№ 2263
гр. София, 15.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело
№ 20221110156233 по описа за 2022 година
Предявени са от ищеца Д. П. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к.
*******, обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание
чл.26 , ал. 1, пр.1, 2 и 3, чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД срещу ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, па. 40-46, представлявано от Галин Тодоров, за
прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 4518349 от 22.06.2022 г.,
поради противоречието му със закона и евентуално поради заобикаляне на закона; при
условията на евентуалност ако не бъде уважен първия иск, за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем № 4518349 от 22.06.2022
г., съгласно която кредитополучателят се задължава да представи обезпечение под
формата на поръчителство, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество
– гарант, поради противоречието й със закона и евентуално поради заобикаляне на
закона, и срещу ответника „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, ап.
40-46, представлявано от Петър Дамянов, за прогласяване нищожността на Договор за
предоставяне на поръчителство № ********, поради заобикаляне на закона,
евентуално поради противоречие с добрите нрави и евентуално поради липса на
основание.
Ищецът Д. П. Б. извежда съдебно предявените субективни права при твърдения,
че с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД са сключили Договор за паричен заем №
******** за сумата от 450 лв., при ГПР 41,71 %, ГЛП 35%. В чл. 4 от договора било
уговорено, че потребителят следва да представи едно от трите обезпечения: две
физически лица, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант,
което предоставя гаранционни сделки. На същата дата между ищецът и двамата
ответници бил сключен Договор за предоставяне на поръчителство № 4518349, по
силата на който ответникът „Файненшъл България“ ЕООД се е задължил да отговаря
за задължението на ищеца по договора за заем, а ищецът е поел задължение да заплати
на гарантиращото дружество сумата от 250 лв., която е разсрочена на изплащане,
заедно с месечната вноска по договора за кредит. Твърди, че при изчисляването и
посочването на ГПР в договора за кредит, заемодателят не е включил разхода по
гаранционната сделка, с което е целял да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
същевременно невключването на посочения разход към ГПР на практика води до
1
липса на посочен ГПР, поради което счита договора за кредит за нищожен на
основание чл. 22 ЗПК. Наред с това поддържа, че непосочването на реалния размер на
ГПР представлява нелоялна търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП,
тъй като подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
и изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. Счита договора за предоставяне
на поръчителство за лишен от основание, тъй като по силата на това правоотношение в
полза на потребителя не се предоставя услуга, доколкото обезпечението е единствено и
само в полза на кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД, а при плащане от страна на
поръчителя последният има право на регрес за платените суми спрямо длъжника.
Наред с това твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство противоречи на
добрите нрави с доводи, че е накърнен принципа на добросъвестност и справедливост,
като възползвайки се от по-силната в икономически аспект позиция да наложи на
потребителя да заплати допълнително възнаграждение, чрез осигуряване на поръчител
срещу възнаграждение. При тези твърдения моли да се прогласи нищожността на
договора за заем, евентуално за клаузата на чл. 4 от договора за заем, както и на
договора за предоставяне на поръчителство.
В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД оспорва иска с доводи на недопустимост, като излага съображения,
че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на искове за нищожност на
договора, при положение, че правото му може да бъде защитено в по-пълна степен с
предявяването на осъдителен иск. Поддържа, че възнаграждението по гаранционната
сделка не следва да се взима предвид при изчисление на ГПР, доколкото в същото не се
включват разходите, свързани с неизпълнението на договорни задължения, и
същевременно това възнаграждение, произтича от отделен договор. Излага
съображения, че не са нарушение разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК,
доколкото размерът на ГПР е съобразен с максималния такъв, предвиден в ЗПК.
Същевременно твърди, че размерът на ГПР е фиксиран, поради което не са предвидени
и уговорени допълнителни допускания. Излага аргументи, че ГПР се изчислява към
момента на сключване на договора, когато за кредитора не е било ясно какво
обезпечение ще избере да предостави кредитополучателят, респективно какъв
допълнителен разход следва да включи. Поддържа, че нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не
предвижда в договора за кредит да бъдат изрично и изчерпателно изброени всички
разходи, включени в ГПР. Излага съображения за действителност на договора за
предоставяне на поръчителство. При тези съображения моли за отхвърляне на
предявените искове.
