№ 97
гр. Сливен, 24.02.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Мария Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Симеон Ил. Светославов
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Въззивно частно
гражданско дело № 20222200500079 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 274, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх. № 2472 от 16.02.2022 г., подадена от „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК ******* представлявано от П.И.И. срещу разпореждане №
1290/28.01.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 301/2022 г. по описа на Районен съд Сливен, с
което частично е отхвърлено искането на жалбоподателя за издаване на заповед за
изпълнение срещу АЛ. Т. Ж., с ЕГН **********.
Жалбоподателят счита обжалваното разпореждане за неправилно, тъй като в
заповедното производство съдът не разполагал с правомощия на този етап от производство
да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Погрешно
заповедният съд не отчел разпоредбата на чл. 145, ал.2 от ЗЗП.
Счита, че сключеният с длъжника договор отговарял на всички законови
императивни изисквания (с подробно описани параметри, задължения като основание и
размер, на разбираем език). Твърди, че длъжникът се е запознал с всички клаузи в договора
и не е възразил по тях при подписването му; получил е и екземпляр от договора, изписал е
имената си и се е подписал под същия. На длъжника бил връчен погасителен план, ведно с
договора, който съдържал информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Кредитополучателят получил предоставената му сума в
заем. Уговореният годишен лихвен процент отговарял на законовите ограничения и не
противоречал на добрите нрави. Сочи, че с изменението на ЗПК от 2014 г. е въведен
максимален процент на ГПР/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни и др. /,
който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в лева и във валута, определена с Постановление на МС на РБ, което е 50%. В
конкретния казус определения между страните ГПР бил в границите на законодателно
1
заложения максимален праг, поради което клаузите за договорна и мораторна лихва не били
неравноправни, тъй като е спазено изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Посочва още, че
заемодателят нямал задължение да изготвя и посочва методика на формиране на годишния
лихвен процент на разходите, тъй като е уговорен фиксиран процент. Такова изискване
имало само за референтен лихвен процеснт по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не било налице
недействителност поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона
с императивна правна норма. Претендира отмяна на обжалваното разпореждане и
присъждане на разноски в размер.
Съдът, като съобрази събрания по делото доказателствен материал, по отделно и в
неговата съвкупност, установи следното от фактическа страна:
От приложеното ч. гр. д. № 301/2022 г. се установява, че производството е образувано
по заявление на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК ******* срещу АЛ. Т. Ж. за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за следните суми: 200 лв.,
представляваща непогасена предсрочно изискуема главница; 40.26 лв., представляваща
непогасено договорно възнаграждение, дължимо за периода от 15.12.2019 г. до 15.10.2020
г.; 60 лв., представляваща непогасено възнаграждение за пакет от допълнителни услуги
„Фаст“; 160 лв., представляваща непогасено възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги „Флекси“; 30 лв. неплатени такси по тарифа за извънсъдебно събиране; лихва за
забава в размер на 44.95 лв., дължима от 16.12.2019 г. до 15.10.2020 г.; законна лихва в
размер на 71.73 лв., за периода от 15.10.2020 г. до 26.01.20202 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на вземането. За периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. не е начислявана
законна лихва съгласно чл. 6 от ЗМДВИППП.
Обстоятелствата по заявлението произтичат от договор за потребителски кредит №
303040782681 от 21.11.2019 г., приложен по делото заедно с общите условия и погасителен
план. Установява се, че отпусната сума по кредита е в размер на 200 лева, със срок на
кредита 11 месеца; размерът на вноската е 21.84 лева; ГПР – 48,06 %; ГЛП – 40,90 %;
лихвен процент на ден: 0, 11%, с посочена дължима сума по кредита: 240.26 лв. Предвидено
е възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 220 лв., като така
общото задължение по кредита възлиза в размер на 460.26 лв., а размера на вноската е 41.84
лв.
С обжалваното разпореждане заповедният съд е отхвърлил искането за издаване на
заповед за изпълнение за посочените по-горе суми, като е заключил, че длъжникът е
потребител и уговорките за допълнително услуги от една страна са вероятно неравноправни
с оглед чл. 143 от ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. По искането за
лихва заповедният съд е достигнал до извода, че договорената лихва е в размер на 40.90 % и
следователно надхвърля трикратния размер на законната лихва, което накърнява добрите
нрави. Достигнато е и до извода, че договорът е недействителен, тъй като кредиторът е
посочил единствено абсолютните стойност на ГЛП и ГПР, без да се посочи кои компоненти
са включени във величината и не е ясно дали се включва и възнаграждението за
2
допълнителни услуги. Решаващият извод на заповедният съд се състои в това, че договорът
за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, т. 10 от ЗПК
и на основание чл. 23 от ЗПК длъжникът-потребител дължи единствено чистата стойност на
кредита, който е в размер на 200 лв.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, Окръжен съд Сливен достигна
до следните правни изводи:
Частната жалба е процесуално допустима - подадена е срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, от страна в производството, имаща право и интерес от обжалването, в срока по
чл. 275, ал. 1 ГПК и е съобразена с изискванията на чл. 260 ГПК, във вр. чл. 275, ал. 2 ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
С промените направени с дв. бр. 100 от 2019 г., законодателят е предвидил с
разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК задължението на съда да следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Преценката на заповедния съд за
наличие на някое от основанията, посочени в чл. 410, ал. 1 от ГПК се основава и на
представените към заявлението приложения съгласно чл. 410, ал. 3 ( ДВ. бр. 100 от 2019 г. ).
