№ 11255
гр. София, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 54 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:==========
при участието на секретаря *********
като разгледа докладваното от ========== Гражданско дело №
20221110145243 по описа за 2022 година
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 4 ЗПК (отм.) и чл. 86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл.
99, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че З. П. А. дължи на „****“ ЕООД сумата от
4000.00 лева, представляваща част от непогасена главница в общ размер от 8392.67 лева по
сключен между З. П. А. и „****“ АД договор за потребителски кредит, обезпечен със залог
на вземания № **** от 27.02.2008г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК- 05.08.2021г., до окончателно изплащане на задължението, както
и за сумата от 1047.78 лева, представляваща обезщетение за забава върху претендираната
главница от 4000.00 лева, считано от 31.08.2018г. до 04.08.2021г., които вземания са
прехвърлени по силата на договор за цесия от 28.09.2012 в полза на ищеца „****“ ЕООД и
за които парични притезания по ч. гр. дело № 46480/2021г. по описа на СРС, 54 състав, е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Ищецът твърди, че между З. П. А. и „****“ АД бил сключен договор за потребителски
кредит, обезпечен със залог на вземания № **** от 27.02.2008г., по силата на който на
ответницата като заемател бил предоставен паричен заем от 10 000.00 лева, като съобразно
уговорките между страните заетата сума, както и уговореното възнаграждение за ползването
й следвало да бъдат изплатени на месечни вноски за срок от 120 месеца, като крайният срок
за издължаване на сумите по договора за кредит бил 28.02.2018г. Въпреки настъпването му
непогасена останала главница в общ размер на 8392.67 лева, от която се претендира само
част, възлизаща на сумата от 4000.00 лева, както и обезщетение за забава, считано от
31.08.2018г. до 04.08.2021г. Междувременно, с договор за цесия от 28.09.2012г. заемодателят
прехвърлил вземанията си от заемателя по процесния договор за кредит, за което
ответницата била уведомена, но въпреки това ищецът- цесионер поддържа, че длъжникът
следва да се счита уведомен за цесията и в хода на производството с получаване на препис
от исковата молба и приложеното към нея уведомление за настъпилата промяна на страната
на кредитора. Претендира разноски.
1
В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК, с който ответникът оспорва исковете с довод, че между страните не съществува
облигационно отношение, евентуално- че процесната сума не е предадена, както и че
сключеният между З. А. и „****“ АД договор за кредит е недействителен поради неспазване
на разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 6, т. 9а, т. 11, т. 20, т. 23 и т. 24 ЗПК,
поддържайки в тази връзка, че процесният договор за кредит бил съставен с шрифт, по-
малък от 12, че в договора не бил посочен неговият срок, не се съдържала методиката за
изчисляване на референтния лихвен процент, не бил посочен размер на лихвения процент
на ден, не бил изготвен погасителен план, като неясно било и каква част от погасителната
вноска е главница, каква- лихва, каква- неустойка, както и как се изчислява лихвата, не бил
предвиден ред за прекратяване на договора. При тези съображения и на основание нормите
на чл. 22 и чл. 23 ЗПК счита, че договорът е недействителен, поради което по правило се
дължи връщане единствено на чистата стойност на заетата сума, но основанието на това
задължение била забраната за неоснователно обогатяване, каквото основание за дължимост
на процесната сума в случая не било наведено, а същата се претендирала на договорно
основание. В условията на евентуалност спрямо доводите за цялостна недействителност на
съглашението поддържа нищожност поради противоречие със закона и добрите нрави на
клаузите на чл. 3, ал. 4 и чл. 4, ал. 2 и ал. 3 от договора. Релевира възражение за погасяване
на процесните задължения по давност. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните, приобщените по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, както и приложимите в случая нормативни
актове, при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното
от фактическа и от правна страна:
По така предявените искове процесуално задължение на ищеца е при условията на
пълно и главно доказване съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК да установи
осъществяването на следните материалноправни предпоставки: 1/ наличие на действителен
договор за предоставяне на паричен заем, сключен между ответника и „****“ АД, чието
съдържание включва задължение на последния да върне заетата сума при сочените от ищеца
условия и срок; 2/ реално предоставяне на уговорената парична сума в полза на заемателя;
3/ настъпване изискуемостта на вземанията по договора; 4/ прехвърляне на формираните по
силата на договора за потребителски кредит вземания на заемодателя в полза на ищеца; 5/
съобщаване на длъжника по правоотношението за настъпилото правоприемство, като
уведомлението следва да изхожда от прехвърлителя (цедент) по договора за цесия.
