РЕШЕНИЕ
№ 1197
гр. Пловдив , 16.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на осемнадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20205330110582 по описа за 2020 година
Производството е образувано по предявен от Р.Т. Р. против „Би Енд
Джи Кредит“ ООД иск за приемане за установено в отношенията между
страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че клаузите на раздел 6 от Договор
№ *** от 21.04.2015 г., установяващи задължение за заплащане на пакет от
допълнителни услуги „Доверие“ и установяваща задължение за заплащане на
такса по пакета за допълнителни услуги, са нищожни, както и осъдителен иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от
295, 09 лв. (след прието с Определение от 15.04.2021 г. изменение на иска по
реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, чрез увеличение на неговия размер),
представляваща недължимо платена по пакет „Доверие“ по Договор № *** от
21.04.2015 г. за периода от 24.08.2015 г. до 27.10.2016 г., ведно със законна
лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 25.08.2020 г., до
окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор № *** от
21.04.2015 г., по силата на който в полза на ищеца – кредитополучател, била
предоставена сумата в размер от 1 000 лв. при годишен лихвен процент по
заема от 37, 68 % и годишен процент на разходите от 45, 51 %. Сочи, че на
1
основание сключения договор следвало да върне сумата от 1 762, 42 лв. на
двадесет и две погасителни вноски. С клаузата на раздел 6, чл. 20 – 23 от
договора било установено задължение за заплащане на пакет от
допълнителни услуги в размер на сумата от 936, 98 лв., като общото
задължение е в размер на сумата от 2 112 лв. Счита, че договореният лихвен
процент нарушава добрите нрави, поради което задължението за заплащане
на сумата от 1 112 лв. е недължимо. Твърди, че поради накърняване на
принципа на добрите нрави се достига до значителна нееквивалентност на
престациите на двете страни, както и до злепоставяне на интересите на
длъжника, с цел извличане на изгода на кредитора. Сочи, че
възнаградителната лихва представлява цената на предоставената услуга,
поради което в случая се нарушава принципа на добросъвестност. Поддържа,
че размерът на възнаградителната лихва следва да е съобразен с размера на
предоставения паричен ресурс и срока на договора. Твърди, че при така
установения кратък срок на договора от двадесет и две месечни вноски,
размерът на възнаградителната лихва, равняващ се на близо 100 % по-висок
от стойността на заема, противоречи на принципа за добросъвестност.
Твърди, че рискът при небанковите финансови институции е по-нисък от този
при банковите институции. Твърди, че при необезпечените заеми размерът на
възнаградителната лихва е недействителен, ако надвишава повече от четири
пъти размерът на законната лихва. Счита, че към размерът на
възнаградителната лихва следва да се прибави и задължението за заплащане
на такса по пакета допълнителни услуги, което представлява скрито
възнаграждение за кредитора. Сочи, че клаузата на чл. 23 от договора
накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите
нрави и е в разрез с принципа на добросъвестност. Тъй като нищожните
уговорки не пораждат правно действие, счита, че между страните не е
уговорена лихва и такова задължение не е възникнало за ищеца. Твърди, че с
установяване на задължение за заплащане на пакет допълнителни услуги се
стига до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа, че
реално не се предоставят услуги, а се достига до калкулиране на
допълнителна печалба в полза на кредитора. Счита клаузата на чл. 5 от
Договора за неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Твърди, че
недействителността на клаузите за възнаградителна лихва и за годишния
процент на разходите, води до недействителност на целия договор, тъй като
2
последните не могат да бъдат заместени по право. Основание за
недействителност на договорното правоотношение, поради недействителност
на посочените клаузи се извличало и от разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 ЗПК. При условията на евентуалност се моли за установяване единствено
недействителността на посочените договорни клаузи. По така изложените
съображения се моли за уважаване на предявените искове.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Би
Енд Джи Кредит“ ООД е депозирал отговор на исковата молба. Поддържа, че
с процесния договор за кредит не се накърняват добрите нрави и с последния
не се нарушават общоприети житейски норми на справедливост и
добросъвестност. Поддържа, че принципите за добросъвестност и
