СМР по пътищата и
улиците, Наредба № 2 от 17.01.2001 г. за сигнализацията на пътищата с пътна
маркировка и ЗДП. Според ответника ако изобщо е имало на обекта
поставена сигнализация та не била съобразена и с изготвения и одобрен
проект за временна организация на безопасността на движението.
Наред с това в отговора е изразено становище, че ищцата няма право да
получи застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, в качеството й
на сестра на починалото лице.В подкрепа на това се твърди за липсата на
данни и доказателства за наличието на близки отношения между ищцата и
брат й, които да обуславят присъждането на такова.
Възразено е също, че ако все пак се приеме, че ищцата е от кръга лица
очертан в ТР 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС, то претендираното обезщетение е
завишено по размер. В подкрепа на това си становище застрахователят се е
позовал и на § 96 от ПЗР на КЗ.
Направено е и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на починалия. В тази връзка се изредени няколко негови действия
довели до същото, както следва:
- не е имал право да се намира на пътното платно, тъй като същото е
4
било затворено за обществено ползване, с което нарушил разпоредбата на чл.
2, ал. 2 ЗДП,
- не се е придвижвал възможно най-вдясно по платното за движение и
така нарушил чл. 110 ЗДП,
- предприел неправилно пресичане, без да се съобрази с дистанцията и
положението на приближаващите превозни средства /чл. 113 ЗДП/ и
- навлезнал внезапно на платното при намалена видимост/ чл. 114, т.
1, т. 2 от ЗДП.
Твърди се също, че ако по делото се установи, че починалият бил
работник в пътната фирма извършваща ремонта на пътя, то той е бил без
задължителното работно облекло, включващо и каска и светлоотразителна
жилетка и не съобразил поведението си с въведената организация за
безопасност на строителната площадка.
В ДИМ и отговора на същата вяска от страните е изразила становище за
неоснователност на наведените от другата защитни възражения.
Така съдът след събирането на поисканите от страните и относими към
спора доказателства е постановил и решението предмет на обжалване.
В него е посочено, че извършителят на ПТП-то следва да отговаря за
обезщетяване вредите на увредените от него лица.
Прието за безспорно е и това, че същият е застраховано по смисъла на
КЗ лице при ответника и той следва да покрие отговорността му за
причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. В
тази връзка е посочено, че е спазена процедурата предвидена в чл. 498, ал. 3,
вр. чл. 496, вр. чл. 380 от КЗ, което прави искът пред См ОС допустим.
По отношение на неговата основателност след преценка на събрания
доказателствен материал е направено заключение, че ищцата не е от кръга
лица посочени в ППВС № 4/ 1961 г., ППВС № 5 /1969 г. и ТР № 1/2018 г на
ОСНГТК на ВКС и няма право на обезщетение за неимуществени вреди и
исковата претенция е била отхвърлена.
Недоволно от решението е останал ищецът и е подал жалбата станала
причина за започване на настоящето дело.
В нея се излагат подробни съображения за неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционното решение, като се твърди, че в
5
него не са обсъдени всички факти и обстоятелства, даващи основания да се
уважи исковата претенция от този тип. В подкрепа на това е направен анализ
на събрания доказателствен материал. Във връзка със същия се твърди, че
съдът не е съобразил доказаните в процеса болки и страдания и съпътстващи
изключително негативни емоционални преживявания и състояния, които е
претърпяла и продължава да търпи ищцата в резултат от смъртта на нейния
брат. Изложени са и доводи за наличие на доказателства по делото за силна
връзка между починалия и жалбоподателката. Оспорени са възраженията за
съпричиняване.
С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за
валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт служебно, а
досежно неговата правилност с оглед посоченото в жалбата.
По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно
решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган
или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на
съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение,
което не подписано или не е постановено в предвидената от закона писмена
форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от
съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица
неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.
В случая нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не
може да се говори.
По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от
съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато
е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има
произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато
спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е
постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на
спора по същество.
В случая за липса на право на иск в патримониума на ищцата от
изложената фактическа обстановка не може и да се говори. Не става реч и за
произнасяне по непредявен иск при условие, че разгледаната от
първоинстанционния съд искова претенция е такава с правно основание чл.
432 от КЗ и предмет на преценка са били факти и обстоятелства от значение
6
за искове от този тип. Решението видно от доказателствата по делото не е
постановено и от съд, който с оглед разпоредбите на ГПК не е следвало да
разглежда настоящия правен спор.