Установява се от представения с исковата молба и неоспорен договор за потребителски
кредит от 27.02.2008г., че на тази дата между ответницата З. П. А. и „Стопанска и
инвестиционна банка“ АД („****“) е учредено заемно правоотношение, по силата на което
банката като заемодател се е задължила да предостави на З. А. като заемополучател банков
кредит в размер на 10 000.00 лева, а последната, от своя страна, се е задължила да върне
заетата сума, ведно с уговорената в чл. 4, ал. 1 от договора възнаградителна лихва,
разсрочено- на 120 месечни вноски с падежи, посочени в приложения към договора
погасителен план. Доколкото в случая съглашението е в писмена форма, като върху
документа, който го обективира, са поставени подписи и за заемодател, и за заемополучател,
като авторството на този документ не е оспорено от името на ответницата, следва да се
приеме, че в случая между страните е сключен договор за потребителски кредит по смисъла
на дефинитивната норма на чл. 4 ЗПК (отм.), приложим в случая с оглед датата на
сключване на договора, в изискуемата от този закон- чл. 6, ал. 2 ЗПК (отм.), писмена форма
за действителност. С оглед на това и при липсата на други доводи и възражения в тази
насока неоснователен се явява доводът от името на ответницата за липса на облигационна
връзка между нея и кредитодателя, а наличието на такава с ищеца, респ. активната
материална легитимация на последния подлежи на преценка при обсъждане на твърденията
и доводите на страните, касаещи прехвърляне на вземанията на банката по процесния
2
договор за кредит в полза на „****“ ЕООД.
Съгласно доказателствените (фактическите) изводи в заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, което, преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът намира за
компетентно и добросъвестно изготвено, даващо пълни, точни и обосновани отговори на
възложените задачи, банковата сметка на ответницата З. П. А. в „****“ ЕАД е заверена със
сумата по отпуснатия кредит в размер на 10 000.00 лева на 28.02.2008г., като по този начин
кредитът е изцяло усвоен, поради което неоснователно е възражението в отговора на
исковата молба, че сумата, предмет на заема, не е била предадена в полза на
заемополучателя.
В случая, в отговора на исковата молба, обосновавайки възраженията си за нищожност
на процесния договор за потребителски кредит, ответницата се е позовала на разпоредби на
действащия ЗПК, който, обаче, не е приложим към процесното заемно правоотношение, тъй
като, както бе изяснено, релевантният за спора договор за потребителски кредит е сключен
на 27.02.2008г., когато в сила е бил ЗПК, обн. ДВ, бр. 53 от 30.06.2006г. Независимо от това,
в случая настоящият съдебен състав дължи да извърши преценка за действителността на
съглашението, тъй като в отговора по чл. 131 ГПК са посочени конкретните пороци в
съдържанието на договора за потребителски кредит, обосноваващи според ответницата
недействителността му, които следва да бъдат преценявани в светлината на приложимите
към момента на сключването му материалноправни норми, а и доколкото съгласно
задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в Тълкувателно
решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2020 г., ОСГТК, съдът е длъжен да се
произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено
възражение от заинтересованата страна само ако нищожността произтича пряко от сделката
или от събраните по делото доказателства, като в мотивите на тълкувателния акт е
разяснено, че „някои от общите основания за нищожност по чл. 26 ЗЗД се установяват от
самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира, като не зачете нейните правни последици.
Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на
императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с
правилото на закона.“
Съгласно разпоредбите на чл. 7, т. 1- 14 ЗПК (отм.) договорът за потребителски кредит
се изготвя на ясен и разбираем език и съдържа: дата и място на сключване;
име/наименование, правноорганизационна форма, код по БУЛСТАТ или ЕИК на търговеца и
адрес/седалище на кредитора; име, ЕГН, постоянен и настоящ адрес на потребителя; чиста
стойност на кредита (подлежаща на получаване главница на кредита); максимален размер на
кредита, ако такъв е уговорен, или начините за неговото определяне; годишен процент на
разходите по кредита, които потребителят трябва да направи, за да издължи кредита, а когато
неговото изчисляване не е възможно - годишен лихвен процент и всички разходи,
приложими към момента на сключване на договора за кредит; условията, при които
посочените в т. 6 разходи по кредита могат да бъдат променяни; условията за издължаване
на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на
погасителните вноски и ако е възможно, общия размер на тези плащания; разходите по чл.
21, ал. 2, с изключение на тези, които възникват поради неизпълнение на договора от страна
на потребителя; елементите на общата стойност на кредита, които не са включени при
изчисляването на годишния процент на разходите по кредита; когато точният размер на тези
елементи е известен, те трябва да бъдат посочени в договора; когато точният размер на тези
елементи не е известен, посочва се начинът на тяхното изчисляване или реалистична оценка
за тяхната стойност; свързаните с договора разходи, които трябва да се понесат от
потребителя, ако има такива; правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, както и
условията за прекратяване на договора; обезпеченията, които потребителят е длъжен да
предостави, тяхната стойност, както и условията, при които могат да бъдат освободени;
3
изискуемите застраховки и разходите по тях, ако изборът на застраховател не е предоставен
на потребителя.
А съгласно разпоредбата на чл. 13 ЗПК (отм.) клаузите на договора за потребителски
кредит по чл. 7, чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10 трябва да бъдат ясно и недвусмислено
формулирани, а документите, които ги съдържат, да са видими и четливи.
В нормите на чл. 14 ЗПК (отм.), от друга страна, са предвидени материалноправните
последици при неспазване на някое от изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4 - 14, чл. 8, ал. 1, чл. 9,
ал. 1 и чл. 10- договорът за потребителски кредит е недействителен и потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Настоящият съдебен състав намира, че от съдържанието на процесния договор за
потребителски кредит и на приложенията към него не би могъл да бъде формиран извод за
неговата недействителност поради неспазване на императивните изисквания на
разпоредбите на чл. 7, т. 4- т. 14 ЗПК (отм.)- това е така, доколкото обективно договорът е
съставен с шрифт, който позволява свободното му разчитане, вкл. от съда, като за пълнота и
прецизност следва да се изясни, че изискването за конкретен минимален шрифт на текста на
съглашението е въведено едва с действащия понастоящем ЗПК, в същия ясно и
недвусмислено са посочени размерът на кредита- 10 000.00 лева, начинът на определяне и
конкретният размер на възнаградителната лихва, вкл. на отделните компоненти, които я
формират, срокът на договора- 120 месеца, като от приложения погасителен план се
установяват датите на всяка погасителна вноска, вкл. на последната, което закономерно е
падежът на целия договор за кредит, както и с всяка вноска каква част от главницата и
уговорената възнаградителна лихва се погасява. Наред с това, в чл. 3, ал. 4 от договора е
посочен размерът на годишния процент на разходите, като от съдържанието на договора не
се установява, а не се и твърди дължимостта от потребителя на допълнителни и невключени
в този общ разход по кредита суми, а дължимите такси и/или комисиони, вкл. размерът им
са изрично предвидени в договора за кредит съобразно правилото на чл. 6, ал. 3 ЗПК (отм.),
като доколкото в случая се касае за разходи, съставляващи по същността си такива по чл. 21,
ал. 2, т. 3 ЗПК (отм.), съобразно изричното правило на тази правна норма същите не
подлежат на включване към ГПР при изчисляването му.
Доколкото в отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК е наведен довод в тази насока,
следва да се изясни, че в ЗПК (отм.), в частност в разпоредбите, регламентиращи
задължителните реквизити на договора за потребителски кредит, не е предвидено изискване
в последния да е изрично посочен лихвен процент на ден- така, както това е предвидено в
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, поради което и евентуалното му непосочване в случая
само по себе и не е годно да обоснове противоречие на договора със закона, респ. цялостна
недействителност на същия.