В срока за отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК ответникът
„Файненшъл България“ ЕООД оспорва иска с доводи на недопустимост, като излага
съображения, че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на искове за
нищожност на договора, при положение, че правото му може да бъде защитено в по-
пълна степен с предявяването на осъдителен иск. Излага съображения, че договора за
предоставяне на поръчителство не е лишен от основание, доколкото
кредитополучателят има интерес да изпълни точно задълженията си по договора за
кредит, с което да избегне неблагоприятни последици от неизпълнението, а за
поръчителя съществува интерес от получаването на възнаграждение за това. Позовава
се на принципа на свобода на договарянето, поради което счита, че договорът не
противоречи на добрите нрави. Излага доводи, че не е налице нееквивалентност на
престациите. При тези съображения моли за отхвърляне на предявения иск.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
От представения по делото Договор за паричен заем № 4518349 се установява,
че на 22.06.2022 г. ищецът и ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД са сключили
договор за потребителски кредит, въз основа на който на ищеца е предоставен кредит в
размер на 450 лв., със срок на погасяване 16 седмици, последната вноска с падеж
13.10.2022 г., с размер на седмичната погасителна вноска 30 лв., с уговорена годишна
лихва 40,00 %, ГПР 48,14 % и общо задължение 480 лв., състоящо се от размера на
2
заетата сума и лихвата за целия срок на договора.
В чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок от
три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно
от следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, които да отговарят на
следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на
трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000
лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са заемател или
поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“; да
нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други
банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към
БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“; да подпишат
договор за поръчителство; 2) банкова гаранция в полза на кредитора за дължимите
суми по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на
задълженията по договора; 3) одобрен от дружеството гарант, което предоставя
гаранционни сделки.
От представения по делото Договор за предоставяне на гаранция № 4518349 се
установява, че на 22.06.2022 г. между ищеца и ответника „Файненшъл България“
ЕООД е сключен договор, по силата на който ответникът „Файненшъл България“
ЕООД, като гарант, се е задължил да издаде гаранция за плащане в полза на ответника
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, с цел гарантиране на изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно Договор за паричен заем №
********, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на
потребителя, със сума покриваща главница, възнаградителна и законна лихва.
В чл. 3 от договора страните са уговорили възнаграждение в размер на 176 лв.,
което е платимо разсрочено заедно с вноските по договора за заем с размер на всяка
вноска 11 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
На първо място съдът следва да отбележи, че предявените искове на нищожност
на договора за кредит и договора за предоставяне на гаранция са допустими, доколкото
кредитополучателят винаги разполага с интерес да предяви иск за прогласяване на
нищожността на договор, страна по който е същият, доколкото уважаването на
предявените искове ще внесе правна сигурност в отношенията между страните, ще
избегне бъдещото неоснователно разместване на имуществени блага (плащането на
недължими суми по нищожен договор) и/или ще бъде предпоставка за връщане на
платеното по нищожните договори. За наличието на правен интерес, респективно за да
е допустим предявен иск за прогласяване нищожността на определен договор, е
достатъчно ищецът да е страна по договора, или по друг начин да е засегнат от
договора, какъвто несъмнено е настоящият случай. Съдебната практика, на която се
позовават ответниците е неотносима към настоящия спор, доколкото предявените
искове не са такива за установяване недължимост на сумите по договорите, чиято
нищожност се иска да бъде прогласена, и от друга страна никоя от страните не твърди
да са налице погашения по договорите.
По предявения иск за прогласяване на нищожност на договора за кредит, съдът
намира следното:
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за
свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13,
т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа
на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото
дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за
свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да
3
се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за
цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по
делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата
на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Основният довод на ищеца за нищожността на процесния договор за кредит се
свежда до това, че във връзка със задължението му да предостави гаранция - в случая
посредством сключения договор за предоставяне на гаранция с ответника „Файненшъл
България“ ЕООД, при изчисляване на размера на ГПР следва да намери отражение
дължимото възнаграждение по гаранционната сделка, доколкото същото представлява
разход, свързан с договора за кредит, а включването му в ГПР ще доведе до разход по-
голям от максимално предвидения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер, и същевременно
непосочването на действителния размер на ГПР е равносилно на липса на посочен
ГПР.
