Решение по дело №5919/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 264317
Дата: 29 юни 2021 г. (в сила от 29 юни 2021 г.)
Съдия: Пепа Стоянова Тонева
Дело: 20201100505919
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 26 юни 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                  29.06.2021 г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и осми април две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА

 

при секретаря Светлана Влахова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 5919 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 75911 от 24.04.2020 г. по гр.д. № 53498/2019 г. Софийски районен съд, 51 състав признал за установено, че А.И.Т., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ сумата 981.35 лева – стойност на доставена топлинна енергия в периода от м. 07.2016 г. до м. 04.2018 г. в апартамент № 4, находящ се в гр. София, ул. „*********, аб. № 364317, ведно със законната лихва от 16.07.2019 г. до окончателното погасяване на задължението, както и на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 141.38 лева - обезщетение за забава за периода от 15.09.2017 г. до 26.06.2019 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 40624/2019 г. по описа на СРС, 51 състав, като отхвърлил иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 200, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за разликата до пълния предявен размер от 1 956.58 лева и за периода от м. 05.2015 г. до м. 06.2016 г., иска по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за разликата над 141.38 лева до пълния предявен размер от 312.35 лева и за периода от 14.09.2016 г. до 14.09.2017 г., както и изцяло - исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 57.80 лева – възнаграждение за дялово разпределение на топлинната енергия за периода от м. 05.2015 г. до м. 04.2018 г., и 11.70 лева – обезщетение за забава върху сумата 57.80 лева за периода от 30.07.2016 г. до 26.06.2019 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 231.37 лева - съдебни разноски в исковото производство, и сумата 46.46 лева - съдебни разноски, направени в заповедното производство по ч.гр.д. № 40624/2019 г. по описа на СРС, 51 състав, съразмерно с уважената част от исковете; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 46.79 лева – съдебни разноски съразмерно с отхвърлената част. Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице-помагач на страната на ищеца.    

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го обжалва в частите, с които искът за главница за топлинна енергия е отхвърлен за разликата над 981.35 лв. до 1 209.97 лв., и искът за мораторна лихва върху тази главница - за разликата над 141.38 лв. до 200.89 лв., с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала от топлопреносното предприятие при публично известни общи условия, одобрени от КЕВР. В процесния период действие имали Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014 г., и Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 12.08.2016 г. В чл. 32 и чл. 33 от ОУ от 2014 г. бил определен редът и срокът, в който купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми – 30-дневен от датата на публикуването на фактурите на интернет страницата на продавача, като лихва за забава не се начислявала върху прогнозните стойности през отоплителния сезон, а такава се начислявала в случай че клиентът изпадне в забава след изтичане на 30-дневния срок от датата на публикуване на общата фактура за съответния отоплителен сезон. Във връзка с удостоверяването на публикуването били съставени констативни протоколи, приети по делото. Съгласно чл. 33 от ОУ от 2016 г., купувачите били длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят. В противоречие с това се твърди, че с изтичането на последния ден от месеца ответникът изпадал в забава за плащане – чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Неправилно също СРС приел, че са погасени по давност всички дължими суми за периода 01.05.2015 г. – 30.06.2016 г., отразени в обща фактура № 00075848143/31.07.2016г. за периода 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г. и в обща фактура **********/31.07.2017 г. за периода 01.05.2016 г. – 30.04.2017 г. СРС не съобразил обстоятелството, че сумата по обща фактура № **********/31.07.2015 г. става изискуема едва на 15.09.2016 г. Заявлението по чл. 410 ГПК било подадено в съда на 16.07.2019 г., с което давността била прекъсната. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваните части, вкл. в частта за разноските и вместо това постанови друго, с което да уважи предявените искове до посочените размери съответно от 1 209.97 лв. – главница, и 200.89 лв. – лихви за забава. Претендира разноските по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна А.И.Т. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваните части като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове:

с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 956.58 лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за битови нужди за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2018 г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ул. „*********, ап. 4, аб. № 364317;

с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 312.35 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 14.09.2016 г. - 26.06.2019 г.;

с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 57.80 лв. - главница, представляваща цена на услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода м. 06.2016 г. – м. 04.2018 г., и

с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 11.70 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода 30.07.2016 г. - 26.06.2019 г.

Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 16.07.2019 г., до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 40624/2019 г. на СРС, 51 състав.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответницата е оспорила предявените искове по основание и размер с редица възражения, вкл. е релевирала евентуално възражение за погасяване по давност на част от вземанията.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и същите са допустими. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:

Съобразно въведения с въззивната жалба предмет на въззивна проверка, спорни пред настоящата инстанция са само въпросите погасени ли са по давност вземанията на ищеца за главница за топлинна енергия за периода м. 05.2015 г. – м. 06.2016 г. и дължи ли ответницата лихви за забава върху главницата за топлинна енергия за разликата над уважения от СРС размер до 200.89 лв.

Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк.д. № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлофикационните дружества съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 ЗЗД и за тях се прилага тригодишна погасителна давност. Задълженията на потребителите за плащане стойността на доставената топлинна енергия са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, и чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.

Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според ал. 2 ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.

Съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск. В случая исковете се считат предявени от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 16.07.2019 г. (чл. 422, ал. 1 ГПК), от която дата давността е прекъсната и е спряла да тече – чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД.

В процесния период м. 05.2015 г. – м. 04.2018 г. приложими към договорните отношения между страните са били Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014 г., и сега действащите Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 12.08.2016 г.

Относими към периода, за който се твърди вземанията за главница да не са погасени по давност, са общите условия от 2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от тези общи условия, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на дружеството. В чл. 32, ал. 2 от тези ОУ е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.

Настоящият въззивен състав намира, че по своята правна същност публикуването на дължимите суми на интернет страницата на топлопреносното дружество представлява покана от кредитора до длъжника. Задълженията за месечни вноски възникват след изтичането на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия - всяка доставка поражда вземане за месечна вноска. Публикуването на ежемесечните фактури, отразяващи месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2014 г. и на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя покана за изпълнение, т.е. от волята на кредитора зависи кога да поиска изпълнение. Следователно за задълженията, възникнали при действието на ОУ от 2014 г., давността започва да тече от датата на възникването им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Ето защо задълженията за периода от м. 05.2015 г. до м. 06.2016 г. включително са погасени по давност, както правилно е приел и районният съд.

Неоснователен е доводът на въззивника, че вземанията за главница за топлинна енергия за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г. не били погасени по давност предвид издадената от ищеца на основание чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г. обща фактура от 31.07.2016 г., в която е посочен срок за плащане 15.09.2016 г. Издаването на общата фактура не променя предвидения в ОУ от 2014 г. начин за определяне на падежа на месечните задължения – отправяне на покана от кредитора чрез публикуване на фактурите на интернет страницата му. Общата фактура обективира месечните задължения за целия отчетен период, след отчитане на уредите за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от клиента, респ. изваждане на сумите за връщане на клиента. Въз основа на общата фактура, отчитаща резултата от изравнителната сметка, би могло да възникне ново вземане за ищеца само в случай, че изравнителният резултат е сума за доплащане, но в случая изравнителният резултат е сума за връщане, видно от фактурата, както и от заключението на СТЕ. Доводи във връзка с размера на погасената по давност главница, определен от СРС по реда на чл. 162 ГПК и съобразно неоспореното заключение на СТЕ не са релевирани в жалбата, поради което в обжалваната отхвърлителна част за главницата за топлинна енергия решението следва да бъде потвърдено.

За да отхвърли акцесорния иск за лихви за забава върху главницата за топлинна енергия за разликата над 141.38 лв. и за периода 14.09.2016 г. – 14.09.2017 г. районният съд подробно е обсъдил приложимите към процесния период ОУ от 2014 г. и ОУ от 2016 г. Противно на поддържаното в жалбата, по делото не е представен констативен протокол, от който да се установи публикуване на интернет страницата на продавача на общата фактура от 31.07.2016 г. – представените констативни протоколи касаят публикуване на месечните фактури. Представен е констативен протокол за публикуване на обща фактура относно задължения за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2015 г., който е неотносим за спора. Независимо от това, правилно районният съд е посочил и че вземанията за лихви върху погасените по давност вземания за главница също са погасени по давност, съгласно чл. 119 ЗЗД.

Във въззивната жалба няма конкретни оплаквания във връзка с лихвите за забава, дължими при действието на ОУ от 2016 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от тези ОУ, клиентите са длъжни да заплащат стойността по общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно ал. 4 и ал. 5 на чл. 33, продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по общата фактура, отразяваща реално потребеното количество топлинна енергия след изравняването, ако не са заплатени в 45-дневния срок, който срок следва да се приеме, че тече от издаването на общата фактура. В съответствие с предвиденото в чл. 33 от тези ОУ и съобразно заключението на СТЕ районният съд е определил размера на дължимите лихви за забава върху главниците за реално потребена топлинна енергия за отоплителен сезон 2016/2017 г. и 2017/2018 г. Поради това решението следва да бъде потвърдено и в тази част.

При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемата. Доказано направените такива са в размер на 500 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие. Съобразно обжалваемия интерес от 288.13 лв., минималното възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 300 лв. Пред настоящата инстанция делото не е било усложнено от фактическа и/или правна страна, проведено е само едно открито съдебно заседание, поради което въззивният съд намира възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК за основателно, като възнаграждението следва да бъде намалено на 300 лв.

  Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 75911 от 24.04.2020 г., постановено по гр.д. № 53498/2019 г. на Софийски районен съд, 51 състав в обжалваните части, с които предявеният от „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, срещу А.И.Т., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за главница за топлинна енергия е отхвърлен за разликата над 981.35 лв. до 1 209.97 лв., и предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихви за забава върху главницата за топлинна енергия е отхвърлен за разликата над 141.38 лв. до 200.89 лв.

ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на А.И.Т., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 300.00 лв. (триста лева), представляваща разноски за въззивното производство.

В необжалваните части решението по гр.д. № 53498/2019 г. на Софийски районен съд, 51 състав е влязло в сила.

Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК *********, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.                     

 

 

 

                                                                                             2.