№ 3418
гр. Варна, 02.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 8 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Симона Р. Донева
при участието на секретаря Веселина Д. Г.
като разгледа докладваното от Симона Р. Донева Гражданско дело №
20253110102207 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове по реда на чл.
422 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 86 от ЗЗД
от „А.С.В.” ЕАД срещу Н. Р. Ш. за приемане на установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 500
лв., представляваща главница по Договор за паричен заем № 653004 от
24.03.2022 г., сключен със „С.К.” ООД, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 27.09.2024 г. до
окончателното изплащане на задължението и сумата от 182,35 лв. –
обезщетение за забава за периода от 13.05.2022 г. до 27.09.2024 г., които
вземания са прехвърлени на ищеца „А.С.В.“ ЕАД, съгласно Приложение № 1
от 14.06.2023 г. към Договор за покупко-продажба на вземания (цесия) от
14.06.2023 г., за които суми е издадена Заповед № 5526/01.10.2024 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 12295/2024
г. по описа на Районен съд - Варна.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 14.06.2023 г. е било
подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания от дата 14.06.2023 г., на основание чл. 99 от ЗЗД, между „С.К.“
1
ООД и „А.С.В.” ЕАД, по силата на който вземането, произтичащо от Договор
за паричен заем № 653004 от 24.03.2022 г. е било прехвърлено в полза на
ищцовото дружество – изцяло, с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, включително и с всички лихви. На следващо място, ищецът
сочи, че процесният договор за заем съдържал изрична клауза, уреждаща
правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица.
Твърди се, че длъжникът бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за
извършената продажба на вземането от страна на цесионера, чрез
уведомително писмо, изпратено с известие за доставяне и получено от
длъжника. В случай, че се счете, че е налице нередовно уведомяване, моли
уведомителното писмо от 27.01.2025 г. да се връчи на ответника. Ищцовото
дружество твърди, че страните са постигнали съгласие договорната лихва да
бъде в размер на 51.68 лева, при обща сума за връщане от 551.68 лева, платима
на 23 седмични вноски, при първа погасителна вноска от 31.03.2022 г. и
последна – 01.09.2022 г. Посочва, че съгласно Общите условия, действащи по
време на сключване на договора, ако заемателят забави плащането на
дължима погасителна вноска, дължи обезщетение в размер на законната лихва
за забава върху неплатената главница за всеки ден просрочие до
окончателното заплащане. Твърди, че е начислено обезщетение за забава в
размер на 182.35 лева за периода от 13.05.2022 г. до датата на подаване на
заявлението в съда. Моли за уважаване на исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК, ответната страна Н. Р. Ш., е депозирала
отговор на исковата молба, в който посочва, че процесният договор
представлява рефинансиране на друг договор, сключен със „С.К.“ ООД от
10.11.2021 г. Сочи, че е налице неточност при определяне на размера на
дължимите вноски, доколкото при заплащане на първата погасителна вноска
на 17.11.2022 г. вместо посочените в договора 25,90 лв. за седмична, от
ищцовото дружество й поискали 36 лв., за неустойка поради неизпълнение на
разпоредбата на чл. 5 от договора за предоставяне на обезпечение. Твърди, че
по този начин следвало да дължи сумата от 828 лв., вместо посочените в чл. 3,
ал. 1, т. 12 - 551,68 лв. Сочи, че е заплащала вноски в размер от по 36 лева, в
периода от 17.11.2021 г. до 27.01.2022 г., за което представя вносни бележки.
Излага доводи, че на 09.02.2022 г. при битов инцидент си счупила дясната
ръка в раменната част, което наложило обездвижването й за период от два
месеца и невъзможността да работи. Сочи, че е преустановила заплащането по
2
кредита, за което уведомила „С.К.“ ООД. Твърди, че при последващо
посещение в офиса на „С.К.“ ООД по повод уточняване на броя на забавените
вноски, й предложили да рефинансират задължението, което се състояло в
подписването на нов договор при същите условия, но след пълно погасяване
на задълженията в размер на 828 лв. Сочи, че й били опуснати 68 лева, остатък
от новия заем от 24.03.2022 г. за 500 лева. Твърди, че с рефинансирането е
погасено задължението й първия договор за заем от 10.11.2021 г., като се е
задължила с ново задължение в размер на 828 лв. Излага, че на 12.09.2023 г.
