РЕШЕНИЕ
№ 209
гр. Чирпан, 14.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЧИРПАН, СЪСТАВ II, в публично заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Тихомир Колев Колев
при участието на секретаря Християна В. Тодорова
като разгледа докладваното от Тихомир К. Колев Гражданско дело №
20255540100683 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Настоящото производство е образувано по искова молба с вх. № 3525/20.06.25 г. от
С. Д. С., ЕГН **********, гр. Ч, ул. „С. З.“ №***, чрез адв. Славчо Николов - вписан в АК -
Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Йоаким Груев" № 41, с цена на иска: 1342,72
лева и правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът изнася в ИМ, че на 22.10.2020 г. е сключил онлайн договор с ответното
дружество договор за паричен заем № 461879, по силата на който са му предоставени в
собственост заемни средства в размер на 1000, 00 лева, при фиксиран лихвен процент по
заема 40,05 %, годишен процент на разходите - 48,15 %. Съгласно договора, /чл.6.1/
Заемателят се задължавал, да предостави обезпечение, поръчител или банкова гаранция по
начина и реда и отговарящо на условията на чл.33, ал.1 от Общите условия: а именно: едно
или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат
осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна
заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на
всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за
страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са
Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат
кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както
по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ;
да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за
размерът на получавания от тях доход.
Съгласно чл. 6.2. от процесния онлайн договор за паричен заем, в случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя в тридневен срок на условията визирани в чл.
6.1. от договора или предоставеното обезпечение не отговарял на условията посочени в
настоящия договор за кредит, същият дължал неустойка на кредитора в размер на
1341,72лв., която кредитополучателя следвало да престира разсрочено заедно с
погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка.
1
Твърди се още,че ищецът усвоил изцяло заемният ресурс, не бил изплатил изцяло
задължението си по процесния договор за паричен заем - в това число и сумата по
процесната неустойка в размер на 1341.72 лв, но не дължал плащания за същата на следните
правни основания:
За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от
Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на
кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят:
осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при
неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции. След като
кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез
поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те
включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или
пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми,
които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за
неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми -
гаранти, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, която
вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно
преодоляли законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по
предоставената в заем сума.
Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован
размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението,
следвало да се извърши при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС
по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичали от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен
случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от
следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и
размерът на задълженията, на които се обезпечавал с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.
Или, освен примерно изброените критерии, съдът можел да съобрази и други наведени в
производството, но при всички случаи бил задължен да ги разгледа, съобразно всички
събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към доводите на
ищеца съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС.
По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено
обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава изпълнението на договора, а в
съдебната практика и в правната доктрина се приемала безпротиворечиво, че тя можела да
има и санкционна функция.
Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или
представяне на банкова гаранция била загубила присъщата на неустойката обезщетителна
функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни
неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щетите за кредитора били настъпили
единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност
вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата,
които били учредили лично обезпечение. Предвидената неустойка в размер на 1341,72 лева
била загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била над
100% от заетата сума в размер на 1000, 00 лева, без да зависи от вредите от неизпълнението
на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от
2
неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение на вземанията си по договора за
кредит, тъй като обезщетението не служило за обезпечаване на изпълнение на задължението
за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски като по
този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в
противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави.
На плоскостта на конкретния казус били предвидени следните ограничения,
създаващи условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си задължение:
за кредит от 1000 лв. и обща сума за плащане 1274,28 лв. задължили заемателят да осигури
поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на най-малко 7 пъти
размерът на минималната работна заплата за страната, т.е. лица, които месечно получават
доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в заем сума.
Ограничението в процесния договор за заем били налице и по отношение на
изискванията относно лицата, които можели да поръчителстват- те можели да бъдат само
физически, не и юридически лица.
Гарантите трябвало да получават минимален осигурителен доход поне два пъти
колкото сумата по кредита, която трябва да произтича само от сключен безсрочен трудов
договор. Ограничението относно получавания трудов доход е било необосновано, тъй като
физическо лице можело да получава доходи от граждански правоотношения, например като
управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполагали
с движимо и недвижимо имущество, с което да отговарят съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова
институция била поставила към нея неизпълними изисквания, за да обоснове получаването
на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и
е излязла извън присъщата й обезпечителна функция.
В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи
обезпечение преди сключването на договора, за да гарантират срещу евентуалното пълно
или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и правна
логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от
евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от гаранции
срещу неизпълнението. Нормално и логично било след като заемодателят поставял такива
условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то при липсата на някои от тях, той да не
отпусне заема.