Законът за потребителския кредит въвежда изискване за форма по отношение на
договора за потребителски кредит, както и задължително минимално съдържание на
същия – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в
договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1
ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува
смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е
транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. Така в свое
Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по
кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение
към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на
кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от
потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по
кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10
ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително
разходите, посочени в член 19, параграф 2. Съобразно конкретиката на казуса може да
се обоснове извод, че процесното възнаграждение по гаранционна сделка представлява
именно разход за допълнителна услуга, свързана с договора за кредит, като предвид
съдържанието на договора за предоставяне на гаранция, същият в максимална степен
се доближава по съдържание и последици на застрахователния договор. Същевременно
са налице и другите допълнителни изисквания, а именно сключването на този договор
за допълнителна услуга да е задължително условие за получаване на кредита и
същевременно да е бил известен на кредитора. От съдържанието на договора за кредит
несъмнено може да се обоснове извод, че предоставянето на гаранция е условие за
получаване на сумите по кредита, доколкото гаранционен договор се сключва в деня на
сключването на договора за заем и то със свързано с кредитора дружество
(дружеството кредитор е едноличен собственик на капитала на дружеството гарант,
видно от данните в ТРРЮЛНЦ). Съдът намира, че алтернативното посочване на
видовете обезпечения е единствено с цел да се създаде впечатление, че
кредитополучателят има право на избор какво конкретно обезпечение да предостави,
но на практика този избор е напълно привиден. Това е така, защото осигуряването на
4
поръчителството на 2 физически лица, които допълнително да отговарят на
изключително завишените условия или банкова гаранция в рамките на 3 дни от датата
на подписване на договора, е изначално непосилно за кредитополучателя. Именно
поради тази причина, единствената възможност да изпълни задължението си по чл. 4
от договора за заем, е като сключи гаранционен договор с предварително одобреното
от кредитодателя дружество – гарант, за което следва отново да се подчертае, че е
свързано лице. Не случайно е и обстоятелството, че договорът за предоставяне на
гаранция е пописан в деня на сключване на договора за кредит. При тези данни, за съда
липсват каквито и да било съмнения, че сключването на гаранционния договор е
условие за сключването на договора за заем и усвояването му. Въз основа на всичко
изложено, съдът намира, че дължимото възнаграждение по гаранционната сделка
следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляването на ГПР, както и да
бъде отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя. В случая това
не е сторено, като видно от информацията, посочена в чл. 2.7 от договора общата сума,
дължима от заемателя като се вземат предвид допусканията в т. 8 е 480 лв. и се състои
от размера на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на
договора и е изчислена към момента на неговото сключване, следователно в нея не е
включено възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и
при посочване размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на
чл.2.8 от договора, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по
гаранционния договор при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и
съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР многократно
надвишава размера, посочен в договора.
Основното съображение за приемане на Директива №2008/48/ЕО е именно да се
даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, поради което те следва да получават адекватна информация относно
условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде
сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят, както
и че с оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-
специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по
еднакъв начин навсякъде в Европейския съюз. Следователно размерът на годишния
процент на разходите е основният показател, който оказва влияние върху решението
на потребителя да сключи определен договор за кредит или не, който му позволява да
извърши реална преценка за цената, която ще плати за да полза заетата сума.
Прикривайки даден разход по кредита като не е посочен изрично в договора за кредит
и не е взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в
заблуждение потребителя и същият не е бил наясно за риска, който поема, респ. цената,
която трябва да плати преди да бъде обвързан от договора. Поради всичко изложено
съдът намира, че като не е посочен действителният размер на ГПР в процесния договор
за кредит, не е спазено изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК за задължително
посочване на ГПР в договора за кредит. Същото се отнася и до изискването за
задължително посочване на общата сума, която кредитополучателят следва да върне,
въведено със същата разпоредба, съображения за което бяха изложени по-горе.
Както беше посочено по-горе, съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Следователно договорът за заем е нищожен поради противоречието
му с императивните разпоредби на ЗПК.