В 432, ал.1 от КЗ е казано, че увреденото лице, спрямо което
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на
изискванията на чл. 380 КЗ.
В чл. 380 от КЗ е предвидено, че лицето, което желае да получи
застрахователно обезщетение е длъжно да отправи към застрахователя
писмена застрахователна претенция.
Съответно в чл. 496, ал.1 от КЗ е казано, че срокът за окончателно
произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от
нейното предявяване по реда на чл. 380 пред застрахователя, сключил
застраховката или пред неговия представител за уреждане на претенции.
В чл. 498, ал. 3 от КЗ се предвижда, че увреденото лице може да
предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не е
платил в срока по чл. 496 откаже да плати обезщетение или ако увреденото
лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение.
Анализът на горните текстове води до извод, че допустимостта на
искова претенция по чл. 432, ал.1 от КЗ е обусловена от това ищецът първо да
е упражнил правото си по чл. 380 от КЗ и от това в сроковете по чл. 496 КЗ да
няма плащане на обезщетение, да има отказ, респ. претендиращият
обезщетение да не е доволен от размера му.
В случая от представените по делото доказателства е безспорно, че
ищцата е предявил претенцията си за обезщетение пред ответното дружество
на 25.02.2019 г. По повод същата в споменатите по- горе срокове произнасяне
не е извършено.
От така изложеното следва извод, че у нея е налице интерес да
претендира по съдебен ред изплащане на търсеното обезщетение.
Казаното от своя страна сочи, че ПАС съобразно разпоредбите на чл.
271 от ГПК следва да реши спора по същество, като потвърди или измени
изцяло или отчасти обжалваното решение. При извършване на тази преценка
той ще е обвързан от посочените в жалбата съображения за неправилност на
7
съдебното решение.
В нея, както се спомена се оспорват изводите на съда за това, че ишецът
не е от кръга лица имащи право на обезщетение за неимуществени вреди
поради липса на особена близка връзка между него и починалия. Това
съобразено с факта, че искът е отхвърлен сочи, че освен по този въпрос ПАС
дължи преценка за наличието на всички останали елементи от ФС
обуславящи извода за основателност на искове от този тип.
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ.
От съдържанието на чл. 432, ал.1 от КЗ следва, че основателността на
исковите претенции на първо место е обусловена от наличието на
застрахователно правоотношение за застраховка „Гражданска отговорност”
между извършителят на деликта и ответното застрахователно дружество.
По силата на такъв договор съгласно разпоредбата на чл. 477, ал. 1 от
КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на
застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети
лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или
използването на моторни превозни средства, за които застрахованите
отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на
държавата, в която е настъпила вредата.
В чл. 493, ал.1 от КЗ е посочено, че застрахователят по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите покрива
отговорността на застрахования за причинените на трети лица, в това число
пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по пътищата,
вреди вследствие на притежаването или използването на моторно превозно
средство по време на движение или престой. В т.1 сред подлежащите на
покриване вреди е посочено, че са неимуществените и имуществените вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт.
Това от своя страна води до извод, че отговорността на
застрахователното дружество при наличие на сключен договор за застраховка
гражданска отговорност е обусловена и от установяването на отговорност на
застрахованото лице за причинено от него увреждане. Тя при непозволеното
увреждане произтича от разпоредбите на чл. 45 и сл. от ЗЗД.
Според нормата на чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите,
8
които виновно е причинил другиму.
В чл. 51 от ЗЗД пък е казано, че обезщетение се дължи за всички вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Това предполага, че фактическият състав на непозволеното увреждане
обхваща наличието на противоправно деяние, вина и вредоносен резултат,
което да е пряка и непосредствена последица от увреждането.
От съдържащите по приложената към делото на СмОС материали по
досъдебно производство № 84/2020 г. на РУ-Х. и по- точно протокол за оглед
на местопроизшествие се установява по безспорен начин, че на 22.10.2018 г.
на път път ПП-*-* при км. 300 + 500 на изхода на гр. Х. в посока гр. К. е
настъпило ПТП с участието на лек автомобил „Ф.Г.“, рег. № * **** **
управляван от П.Г.П.. Това се установява и от показанията на разпитания в
настоящето производство водач на автомобила П.П.. От тях, а и от
представения с исковата молба Констативен протокол за ПТП с пострадали
лица от 22.10.2018 г. се установява, че другият участник в ПТП-то е лицето
С.М.Б., което е починало.