Твърдят още, че било нормално както разходите на търговеца, така и печалбата му,
да бъдат включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в
конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора. Чрез
уговореното в клаузата на чл. 6.2. от договора се въвеждало още един сигурен източник на
доход на икономически по- силната страна. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане- обезщетение на кредитора, а от друга - същата била предвидена в размер,
който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била съизмерима с
предоставената сума по кредита. По този начин се заобикаляло ограничението в чл.19, ал.4
ЗПК при определяне ГПР - неустойката представлява над 100% от заетата сума.
В обсъжданата ИМ ищецът моли съда да прогласи нищожността на клаузата от
онлайн договор за паричен заем кредирект № 461879/22.10.2020 г. /обективирана в чл.6.2./
сключен от ищеца С. Д. С., с ЕГН:********** с ответното дружество „Сити Кеш" ООД,
3
ЕИК:********* предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1341,72 лв., като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и
нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание
на потребителските договори за кредит.Претендират се разноски.
Молят съда да присъди на основание чл.38, ал.1, т.З, пр.2 от Закона за адвокатурата
сумата в размер на 400 лв. в полза на адвокат Славчо Николов за адвокатско
възнаграждение, определена по реда за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за безплатна защита за настоящото производство
Видно от постъпилия в срок отговор по чл. 131 с вх. № 4761/14.08.2025 г. от „Сити
Кеш" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784,
район „Младост“, бул."Цариградско шосе" №115 Е, ет.5, чрез Адвокатско дружество
„Нестори, Угляров, М.“, ЕИК: *********, чрез адв. Христо Милчев - САК, с личен
адвокатски № **********, email: ******@***.**, тел. **********. Съдебен адрес: гр. София,
ул. „Отец Паисий“ № 15, офис Б, с който заявяват, че оспорва предявената искова молба от
С. Д. С., като смята същата като предявена в условията на злоупотреба с права, недопустима
и неоснователна.
Оспорват изцяло твърденията на ищцовата страна в ИМ, като предявена в условията
за злоупотреба с права, недопустима и неоснователна, като излагат подробни съображения
за това, в това число се цитира съдебна практика и практика на СЕС.
Молят да се постанови решение, с което да се отхвърлят предявените от С. Д. С., с
ЕГН **********, претенции като неоснователни. Молят да им бъдат присъдени
извършените в хода на настоящото производство разноски от ответното дружество, молят
съда при постановяване на решението си, независимо от изхода, да не присъжда
възнаграждение по см. на чл.38 от ЗА, алтернативно правят възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцовата страна.
От събраните по делото писмени доказателства, преценени по отделно и в тяхната
съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
По делото не е спорно сключването между ищеца, като кредитополучател, и "Сити
Кеш" ЕООД, като кредитодател, на Договор за паричен заем Кредирект" №461879 от
22.10.2020 г., за сумата от 1 000,00 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 40, 05 % и
посочен в договора ГПР от 48, 15 %, при визираното в исковата молба съдържание.
Последното е видно и от представения по делото препис от договора за кредит и
приложенията към него. Съгласно чл. 6, ал. 1 от Договора, кредитополучателят се
задължавал в тридневен срок от сключването на договора да осигури поне едно от
посочените в договора обезпечения – поръчител или банкова гаранция, като при
непредоставяне на същото в срок, съгласно чл. 6, ал. 2 от Договора, се начислявала
неустойка в размер на 1341,72 лв.
Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между ищеца и "Сити
Кеш" ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за паричен
заем "Кредирект" № 461879 от 22.10.2020 г., с визираното по-горе съдържание, при което С.
Д. С. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. Поради това и той
се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират
4
правилата на ЗПК и ЗЗП.
В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както
се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4
ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на
законната лихва. Изчислен чрез https: //www.calculator. bg/1/ crediten_gpr.html?utm_ source=
chatgpt.com ГПР при включване на неустойката става в размер на 681.4443 %. Значително
над определения, за периода на действие на Договора 22.10.2020 г. до 22.10.2021 г., законов
размер, посочен в нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който
неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По
смисъла на § 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция
съдът намира, че уговорената в чл. 6, ал. 2 от договора за кредит неустойка реално
представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР,
тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно обаче от съдържанието
на процесния договор това не е сторено, макар неустойката фактически да оскъпява кредита,
чийто действителен ГПР е в размер от 681.4443 %. Невключването на неустойката при
изчисляването и посочването на процента на разходите води до заблуждение на потребителя
относно действителната стойност на разходите по правоотношението, които ще направи, и
реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Последното има
за последици недействителност на самия договор за кредит по силата на чл. 22 ЗПК.