получила уведомително писмо от ищеца – „АСВ“ ЕАД и информация, че
дължи 998,80 лв. Сочи, че предложила да заплаща месечно от по 50 лева,
което било прието от дружеството, което предоставило номер на длъжника за
„Изи пей“. Твърди, че е заплатила сумата от 150 лева на три вноски от по 50
лв. на дати: 25.09.2023 г., 23.10.2023 г., 30.11.2023 г. Излага доводи, че е
преустановила плащанията след телефонен разговор със служител на
ищцовото дружество, който заявил, че е необходимо да внася минимум 100
лева месечно. Твърди, че при проверка в дружеството е установила, че след
заплащане на сумата от 150 лева, размерът на дълга не намалявал с точното
число, поради начисляването на лихви за забава. Сочи, че е предложила да се
подпише споразумение за фиксирана сума на задължението й, което не било
прието. Твърди, че е заплатила сумата от 875 лева, която е достатъчна за
покриване на дълга. Моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по
делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази
предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и
отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени
следните фактически и правни положения:
Предявените искове са с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал.
1 от ГПК. Активно легитимиран да предяви иска е кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение, срещу която е
постъпило възражение от задълженото по същата лице, респ. заповедта е
връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. В настоящия случай, между страните
не е спорно, че за вземанията, предмет на настоящото производство е издадена
заповед № 5526/01.10.2024 г. по ч. гр. д. № 12295/2024 г., по описа на ВРС, по
която е депозирано в законоустановения срок възражение от страна на
длъжника.
3
Предмет на иска е установяване съществуването на вземането по
издадената заповед и успешното му провеждане предполага установяване на
дължимостта на сумата, за която е издадена тя. В тежест е да установи
твърденията си, че между ответника Н. Р. Ш. и „С.К.“ ООД е сключен договор
за потребителски кредит № 653004 от 24.03.2022 г., по силата на който на Ш. е
предоставена в заем сума в размер на 500 лева; предоставянето на сумата по
кредита; че вземането на „С.К.“ ООД е прехвърлено на „А.С.В.та” ЕАД с
валиден договор от 14.06.2023 г. за продажба и прехвърляне на вземания;
размерът на исковите претенции; кредиторът да е изпълнил задълженията си,
произтичащи от императивните правила за защита на потребителите относно
предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на
условията по кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които
разходите могат да се изменят; индивидуалното договаряне на условията по
договора, както и да обосноват договарянето на размера на лихвите и
останалите разходи (такси) в съответствие с типични разходи на кредитора и
обичайна печалба. Ответникът следва да докаже положителните факти, на
които основава своите възражения по исковете, включително да установи, че
дължимите по процесната заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК са погасени чрез плащане.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК, съдът е обявил по делото за
безспорно и ненуждаещо се от доказване на сключването на процесния
договор за паричен заем между ответника и „С.К.“ ООД на 24.03.2022 г.
Съгласно Договор за потребителски паричен кредит № 653004 „С.К.“
ООД е предоставило на Н. Р. Ш. кредит в размер на 500 лева, при срок на
кредита, съгласно обективирания в договора погасителен план 31.03.2022г. –
01.09.2022г., при погасителни вноски с размер на вноската 36 лева, ГПР -
49,80 %; лихвен процент - 40.05 %, обща стойност на плащанията 551.68 лева.
В чл. 11, ал. 1 от договора страните са уговорили неустойка от 276.32 лева при
непредоставянето на обезпечение.
На 14.06.2023 г. е сключен договор за прехвърляне на вземания между
„А.С.В.” ЕАД и „С.К.“ ООД, като съгласно Приложение №1/14.06.2023г. е
прехвърлено и вземането към ответника по процесния договор под № 5116.
В производството от страна на ответника са представени множество
документи за извършени плащания от ответника чрез „Изи пей“ към „С.К.“
4
ООД и директно към ответника в периода от 17.11.2021 г. до 27.01.2022 г.,
които предхождат датата на сключването на процесния договор за кредит,
поради което не следва да бъдат съотнасяни към същия. Видно от
съдържанието на представено съобщение от 20.05.2024 г. заемодателят е
признал заплащането на сумата от 150 лева след цедирането и 41 лева преди
цесията. От потребителя са представени доказателства за заплащането на
сумата от 150 лева, посредством три плащания от 30.11.2023 г., 23.10.2023 г. и
25.09.2025 г.
