Решение по дело №7946/2018 на Софийски градски съд

    Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                                гр.София, 14.08.2019г.

      В ИМЕТО НА НАРОДА

       СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на седми февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:

                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

                               ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ

                                                                           НЕДЕЛИНА СИМОВА

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 7946 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

           Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение от 17.01.2018г. на СРС, ГО, 43 състав по гр.д.№ 7877/2016г. е признато за установено по иска с правно основание чл. 415, ал. 1 вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 345 ТЗ вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД, съотв. чл. 92 ЗЗД, предявени от „И А.Б.Л.“ ЕАД срещу С.Г.П., че ответникът дължи на ищеца сумата 10 053. 61 лв. – главница, представляваща неплатени лизингови вноски по договор за лизинг № 002314-002/18.06.2008г.  за периода 05.11.2012г. – 10.07.2013г., ведно със законната лихва върху сумата от 02.11.2015г. до окончателното изплащане; сумата 947. 15 лв. – разноски по лизинговия договор и сумата 90. 35 лв. – неустойка за забава по чл. 2.13 от договора за периода 26.02.2014г. – 27.03.2014г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 67086/2015г. на СРС, 43 с-в. С решението е отхвърлен като неоснователен иска за главницата за разликата над 10053. 61 лв. до 10053. 75 лв. и са присъдени разноски съобрзано изхода на спора.

Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника С.Г.П. в частта за уважаване на исковете. Поддържа оплакване за недопустимост на решението, като постановено по непредявен иск – за периода 05.11.2012г. – 10.07.2013г., вместо за периода 05.11.2011г. – 10.07.2013г., както е посочен периода в проекта за доклад. По същество поддържа, че договорът за лизинг е прекратен на 10.06.2013г., поради което изводите на СРС за развалянето на договора на 02.04.2014г. едностранно от лизингодателя, са неправилни. Предвид горното твърди, че по издадените за периода след датата на прекратяване на договора фактури на обща стойност 3865. 54 лв. не дължи плащане. Сочи, че по делото липсват данни за момента на връщане на лизинговото имущество. Поддържа, че е налице допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, тъй като не бил изследвал факта на извършване на оценка на невърнатия актив, респ. дали е налице такъв и неговата стойност по смисъла на т.15.4 и т.8.7.1 от Общите условия. С оглед така заявените доводи, моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд и да отхвърли предявените искове, с присъждане на разноски.

Въззиваемата страна „М Л.“ ЕАД /с предишно наименование „А.Б.Л.“ ЕАД/ оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, респ. да потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното решение. Твърди, че досежно периода на иска за главницата е допусната техническа грешка в определението по чл. 140 ГПК на първоинстанционния съд, но в обжалваното решение съдът се е произнесъл за периода, за който е предявен иска и решението е допустимо. Поддържа, че твърдението в жалбата за прекратяване на договора на 10.06.2013г. е неоснователно, тъй като развалянето на договора на 02.04.2014г. е отделено за безспорно, отделно съгласно т.2. от ОУ на договора страните са  постигнали съгласие, че договорът ще има действие до погасяване на задълженията. Сочи, че твърденията  в  жалбата относно липсата на доказване по делото на връщането на вещта са преклудирани, като направени за първи път в жалбата, отделно недоказани.

          Решението в отхвърлителната част е влязло в сила като необжалвано.

           Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.

           Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Бланкетното възражение в жалбата за недопустимост на решението, поради грешно посочен начален момент на процесния период в определението по чл. 140 ГПК, е изцяло неоснователно. В определението действително е допусната сочената техническа грешка, но това не рефлектира по никакъв начин върху допустимостта на обжалваното решение, тъй като със същото съдът се е произнесъл в мотивите и в диспозитива по заявения с исковата молба период, считано от 05.11.2012г.