еквивалентност при договарянето при двустранните договори не са етични, а
правни принципи. Евентуалното противоречие с посочените принципи би
могло да доведе до нищожност на договора, поради противоречие със закона
или липса на съгласие, но и поради противоречието му с добрите нрави. Сочи,
че ищецът като страна по договора сам е пожелал включване на доброволен
пакет ‚Доверие“, като включването на последните не представлявало
задължителна предпоставка за сключване на договора за кредит. Твърди, че в
сключения договор бил ясно посочен лихвения процент и годишния процент
на разходите по кредита. Сочи, че в договора е установена фиксирана лихва,
която в нито един момент от действието му не се променя. Твърди, че в
договора е посочен годишният процент на разходите съобразно с
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като оспорва твърдението на ищеца,
че годишният процент на разходите не отговаря на истината и не е изчислен
съобразно методиката. В разпоредбите на ЗПК се съдържала ясна дефиниция
на понятието „разход по кредита“. Твърди, че кредитът е погасен предсрочно
на 27.07.2015 г., като суми за посочения в исковата молба период не са
заплащани по допълнителния пакет „Доверие“. По така изложените
съображения се моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с установителен иск с правно
3
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недействителността на клаузата
за неустойка, установена в разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от договора като
противоречаща на добрите нрави, поради установяването й в противоречие с
чл. 19, ал. 4 ЗПК и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК. При условията на
кумулативно обективно съединяване е предявен осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за връщане на недължимо
заплатената сума по клауза за неустойка.
В обстоятелствената част на исковата молба са изложени съображения
за недължимост на заплатените суми по пакет „допълнителни услуги“, поради
недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22
ЗПК, а именно – поради сключването му в нарушение на изискванията,
установени в разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, единствено по
които съдът дължи произнасяне. Това е така, тъй като ищецът по иск за
недействителност, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно
задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи
всичките си правоизключващи възражения. При условията на евентуалност са
изложени съображения за недействителност на конкретните клаузи от
договора, поради обстоятелството, че по с установяване на тези задължения
се достига до значителна нееквивалентност на престациите, в разрез с
принципа за добрите нрави.
От събраните по делото доказателства се установява, че между ищцата
Р.Т. Р. и „Би Енд Джи Кредит“ ООД е сключен Договор за кредит № ***_***
от 21.04.2015 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца
сумата от 1 000 лв. срещу насрещното задължение на ищеца –
кредитополучател, да върне предоставения му за възмездно ползване
финансов ресурс на двадесет и две погасителни вноски – всяка в размер на
сумата от 53, 41 лв., ведно с начислената възнаградителна лихва или сумата в
общ размер от 1 175, 02 лв. Установен е годишен лихвен процент от 37, 68 %
и годишен процент на разходите от 45, 51 %.
С разпоредбата на чл. 20, Раздел VI от договора страните са постигнали
съгласие за получаване на услуга по пакет „Доверие“, по силата на който
срещу заплащане на допълнителни парични вноски са ангажирани
допълнителни действия на кредитора, водещи до намаляване на риска от
4
неизпълнение на задълженията. Допълнителните услуги, установени в
договора са следните: 1. динамично плащане, изразяващи се в изпращане на
служител на кредитора, за събиране на вноските, при изпълнение на
условията, установени в договора; 2. отлагане на вноска, изразяваща се в
еднократно отлагане на вноска до 14 дни след падежа на вноската, при
условие, че са настъпили обстоятелства, затрудняващи финансовото
положение на кредитополучателя, и при настъпване на условията за това
отлагане, предвидени в договора; 3. разходи за събиране при забава, които да
са за сметка на кредитора; 4. „без трета вноска в месеца“ – услуга, изразяваща
се във възможност, при настъпване на трета вноска в месеца, кредиторът да
направи промяна на падежната дата по погасителния план, при
осъществяване на условията за това, предвидени в договора; 5. „скорост“ –
възможност, при поискване от кредитополучателя, кредитодателят да
обработва документите свързани с кредита незабавно, без да се ръководи от
установения за това срок от 5 работни дни; 6. „безплатни документи“; 7.