По предявения иск за прогласяване на нищожност на договора за предоставяне
на гаранция, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД нищожни са договорите, които
заобикалят закона. Заобикаляне на закона е налице, когато страните се опитват да
постигнат забранен от закона резултат чрез сключването на отделни съглашения, както
и чрез сключването на повече сделки, всяка от които, разгледана без връзка с другите,
е валидна – нищожни са цялата поредица от сделки. В конкретния случай засегната
5
страна има качеството „потребител“, за чиито права и интереси ПЕС налага висока
степен на защита. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите освен това допринася за правилното функциониране на вътрешния
пазар. То има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и
потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото
благосъстояние на европейските потребители и икономиката на Съюза. Посочените
изисквания от правото на ЕС предпоставя, че националният съд има задължение при
тълкуване на съответната норма на националното право да я тълкува и прилага в духа и
смисъла на съответното общностно право (в този смисъл са Решение от 10.04.1984 по
делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение
от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero,
C-343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от
24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10), националният съд има задължение да тълкува
националното законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно за да
бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на
завишения стандарт за това е необходимо, когато се изследва въпроса за няколко
договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да
изследва релациите и връзките в отделните договори, но не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба, в който случай
различните правни средства и ползвани договори обслужват икономическата дейност.
Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между
такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя, при
проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и
добрите нрави, в това число и проверката за наличието на неравноправни клаузи.
Именно такъв е настоящият случай, като от извършена служебно справка в Агенция по
вписвания – Търговски регистър, на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява,
че едноличен собственик на поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД, е
кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД, следователно се касае за хипотеза на
свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Следователно при преценка
действителността на договора за предоставяне на гаранция, то същият следва да се
разглежда наред с договора за кредит, който обезпечава. По-горе бяха изложени
подробни мотиви относно това, че възнаграждението по този договор за предоставяне
на гаранция представлява разход, пряко свързан с договора за кредит, респ. разход за
допълнителна услуга, която е задължително условие за сключването на договора и
предоставянето на заема и следователно този разход следва да намери отражение в
размера на ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора за кредит
е 10 % (10 пункта + ОЛП, който е 0), следователно ГПР по кредита не може да
надвишава 50 %. Видно от приложения по делото договор за заем, кредиторът не е
упоменал по никакъв начин този разход и същият не е включен при изчислението на
ГПР. Включвайки възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция като
разход по кредита, при изчислението на ГПР същият се явява с размер многократно
надвишаващ максималния такъв, според чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тук е моментът да се
посочи, че при лихвен процент от 40 % ГПР (с включен в него размер на кредита 450
лв. и дължимата лихва за срока на договора – 30 лв.) е в размер близък до максималния
такъв – 48,14 %. Следователно добавяйки разход в размер на 176 лв. – почти 6 пъти
уговорената лихва, ГПР се явява с размер близо 300 %. И при положение, че
единствената цел за сключването на договора за предоставяне на гаранция е не
гарантиране изпълнението на задълженията по договора за кредит, а кредиторът да
получи допълнително възнаграждение, което не му се следва, следователно заобикаля
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, то този договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 ЗЗД.
Въз основа на изложеното предявените искове се явяват основателни, поради
което следва да бъдат уважени.
При този изход на спора право на разноски има ищецът, който е направил
6
своевременно искане за присъждането им. Същият е сторил разноски в размер на 100
лв. платена държавна такса и 360 лв. платено адвокатско възнаграждение, което не
надвишава минималния размер, предвиден в Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, които следва да се възложат в тежест на ответниците,
като всеки от тях отговоря за поливаната.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
Договор за паричен заем № 4518349 от 22.06.2022 г. по предявения от ищеца Д. П. Б.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ******* срещу ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, па. 40-46, представлявано от Галин Тодоров, иск.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД
Договор за предоставяне на поръчителство № ******** по предявения от ищеца Д. П.
Б., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ******* срещу ответника „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Петър Дамянов, иск.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, па. 40-46,
представлявано от Галин Тодоров да заплати на Д. П. Б., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ж.к. *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 230 лв. – разноски в
производството.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от Петър Дамянов да заплати на Д. П. Б., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ж.к. *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 230 лв. – разноски в
производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7