Предвид високия размер на процентното оскъпяване на кредита, положително и
многократно прехвърлящ пет пъти размера на законната лихва, то нарушена се явява и
забраната досежно горната граница на ГПР, регламентирана в чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно
който клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния
процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с
договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете
страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен
да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.
Дори само от съдържанието на самия договор е видно, че при отпусната заемна сума
в размер на 1000,00 лв., общата сума за плащане възлиза на 2616,00 лв., от които сумата за
главница и лихва е в размер на 1274,28 лева, а предвидената сума за неустойка възлиза общо
на 1341,72 лева, тоест – надхвърля с много повече от 50 % размера на главницата и лихвата
по кредита. Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, то
ГПР по процесния договор неминуемо прехвърля многократно законоустановения лимит на
разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление на
Министерския съвет на Република България, а на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в
5
договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. По този
начин се достига до пряко нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, касателно
посочване на действително прилагания ГПР.
Разходите по обезпечението е следвало да се вземат предвид при формирането на
ГПР по кредита и да се включат в общо дължимата сума. Като не е сторено това,
потребителят е бил заблуден относно действителния размер на крайната сума, която следва
да плати. В тази връзка посочения в договора ГПР от 48. 15 % не съответства на
действително приложимия между страните.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
С оглед всичко изложеното дотук, съдът намира, че предявеният иск е основателен и
като такъв, същият следва да бъде уважен.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецът е
направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в размер 50,
00 лева за платена държавна такса.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от
един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат Славчо Николов от АК- гр. Пловдив, със
съдебен адрес в гр. Пловдив, ул. " Йоаким Груев" № 4,. По отношение на размера на
хонорара, който следва да се определи в полза на адвокат Н., съдът намира следното:
Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от
23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено
от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от
предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички
случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на
член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда
на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т.
1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
6
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член
4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа сложност на делото, цената на иска, както и наличие на трайна и
безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв. Славчо
Николов, процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби
по делото, приключване разглеждане на делото в две съдебни заседания, настоящият
съдебен състав намира, че на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата
/ЗАдв. /, в полза на адв. Гълъбин Г. Мерджанов следва да се определи възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото
дело в размер на 240,00 лв./ като отчита и наличието на други две дела със същите страни и
с участието на адв. Славчо Николов в РС Чирпан/.
В тази връзка, съдът не споделя направените възражения на ответното дружество за
недължимост на този разход по съображения, че не са налице основания за оказване на
безплатна адвокатска помощ / виж в тази насока постъпилата декларация от ищеца/,
доколкото в случая е необходимо единствено да бъде представен договор за правна защита и
съдействие, в който да е посочено, че упълномощения адвокат оказва безплатна правна
помощ на някое от основанията, предвидени в чл. 38, ал. 1 ЗАдв. (в този смисъл
Определение № 60227 от 03.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1954/2021 г. на ВКС, III г. о.;
Определение № 283 от 22.07.2020 г. По ч. т. д. № 872/2020 г. на ВКС, II т. о. и др.), както и
направеното възражението за прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат,
тъй като такъв не е договарян по размера си, а се определя от съда.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата от онлайн договор за паричен заем
кредирект № 461879/22.10.2020 г. /обективирана в чл.6.2./ сключен от ищеца С. Д. С., с
ЕГН:********** с ответното дружество „Сити Кеш" ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, район „Младост“, бул."Цариградско шосе" №115
Е, ет.5, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 1341,72 лв., като противоречаща
на принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи
7
предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит. на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Сити Кеш" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, п.к. 1784, район „Младост“, бул."Цариградско шосе" №115 Е, ет.5, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на С. Д. С., ЕГН **********, гр.Ч., ул. ***, чрез адв. Славчо
Николов - вписан в АК - Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Йоаким Груев" № 41,
сумата от 50, 00 лева, представляваща направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Сити Кеш" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, п.к. 1784, район „Младост“, бул."Цариградско шосе" №115 Е, ет.5,да заплати на
адв. Славчо Николов - вписан в АК - Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, ул. „Йоаким
Груев" № 41, сумата от 240,00 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по
делото по чл.38, ал.2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Стара Загора в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Чирпан: _______________________
8