В производството е назначена съдебно-счетоводна експертиза,
заключението, по която съдът кредитира като компетентно изготвено, пълно,
ясно, обективно и неоспорено от страните. От същото се установява, че по
процесния договор за кредит са извършени плащания в общ размер на 191
лева, както следва: 41 лева на 15.04.2022 г., които са съотнесени към
погасяване на неустойката, както и 150 лева след цедиране на вземането, от
които 51,68 лева са съотнесени за редовната лихва, таксите и законната лихва
и сумата от 92,32 лева за такса за непогасяване в срок на кредита. В о. с. з.
вещото лице е посочило, че общият размер на законната лихва за забава върху
главницата за периода от 13.05.2022 г. до 29.09.2024 г. е в размер на 151,06
лева, като с извършеното плащане от 191 лева е налице надплащане на
същата. В отговор на шести въпрос експертът е уточнил, че ГПР по процесния
договор за кредит като се съобразят всички лихви, неустойки и разходи би се
променил на 992,35 %.
С проеката за доклада по делото на страните е указано, че съдът следи
служебно за наличие по делото на фактически и/или правни основания,
обуславящи неравноправност на клауза в потребителски договор, като при
констатиране наличието на неравноправни клаузи съдът ще се произнесе
преюдициално по неравноправния характер на клаузата, освен ако
потребителят изрично не се противопостави на това.
Доколкото подобно противоставяне не е извършено от страна на
потребителя, а напротив, изложени са твърдения в отговора на исковата за
неточното отразяване на дължимата вноска по погасителния план и
поисканата увеличена месечна вноска, поради включването на неустойка
поради непредоставяне на обезпечение, съдът намира, че следва служебно да
извърши проверка за наличието на неравноправни клаузи в договора.
5
От съдържанието на ангажирания договор се констатира още, че
уговореният между страните годишен лихвен процент възлиза на 40.05%, а
ГПР – 49,80%. Така общата сума за връщане по заема е равна на 551,68 лева,
формирана от заетата сума и договорната лихва. Срокът за погасяване на
заема е на 23 вноски, като месечните вноски са посочени в погасителния план
– неразделна част от договора. В чл. 11, ал. 1 от договора, страните са
уговорили задълженията по кредита да бъдат обезпечени с поръчител или
банкова гаранция, което обезпечение следва да бъде осигурено от
кредитополучателя в срок от 3 дни от сключването на договора. При
неизпълнение на задължението се дължи неустойка в размер на 276.32 лева.
В погасителния план е посочено, че размерът на месечната фиксирана
вноска възлиза на 36 лева. Същата включва освен заетата сума, договорната
лихва, както и вземането за неустойка, като се получава обща дължимата сума
по кредит съобразно погасителния план от 828 лева.
Настоящият съдебен състав, съобразявайки клаузите на договора за
кредит, намира, че същият представлява договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение
намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл. 24 от ЗПК – и
уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори. Проверката
за платежоспособността на длъжника предхожда сключването на договора.
Като икономически по-силна страна в правоотношението, кредиторът, който
по занятие извършва дейност по кредитиране, разполага с редица правомощия
за събиране на информация за финансовото състояние на длъжника и
възможностите му за бъдещо изпълнение /арг. от чл. 16 от ЗПК/, като след
анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора или
да откаже предоставянето на кредита /чл. 18 от ЗПК/.
В разпоредбата на чл. 16 от ЗПК е предвидена императивно задължение
на кредиторът да оцени кредитоспособността на потребителя преди да
предостави кредит на последния. Следователно клаузата, предвиждаща
задължение на кредотополучателя да представи съответно обезпечение, на
практика прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на
кредитополучателя (вменени с нормата на чл. 16 от ЗПК) върху последния и
води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по
6
договора. Тоест, клаузата за предоставяне на обезпечение противоречи на
цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната търговия с
кредитни продукти. Наред с това, неустойката е договорена за неизпълнение
на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди от
неизпълнение на главното задължение на потребителя за връщане на заетата
сума. Уговорена по този начин, неустойката очевидно излиза извън присъщите
обезпечителни и обезщетителни функции и цели само и единствено постигане
на неоснователно обогатяване /размерът й от 276.32 лв. дори надвишава с 50
% чистата стойност на отпуснатия кредит – 500 лв./, поради което породеното
от нея вземане влиза в противоречие и с нормата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.