По повод на смъртта му от приетите по делото експертизи е безспорно,
че тя е в пряка причинно следствена връзка с инцидента и е причинена от
травмите получени от сблъсъка между него като пешеходец и управлявания
от П. лек автомобил.
Безспорно по делото е обстоятелството, че инциденът е настъпил на
участък от пътя, който е бил в ремонт. Реално се спори за наличието на
противоправност и вина с оглед на това, че според ответника липсвало
правилно поставена маркировка във връзка с ремонта и това, че починалият
не бил със съответните обозначения в качеството му на работник на пътя.
В тази връзка следва да се посочи, че за ПАС противоправността в
поведението на П. следва само от това, че той движейки се по пътя със
скорост от 40 км.ч. на къси светлини в тъмната част от деня не е възприел
въпреки възможността за това според заключението на вещото лице
автоспециалист движещият се пред него по платното за движение пешеходец
и не е извършил възможното според скоростта му аварийно спиране , с което
би избегне удара.
Това съобразено с това, че според чл.45, ал.2 от ЗЗД във всички случаи
на непозволено увреждане, вината се предполага до доказване на противното
9
и с липсата на доказателства опровергаващи наличието й води до извод, че
извършителят на деликта е длъжен да поправи вредите, които е причинил
другиму.
От представените по делото доказателства, а и с оглед становището на
ответното дружество е безспорно, че към момента на произшествието е имало
сключен във формата на застрахователна полица (чл. 344, ал.1, изр.1 от КЗ)
договор за застраховка гражданска отговорност на автомобилистите във
връзка с управлението на автомобил „Ф.Г.“, рег. № * **** **. Безспорно е и
обстоятелството, че водачът е от кръга лица посочени в разпоредбата на чл.
477, ал.2 от КЗ.
Така изложеното води до извод, че основателността на исковата
претенция е обусловена от даване отговор на въпроса дали ищцата е
претърпяла вреди от извършеното от застрахованото лице противоправно и
виновно поведение, които да подлежат на обезщетяване.
От описаното по-горе съдържание на чл. 45 от ЗЗД би следвало да се
направи извод, че всяко лице, което установи, че е претърпяло
неимуществени вреди от противоправното деяние подлежи на обезщетяване.
Липсата на конкретика за кръга от лица имащи право да претендират
обезщетение за неимуществени вреди е дала основание на Пленума на ВС на
НРБ съобразно правомощията му по действащите в съответните периоди
Закони за устройство на съдилищата да издаде постановления даващи отговор
на този въпрос, които са били задължителни за съдилищата. Те са такива и с
оглед действащия в момента ЗСВ.
Така в ППВС № 4/61 г. е прието, че за неимуществени вреди следва да
бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия в случай на неговата
смърт. Те са изрично посочени - низходящи, съпруг и възходящи. Направено
е и уточнение, че това става след като се установи, че действително са
претърпели такава вреда. Посочено е и че нямат право на обезщетение за
неимуществени вреди близките на починалия при непозволено увреждане,
които са били с него в лоши лични отношения - родители, изоставили децата
си, съпрузи живеещи в дълга фактическа раздяла.
С ППВС № 5/1969 г. посочения по - горе кръг лица е допълнен и е
посочено, че имат право на обезщетение за неимуществени вреди и
отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият
10
от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е
съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено
увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява
престъпление и не противоречи на правилата на морала.
От мотивите на първото постановление е ясно, че за Върховния съд
водещо при определяне кръга лица, а и размерът на самото обезщетение за
неимуществени вреди е залегналия в чл. 52 от ЗЗД принцип на
справедливостта. По тази причина Пленумът на ВС е приел, че този принцип
предполага, че на обезщетяване подлежат лицата, които най-пряко са
засегнати от загубата на морална опора и подкрепа, т.е. най-близките на
пострадалия -неговите низходящи, съпруг и възходящи.
С годините повечето съдилища са приемали това изброяване за
изчерпателно. Имало е и такива изхождайки от принципа на справедливостта
да се отклонят от възприетото с Постановлението. Това е наложило Пленума
на ВС да разшири същия изхождайки от това, че в някои случаи връзки от
типа присъщ за отношенията между най-близките се създават и между лица,
за които липсва кръвно и юридическо основание за такова заключение. На
тази база с второто споменато по- горе Постановление, Пленумът на ВС е
приел, че право на обезщетение имат и лицата, за които са се създали
отношения и връзки идентични с тези, посочени в ППВС № 4/61 г. Направено
е и споменатото по- горе изброяване, т.е. с него степента на близост, при
които следва извод за възникване на материалното право на обезщетяване не
е променена, но е презюмирано , че такава е налице и в изрично изброените
случаи.