Наред с изложеното, макар с отговора на исковата молба да не са наведени доводи в
тази насока, доколкото по арг. от чл. 7, ал. 3 ГПК, съгласно константата практика на ВКС,
формирана по реда на чл. 290 ГПК и намерила израз в решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. №
3686/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 232/05.01.2017 г. на ВКС, ТК, ІІ отд. по т. д. №
2416/2015 г., както и съгласно задължителната за националните юрисдикции практика на
СЕС, формирана по преюдициално запитване с Решение по дело С-243/08 и Решение на
СЕС от 21.02. 2013 по дело C-472/11, националният съд е длъжен да разгледа служебно
неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това
правни или фактически обстоятелства, за пълнота и прецизност следва да се изясни, че в
случая от договорното съдържание не се установява конкретна клауза, която да бъде
преценявана и квалифицирана като неравноправна по смисъла на нормата на чл. 143 ЗЗП,
съгласно която неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, представлява 1)
всяка неиндивидуално определена уговорка в негова вреда, която 2) не отговаря на
изискването за добросъвестност и 3) води до значително неравновесие между правата и
4
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Според тази легална дефиниция
тези положителни материални предпоставки следва да са налице кумулативно. В чл. 143 ЗЗП
са уредени отделни проявни форми на неравноправност на клаузите в потребителския
договор, като общото между тях е, че се предоставя право на търговеца едностранно и без
наличието на обективни предпоставки да изменя сключения договор, респ. значително се
накърнява еквивалентността на насрещните престации или се ограничават способите за
защита на потребителя при виновно неизпълнение на договорни задължения от търговеца,
каквато хипотеза в настоящия случай не се установява, а не се и поддържа.
Ето защо, неоснователно се явява наведеното от името на ответницата възражение за
цялостна недействителност на процесния договор за потребителски кредит на основание
разпоредбата на чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.)
Независимо от това, следва да бъде изяснено, че в случая, дори и да се приеме, че
съществува основание за прогласяване на недействителността на договора за потребителски
кредит, същото само по себе си не е от естество да обуслови изхода на спора- нито по
основаните, нито по размер, тъй като предмет на процесните претенции са единствено
главницата- т. нар. чиста стойност на кредита, която се дължи на основание нормата на чл.
14, ал. 2 ЗПК (отм.) и при прогласяване цялостната недействителност на съглашението,
както и обезщетение за забава, каквото се дължи по дефиниция при неточно в темпорално
отношение изпълнение на парично задължение съобразно правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Това е така и доколкото при действието на ЗПК (отм.) не е съществувала разпоредба,
аналогична на нормата на чл. 19, ал. 6 (предишна ал. 5) ЗПК, предвиждаща възможност за
„служебно“ приспадане на заплатени въз основа на нищожни клаузи суми от приетата за
действително дължима сума- още повече, че тази норма касае хипотеза на нищожност
поради противоречие на начина на определяне на ГПР със законовите изисквания за това,
при съобразяване на задължителните за националите юрисдикции разяснения, съдържащи се
в т. 49 от решение от 30.06.2022г. на СЕС по дело С-170/2021, а и на конкретно наведените в
отговора на исковата молба твърдения и възражения.
Съгласно доказателствените (фактическите) изводи в заключението на съдебно-
счетоводната експертиза размерът на непогасената главница по процесния договор за
потребителски кредит възлиза на сумата от 8392.67 лева при съобразяване на плащанията от
потребителя, извършвани до м. 11.2010г., с които са погасени изцяло задълженията му за
главница и възнаградителна лихва за първите 34 погасителни вноски, последната- с падеж
на 28.12.2010г. След посочения период и до крайния падеж на задълженията по договора за
кредит не се установява, а не се и твърди извършено за сметка на заемополучателя плащане
за погасяване на дълга му.
С оглед на така формирания извод за възникнали и съществуващи в правната сфера на
банката вземания по процесния договор за кредит, на разглеждане по същество подлежи
своевременно релевираното от името на ответницата възражение за погасяване на тези
вземания по давност.
Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в
Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 3/2023 г., ОСГТК, при
уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни
падежи, какъвто е настоящият случай, давностният срок за съответната част от главницата
и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на
изискуемостта на съответната вноска.
Съгласно нормата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за
преодоляване на последиците, за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното
положение, спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или
придобиват права от частноправните субекти. А съгласно § 13 от ЗИД на Закона за здравето,
5
обн. в бр. 44/2020г. на ДВ, сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение
по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение
на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават
да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник".
При съобразяване на така изложеното, на продължителността на приложимия спрямо
процесните вземания общ давностен срок от пет години, както и на периода, за който
съгласно заключението на съдебно- счетоводната експертиза вземанията на банката по
договора за кредит са останали непогасени чрез плащане- считано от тридесет и петата
погасителна вноска с падеж на 28.01.2011г. до края на срока на договора- 28.02.2018г.,
погасени по давност- неподлежащи на съдебно установяване и принудително
удовлетворяване, са вземанията на кредитора за вноски за главница с падежи от 28.01.2011г.
до 28.05.2016г. Така, за последната включена в посочения период погасителна вноски
давността е изтекла на 19.07.2021г., т. е. пет години два месеца и седем дни след настъпване
на изискуемостта й или 16 дни преди датата на подаване на заявление за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
Размерът на непогасената главница за останалия период, за който по изложените вече
съображения правото на иск (в материалния смисъл на това понятие) на кредитора не е
погасено- тези, чийто падеж е настъпил в периода от 28.06.2016г. до края на срока на
договора, възлиза съгласно данните в заключението на съдебно- счетоводната експертиза на
сумата от 2598.26 лева, какъвто е размерът на непогасените чрез плащане и по давност
задължения на ответницата по процесния договор за кредит.
Размерът на обезщетението за забава върху така установената като дължима сума,
определен от съда по реда на чл. 162 ГПК, с помощта на електронен калкулатор, за исковия
период- от 31.08.2018г. до 04.08.2021г., чиято начална дата следва във времето настъпването
на падежа на най- старото вземане, включено в периода, за който съдът установи, че
възражението за погасяване по давност се явява неоснователно, и която дата, същевременно,
предхожда с по- малко от три години датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение (какъвто е срокът на приложимия спрямо
лихвите давностен срок- чл. 111, б. „в“ ЗЗД), възлиза на сумата от 772.25 лева.
Настъпилото правоприемство на страната на кредитора, както и противопоставимостта
му на длъжника не се оспорват от името на ответницата, а и се установяват от надлежно
приобщените и неоспорени писмени доказателства. Така, от договор за прехвърляне на
парични вземания от 28.09.2012г., потвърждение за сключена цесия към него, както и
приложение № 1 към договора за цесия, се установява, че на 28.09.2012г. валидно
възникналите в правната сфера на заемодателя вземания по процесния договор за кредит са
прехвърлени в полза на ищеца „****“ ООД.
Съдът намира за установено и правнорелевантното обстоятелство, че длъжникът е
уведомен за преминаване на процесните вземания от патримониума на заемодателя в
правната сфера на ищеца, доколкото като приложение към исковата молба е представено
уведомление в този смисъл, което е връчено лично на ответницата на 18.02.2021г. съобразно
неоспорената разписка, представена с исковата молба. Независимо от това, за пълнота и
прецизност следва да се изясни, че в случая уведомлението за извършеното прехвърляне на
вземанията е извършено и съобразно правилата на процесуалния закон, ведно с препис от
исковата молба. Действително, последното се е случило след подаване на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение, но доколкото се касае за настъпило в хода на процеса
обстоятелство и на основание разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК същото следва да бъде
взето предвид от съда при преценка основателността на иска, тъй като е факт, имащ
значение за спорното право. В този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна
практика, обективирана в решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т.
о., ТК; решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК; решение №
6
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, II т. о, решение № 137 от 02.06.2015 г.
на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д.