Решението е правилно, като въззивният състав на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в обжалвания съдебен акт. Във връзка с доводите по въззивната жалба, следва да се добави следното:

           Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „М Л.“ ЕАД /предишно наименование „И А.Б.Б.“ ЕАД съгласно допуснато уточнение в хода на въззивното производство/ искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. вр. чл. 345 ТЗ вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за признаване за установено дължимостта на сумата 10 053. 61 лв. – главница, представляваща неплатени лизингови вноски по договор за лизинг № 002314-002/18.06.2008г.  за периода 05.11.2012г. – 10.07.2013г., ведно със законната лихва върху сумата от 02.11.2015г. до окончателното изплащане; сумата 947. 15 лв. – разноски по лизинговия договор и сумата 90. 35 лв. – неустойка за забава по чл. 2.13 от договора за периода 26.02.2014г. – 27.03.2014г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 67086/2015г. на СРС, 43 с-в.

           В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор.

           СРС е приел, че договорът е развален на 02.04.2014г. с изтичане срока за доброволно изпълнение на връчената нотариална покана, като е приел за неоснователно направеното в срока по чл. 414 ГПК възражение за давност, при приложима тригодишна погасителна давност.

           По делото е безспорно установено, че страните са били обвързани от договор за лизинг № 002314-002/18.06.2008г., сключен при Общи условия, при задължение на ответника – лизингополучател да заплати 60 броя месечни вноски, съгласно приложен погасителен план. Страните са уговорили при забава на плащането от страна на лизингополучателя, заплащането на неустойка за забавено плащане в размер на 0.1% на ден върху просрочената сума – чл. 2, т. 13 от договора и чл. 9 от Общите условия. Съгласно чл. 15, ал. 2, т. 1 от Общите условия, лизингополучателият е длъжен да заплати всички дължими в резултат на развалянето на договора плащания.

         Ищецът се е позовал на разваляне на договора с представената по делото нотариална покана рег. № 1113 на нотариус Т., връчена на ответника на 28.03.2014г., на основание чл. 15.1.1 от Общите условия, поради преустановяване плащанията по договора, като даденият в нея тридневен срок за доброволно изпълнение е изтекъл на 01.04.2014г. 

         Съгласно заключението на приетата ССчЕ, претендираната главница за лизингови вноски  и разноски не е погасена от лизингополучателя,  а размерът на неустойката е изчислен  на база 0. 03 % на ден, т.е. в по-малък от уговорения.

  При така изложеното, предявените искове са изцяло доказани по основание и размер.

 Доводите в жалбата, че процесните суми са недължими, поради прекратяване на договора на 10.06.2013г. с изтичане на срока му, са преклудирани, отделно неоснователни, по арг. от чл. 2.2. от Общите условия. Съгласно цитираната клауза, договорът ще бъде в сила, докато бъдат изпълнени всички задължения на лизингополучателя. За процесния по делото период ищецът –лизингодател е доказал, че е изправна страна и е предал на ответника лизинговия автомобил, а ответникът не е направил никакви оспорвания в срока по чл. 131 ГПК, не твърди и доказва плащане на претендираните лизингови вноски, нито твърденията, че е върнал лизинговата вещ.

 Посочените в жалбата текстове на т.15.4 и 8.7.1 от Общите условия не съществуват като съдържание в приложените ОУ и съдът не следва да ги обсъжда.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС–потвърдено, като правилно и законосъобразно.

 Въззиваемият не претендира разноски  за настоящата инстанция и и такива не следва да се присъждат, с оглед изхода на спора.

          Така мотивиран, Софийски градски съд

 

                                                       Р   Е   Ш   И    :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.01.2018г. на СРС, ГО, 43 състав по гр.д.№ 7877/2016г. в обжалваната част за уважаване на исковете.

         Решението в отхвърлителната част е влязло в сила като необжалвано.

          Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал. 3 ГПК.

 

 

    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                       ЧЛЕНОВЕ: 1.                           2.

                                     

                            

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.01.2018г. на СРС, ГО, 43 състав по гр.д.№ 7877/2016г. в обжалваната част за уважаване на исковете.         Решението в отхвърлителната част е влязло в сила като необжалвано.