Съответно по въпроса за кръга лица имащи право на обезщетение през
2018 г. ОСНГТК на ВКС прие и ТР № 1. С него е решено, че материално
легитимирано да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинена
смърт на негов близък освен лице от кръга посочен в ППВС № 4/61 г. и
ППВС № 5/69 г. по изключение може и да е всяко друго лице, което е създало
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо
да бъдат обезщетени. Изрично е посочено, че обезщетението се присъжда при
доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от
смъртта му вреди. Това, а и изложеното в мотивите на самото ТР води до
11
извод, че и тук от съдиите във ВКС не е променен подхода, при което според
тях справедливостта изисква едно лице да бъде обезщетено за неимуществени
вреди от смъртта на друго лице, т.е. отново се изиска да е налице силно
изградена връзка между починалия и увредения, т.е. да е налице връзка
създала степен на близост, която за ПАС е присъща на роднините от най-
близкия наследствен кръг-родители, деца, съпруг.
Това води до извод, че при претенция за обезщетение от страна на лице
извън този най-близък кръг то следва да докаже наличието на изградена
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, която по принцип е
характерна с лицата от най-близкия кръг роднини. Също така следва да
докаже, че следствие на тези отношения той е претърпял и продължителни
болки и страдания от загубата на лицето, за което твърди да му е особено
близък.
По конкретния казус претенцията за обезщетение е отправена от
сестрата на починалото лице. С оглед традициите в нашето, а и във всяко
едно общество връзката между брат и сестра е обичайно да изгради
отношения на обич, привързаност, топлота и взаимопомощ. Това е и логично
по простата причина, че до навършване на пълнолетие децата са част от едно
общо семейство. Обичайно е и така създадената връзка да продължи и след
това, т.е. в периода от време когато те стават пълнолетни, започват свой
самостоятелен живот и изграждат свои семейства. Наличието на тази кръвна
връзка и създалите с оглед на същата обичайни отношения обаче според
приетото в споменатото ТР не е достатъчно, за да се формира извода, че
преживелия съребрен роднина има право на обезщетение за неимуществени
вреди. Реално такова ще е налице ако установи, че тази връзка /привързаност/
е по силна от обичайната и може да се приравни по сила с тази между прекия
кръг лица подлежащи на обезщетяване.
За ПАС изводите за създаване на отношения от такъв тип следва да се
направят на база доказателства за факти и обстоятелства от съвместния живот
на ищцата и починалия, които предполагат създаване на връзка различна от
обичайната.
От представените по делото писмени доказателства и по-точно
удостоверението за съпруга и родствени връзки на починалия е видно, че той
е имал съпруга и дъщеря. Също така е имал 5 сестри и двама братя. Майка му
12
е починала на 18.12.2012 г., а баща му на 10.08.2001 г. Починалият е бил
роден на 20.03.1956 г., като преди него са били родени единият му брат и 5
сестри. След него е роден само другият му брат. Ищцата е една от сестрите на
починалото лице и е 10 години по- голяма от него.
По делото за установяване на връзка от описания по- горе тип от страна
на ищцата са ангажирани и разпитани двама души свидетели - съпруг и
близка приятелка на ищцата.
От показанията и на двамата се установява, че всички братя и сестри
още от раждането си са живеели в една къща заедно с техните родители, като
били едно голямо и задружно семейство и винаги са си помагали. Те излагат,
че тази тяхна близост продължила и след това и акцентират върху това, че
между сестрата В. и починалия С. близостта била по-изразена. Съответно и
двамата свидетели говорят, как ищцата и починалият винаги си помагали с
труд и финансово, събирали се на тържества, ходели си на гости. Помагали и
при отглеждането на децата си. Свидетелят З.Й. споменава, че ищцата е
напуснала дома на родителите си след сключването на брака с него през 1967
г. Тогава тя е отишла да живее в дома му , който е бил на 200 м. от дома на
родителите й и респ. на починалия С.. В последствие живеели в Р. и М..
На база така описаното двамата свидетели правят извод за силна
привързаност между ищцата и покойния надвишаваща връзката между брат и
сестра.