Отделно от това, не е ясно какви вреди покрива така уговорената
неустойка и доколкото оскъпява допълнително кредита, то същата заобикаля
изискванията на ЗПК. Отделно води и до значително неравновесие в правата
между потребителя и търговеца, не отговаря на изискването за
добросъвестност, в частност лишава длъжника от право на избор и
възможност за индивидуално договаряне, поради което е и неравноправна.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Ал. 4 на същия текст предвижда, че годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Следва да се приеме, че тази
неустойка представлява „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла
на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК /„Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
7
клаузи и условия/ и размерът й следва да бъде взет предвид при посочването
на ГПР по договора за кредит. Всяко друго разрешение поставя в
неравностойно положение потребителя и не отговаря на целта и смисъла на
Закона за потребителския кредит и на Закона за защита на потребителите.
Предвид тези разрешения, съдът приема, че посоченият в договора за
кредит размер на ГПР /49.80 %/ не отговаря на действителното фактическо
положение, доколкото не е включено в същия и размера на неустойката.
Изрично вещото лице е посочило, че при включване на устойката ГПР би се
променил на 992.35 %. Затова и следва да се приеме, че сключеният между
страните договор за кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Предвид установената неравноправност на процесния договор за
потребителски кредит, потребителят дължи връщане единствено на
отпуснатата главница, затова и искът за заплащане на обезщетение за забава в
размер на 182,35 лева се явява неоснователен и като такъв следва да бъде
отхвърлен.
Съгласно нормата на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично
задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от
деня на забавата, поради което основателно се явява и акцесорното искане за
заплащане на законната лихва, считано от 27.09.2024 г. /датата на входиране
на заялението до окончателното изплащане на задължението.
В случая чистата стойност на кредита е в размер на 500 лв. В
производството са представени три броя приходни касови ордери, от които се
установява, че от страна на Н. Ш. са направени плащания в общ размер на 191
лева. В тази насока е изложеното от вещото лице при изготвяне на
заключението по съдебно-счетоводната експертиза. Затова и следва да се
приеме, че искът по отношение на главницата се явява основателен за сумата
от 309 лева, ката горницата над 309 лева до претендираните 500 лева, искът се
явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Относно съдебно-деловодните разноски:
Ищецът претендира заплащането на държавна такса, депозит за вещото
8
лице, както и юрисконсултко възнаграждение. Съобразно фактическата и
правна сложност на спора, съдът определя юрисконсултско възнаграждение в
размер на 200 лева, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25 от Наредба за
заплащането на правната помощ. С оглед изхода на спора, в полза на
ищцовото дружество следва да се присъдят съдебно-деловодни разноски за
настоящото производство в общ размер на 124,30 лева, на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК.
В полза на ищеца за заповедното производство от общо претендираните
75 лева /50 лева за юрисконсултско възнаграждение и 25 лева – държавна
тайкса/ по съразмерност съобразно изхода от спора следва да се присъдят
съдебно-деловодни разноски в общ размер на 33,90 лева, от които 11,30 лева –
държавна такса и 22,60 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът не претендира заплащането на разноски, поради което ако
такива са сторени остават в тежест на страната.
Водим от изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 от ГПК, вр. чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 86 от ЗЗД в отношенията
между страните, че Н. Р. Ш., ЕГН: **********, с адрес: ******** дължи на
„А.С.В.“ ЕАД, ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление:
***************, сумата от 309 лева /триста и девет лева/, представляваща
главница по Договор за паричен заем № 653004 от 24.03.2022 г., сключен със
„С.К.” ООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението – 27.09.2024 г. до окончателното изплащане на
задължението, като ОТХВЪРЛЯ исковете за горницата над присъдената
главница от 309 лева до претендираните 500 лева, както и за сумата от
182,35 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 13.05.2022 г.
до 27.09.2024 г., които вземания са прехвърлени на ищеца „А.С.В.“ ЕАД,
съгласно Приложение № 1 от 14.06.2023 г. към Договор за покупко-продажба
на вземания (цесия) от 14.06.2023 г., за които суми е издадена Заповед №
5526/01.10.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч. гр. д. № 12295/2024 г. по описа на Районен съд – Варна.
9
ОСЪЖДА Н. Р. Ш., ЕГН: **********, с адрес: ******** да заплати на
„А.С.В.“ ЕАД, ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление:
*************** сумата от 124,30 лева /сто двадесет и четири лева и
тридесет стотинки/, представляваща съдебно-деловодни разноски за
настоящото производство, както и сумата от 33,90 лева /тридесет и три лева и
деветдесет стотинки/, представляваща съдебно-деловодни разноски за
заповедното производство по ч. гр. д. № 12295/2024 г. по описа на Районен съд
– Варна, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд-Варна в двуседмичен срок от съобщаването на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
10