Към момента на постановяване на обжалваното разпореждане е налице и нова редакция на
разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК ( ДВ. бр. 100 от 2019 г. ), с която изрично е
предвидено правомощието на заповедния съд да откаже издаване на заповедта за
изпълнение, ако искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или ако искането
се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице
обоснована вероятност за това. Ето защо, доводът на частният жалбоподател за липса на
правомощие на заповедния съд да се произнесе по наличието на неравноправни клаузи или
както е посочено – валидността на сделката, е неоснователен.
Възможността на кредитора да въвежда такси извън стойността на договорения
размер на заема е регламентирана в чл. 10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит. Налице е изрична забрана съгласно сочения
текст да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита. Съдът счита, че в случая не са налице допълнителна услуги по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които са извън основната
престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното отношение възникнало в
резултат на договора, а именно отпускане на заема и неговото администриране. Посочените
услуги са свързани с усвояването и управлението на кредита и следователно клаузите
заобикалят изискванията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което са нищожни съгласно чл.
21, ал. 1 ЗПК. Същите не представляват и реално предоставени допълнителни възможности
или преференциални условия, от които кредитополучателят да се възползва и да носят
допълнителни ползи за него. Не се установява длъжникът реално да се е възползвал от някоя
от посочените услуги. С оглед горното, е налице хипотезата по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК
относно възнаграждението за допълнителни услуги, поради което правилно заповедният съд
е отказал да издаде заповед за изпълнение за процесните суми. В този смисъл, правилно не
са присъдени и лихвите за забава по вземанията, произтичащи от уговорките, които
3
противоречат на закона и добрите нрави.
Действително в т. 4.1. към ОУ на ДПК е посочено, че общият размер на договорното
възнаграждение е предварително определен в погасителния план на база на лихвения
процент по ДПК. Същевременно от параметрите на договора не става ясно дали посочено
договорното възнаграждение се изчислява само въз основа на главницата или и въз основа
на възнаграждението за допълнителни услуги. Именно тази неяснота вероятно обосновава
наличието на хипотезата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, тъй като така уговорените общи условия
не са индивидуално уговорени и изложените в тях разпоредби не са ясни и разбираеми, като
буди съмнение изчислението на договорното възнаграждение. Ето защо, съдът достигна до
решаващият извод, че е налице обоснова вероятност за неравноправност на клаузата за
договорно възнаграждение по чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 10 от ЗЗП, поради което правилно
заповедният съд на основание на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК е отказал да издаде заповед за
изпълнение на тази сума.
Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК регламентира, че при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата,
каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса разходи. Заявителят е обосновал
вземането в размер на 30 лв. с това, че представлява разход за извънсъдебно събиране на
вземания от датата на забавата до настъпване на предсрочната изискуемост, като за същият
период претендира и лихва за забава. Съдът достигна до извода, че с уговорената такса се
постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК, тъй като е уговорено допълнително
плащане, чиято изискуемост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Съгласно
чл. 10а, ал. 4 ЗПК видът, размерът и действието, за което ще се събират таксите следва да
бъдат точно и ясно определени в договора. В заявлението по чл. 410 от ГПК твърдените
разходи са посочени общо като не става ясно как точно е определен размерът на това
задължение. Не са изложени никакви обстоятелства за това какви конкретни действия,
фактически са били предприети от заявителя за извънсъдебно събиране на задължението. За
да се търси възстановяване на разход следва да е обосновано реалното му извършване, но
твърдения за това липсват. При тази неопределеност на задължението за възстановяване на
разходи следва, че не е ясно и претендирането му в този вид отново противоречи на
принципите на добросъвестност и равнопоставеност на страните в договорното
правоотношение. По отношение на тази такса е налице основание на чл. 411, ал. 2, т. 2 от
ГПК, поради което правилно заповедният съд е отказал издаването на заповед за изпълнение
за тази сума.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира частната жалба за изцяло
неоснователна, а обжалваното разпореждане за правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на производството на жалбоподателя не следва да бъдат присъдени
разноски.
Ръководен от гореизложеното и на основание чл. 278 от ГПК, ОС Сливен
4
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 1290/28.01.2022 г., постановено по ч. гр. д. №
301/2022 г. по описа на Районен съд Сливен.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5