По повод на така описаната фактическа обстановка ПАС намира за
нужно да спомене, че живеенето в едно домакинство, обитаването на една
къща или обща стая до навършване на пълнолетие или задомяване не
предполага създаване на близост по силна от обичайната между братя и
сестри при условие, че във всяко едно семейство с повече от едно дете децата
до навършването на пълнолетие живеят по този начин. Присъщо на
българските обичаи особено в селата и по- малките градове този тип
съжителство да продължи дори и след навършване на пълнолетие и създаване
на семейства. По тази причина то не може да служи като основание за изводи,
че е налице близост над обичайната. До извод в този смисъл не може да се
достигне и от продължаване на контактите между роднините от тази степен и
след създаването на отдени семейства, както и от факта на предоставянето на
помощ било в труд, натура или с пари между тях. Това е така по причина, че
13
за българските обичаи това е нормално даже и задължително. За настоящия
състав до извод за близост над обичайната би могло да се достигне в
случаите, при които братът или сестрата са замествали родителите в
отглеждането на своя роднина. В случая конкретни данни липсват още
повече, че ищцата е напуснала бащиния си дом през 1967 г., когато
починалият е били на около 10 годинки, а майка му и баща му са били живи.
Те са починали, както се спомена по- горе през 2001 г./бащата/ и през 2012 г.
/майката/. В тези моменти С. е бил на 45 и 56 години, т.е. няма как да се
достигне до извод, че ищцата е престирала родителски грижи.
По делото в производството пред См ОС е била назначена и съдебно-
психологична експертиза. Същата е имала за задача да даде отговори за това
как се е отразила смъртта на брата върху психиката на ищцата, какво е
нейното психично състояние към момента на изготвяне на експертизата и
какви са последиците за ищцата от злополуката причинила смъртта на С..
Съответно назначеното вещо лице Н.Г.-В. е дала подробни и
задълбочени отговори на поставените й въпроси. Във връзка със същите
следва да де се посочи, че на нея не й е била поставена задача за да изследва
от психологична гледна точка създадената връзка между брат и сестра и да
определи степента на изградената между тях близост. Независимо от това
същата в обясненията при приемане на заключението си е отговаряла на
въпроси в тази насока. Така там тя е изразила мнение, че починалия е
изпълнявал ролята на „заместващ баща“ от психологична гледна точка. Тя
видно от обясненията й свързва същата с това, че той бил извор на веселие,
доброта и забавление в семейството. Това за ПАС обаче не е достатъчно, за да
се приеме че ищцата е възприемала покойния си брат по този начин при
условие, че ролята на „бащата“ в едно семейство далеч не се свързва само с
веселието и забавлението. От друга страна видно от обясненият експертът
прави изводите си изхождайки от факта, че покойният брат е по- голямото
дете по отношение на ищцата. Това обаче видно от споменатото по- горе
удостоверение за родствени връзки не е така . Ищцата е по- голяма с 10
години и според показанията на свидетелите тя, а не починалият е лицето,
което се твърди да е полагало грижи за по-малкото си братче, т.е. ням как да е
възприемала покойния в посоченото от експерта качество.
Тук следва да се посочи, че реакцията на ищцата след смъртта на брат й
14
е обичайна за загуба на роднина с такава степен на близост и не е основание
да се направи заключение за връзка между тях по силна от обичайната.
От така изложеното за ПАС следва извод, че по отношение на ищцата
не е налице изградена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия,
което е причина да търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които подлежат на обезщетяване.
Това прави така предявената искова претенция напълно неоснователна и
изключва нуждата от обсъждане на въпроса за размера на дължимото
обезщетение, приложимостта на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ и това е или не е
налице съпричиняване.
В този смисъл е решението на СмОС, което налага то да се потвърди.
Водим от това съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по т. дело № 4/2020 г. по описа на С.
окръжен съд решение № 21066 от 30.11.2021 г. съответно измемено в частта
за разноските с определение № 12285 от 01.03.2022 г., с което предявеният от
В. М. Й., ЕГН **********, **** срещу ЗД „Д.-О.З.“ ЕАД, ЕИК *********,
****, иск за заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лв. за претърпени
неимуществени вреди, болки и страдания, причинени от смъртта на нейния
брат - С.Б. при ПТП на 22.10. 2018 г., ведно със законната лихва за забава от
датата на уведомлението на застрахователя до окончателното изплащане е
отхвърлен и В. М. Й., ЕГН **********, гр. М. е осъдена да заплати на ЗД „Д.-
О.З.“ ЕАД, ЕИК ********* разноски по делото от 400 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15