№ 2639/2014 г., ІІ т. о., ТК, съгласно която цесията следва да се счете за надлежно съобщена
на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника
като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане, какъвто именно е настоящият случай. Като факт,
настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 188, ал. 3 ГПК (отм.), съответно чл. 235, ал. 3 ГПК.
Коментираното уведомление за извършената цесия изхожда от представители на
цедента и на цесионера, поради което следва да се приеме, че е спазено изискването на чл.
99, ал. 3 ЗЗД, съгласно което съобщаването на цесията на длъжника следва да бъде
извършено от стария кредитор.
С оглед на така възприетото от фактическа и от правна страна и при липсата на
доказателства, а и на твърдения за извършени плащания за погасяване на установените като
дължими сума за главница, останала непогасена чрез плащане или по давност, както и за
обезщетение за неточно в темпорално отношение изпълнение, искът с правно основание чл.
430, ал. 1 ТЗ следва да бъде уважен за сумата от 2598.26 лева, а искът с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД- за сумата от 772.25 лева, а за разликата до пълните предявени размери тези
искове следва да бъдат отхвърлени.
В съответствие със задължителните за правоприлагащите органи разяснения,
съдържащи се в т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът
следва да се произнесе по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и
исковото производство.
При този изход на спора по правило разноски се следват и на двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от
67.41 лева, представляваща част от заплатената държавна такса за заповедното
производство, както и сумата от 339.90 лева, представляваща част от извършените разноски
за исковото производство, включващи заплатена държавна такса и депозит за
възнаграждение на вещото лице, които части са съответни на уважената част от исковете.
На основание нормата на чл. 78, ал.3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв.
******* следва да бъде присъдена сумата от 33.23 лева, а в полза на адв. М. Л. Л.- сумата от
132.91 лева, представляващи части от следващите им се адвокатски възнаграждения за
осъществени от тях безплатни адвокатска защита и съдействие на длъжника, респ. ответника
в заповедното, респ. в настоящото производство, чиито общи размери съответно от 100.00
лева и от 400.00 лева бяха определени от съда съобразно критериите за справедливост и
обоснованост по смисъла на нормата на чл. 36, ал. 2 ЗА, при съобразяване липсата на
фактическа и/или правна сложност на производството, материалния интерес по делото,
естеството на осъществяваната в хода на заповедното производство защита, свеждаща се до
подаване на възражение по утвърден образец без необходимост от обосноваване на същото,
както и на задължителните за националните юрисдикции разяснения, съдържащи се в т. 41
(въпрос първи) от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22,
които части са съответни на отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове
7
с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 4 ЗПК (отм.), предявен като частичен, и чл.
86, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че З. П. А., ЕГН **********, дължи на „****“ ЕООД,
ЕИК *****, сумата от 2598.26 лева, представляваща непогасена главница по сключен между
З. П. А. и „****“ АД договор за потребителски кредит, обезпечен със залог на вземания №
**** от 27.02.2008г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК- 05.08.2021г., до окончателно изплащане на задължението, както и сумата от 772.25
лева, представляваща обезщетение за забава върху тази главница за периода от 31.08.2018г.
до 04.08.2021г., които вземания са прехвърлени по силата на договор за цесия от 28.09.2012
в полза на ищеца „****“ ЕООД и за които парични притезания по ч. гр. дело № 46480/2021г.
по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, като ОТХВЪРЛЯ тези искове за разликите над установените като дължими суми
до пълните предявени размери съответно от 4000.00 лева и от 1047.78 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК З. П. А., ЕГН **********, да заплати на
„****“ ЕООД, ЕИК *****, сумата от 67.41 лева, представляваща разноски за заповедното
производство, както и сумата от 339.90 лева, представляваща разноски за исковото
производство.
ОСЪЖДА „****“ ЕООД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на адв.
*******, ЕГН **********, сумата от 33.23 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществени от нея безплатна адвокатска защита и съдействие на
длъжника в производството по ч. гр. дело № 46480/2021г. по описа на СРС, 54 състав.
ОСЪЖДА „****“ ЕООД, ЕИК *****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на адв.
М. Л. Л., ЕГН **********, сумата от 132.91 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществени от него безплатна адвокатска защита и съдействие на
ответника в настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8