„вътрешен рефинанс без собствени средства“ – възможност за вътрешно
рефинансиране на кредита; 8. „усвояване на кредита“ – осигуряване на сумата
по кредита в офис на кредитора, не по-късно от 2 часа след одобрение. В
разпоредбата на чл. 21 от Договора е установено, че кредитополучателят има
право да се възползва от предоставените допълнителни действия, което не е
условие за сключване на договора за кредит, при което кредитополучателят
дължи възнаграждение за закупения пакет, платимо на вноски. В
разпоредбата на чл. 23 от Договора е установено, че за посочените услуги,
кредитополучателя следва да заплати 22 погасителни вноски, всяка в размер
от 42, 59 лв., с падеж на първата вноска на 05.05.2015 г. и падеж на
последната вноска на 23.02.2016 г.
От заключението на вещото лице по приетата и неоспорена от страните
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по договора за кредит са
начислени задължение за главница от 1 000 лв., задължение за
възнаградителна лихва от 175, 02 лв. и задължение по пакет „Доверие“ от 936,
98 лв. Вещото лице е установило, че длъжникът е погасил сумата от общо
1 387, 38 лв., от която сумата от 1 000 лв. за главница, сумата от 88, 50 лв. за
възнаградителна лихва и сумата от 295, 09 лв. по допълнителен пакет.
Експертизата е установила, че в годишния процент на разходите от 45, 51 % е
5
включено единствено задължението за заплащане на възнаградителна лихва,
но не и това по пакет „Доверие“. Вещото лице е определило размера на
законната лихва, като при отговора на поставените от ищеца въпроси е
посочило, че с включване на задължението по пакет „Доверие“ кредита се
оскъпява 2, 1 пъти, с месечно увеличени между 182 % и 247 % или средно от
214, 5 %.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора
за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл.
23 ЗПК.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите.
В случая в разпоредбата на чл. 5, т. 5 от Договора е посочен годишният
процент на разходите по кредита от 45, 51 %.
С клаузата на чл. 23 от договора е установено задължение за заплащане
на възнаграждение по пакет „Доверие‘, платимо на 22 вноски, всяка в размер
на сумата от 42, 59 лв. или в общ размер съгласно заключението на вещото
лице от 936, 98 лв.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента
на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг.
чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният
6
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно
отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и
уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на
заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и
използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски
кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При
формиране на годишния процент на разходите, се включват не само тези,
установени към момента на сключване на договора за потребителлски кредит,
но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1
ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или
услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне
на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването
на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и
други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на
сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени
ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с
потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на
задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен
принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
7
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че в договора
следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на
договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана и
съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с
разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки
следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в
чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
В случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на
ищеца, изложени в исковата молба, че невключване на предвиденото в
договора задължение за заплащане на възнаграждение за допълнителни
услуги по чл. 23 от Договора, в процентното изражение на годишния процент
на разходите, така както е установен в договора, води до недействителност на
договора на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1. т. 10 ЗПК.
В този смисъл съдът намира, че не следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до
недействителност по чл. 22 ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо
не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но
посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. Това е така, тъй като всъщност разширителното
тълкуване на посочената разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по
разширителен начин на възприето от общностния законодател правило в
разпоредбата ма чл. 10, пар. 2, б. “ж” от Директивата, осъществено от
националния съд, което е недопустимо, след като националното
законодателство е възприело и транспонирало посоченото правило по точен и
пълен начин.
Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита, чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение,
което е установено в глобален размер чрез посочване на неговата стойност, не
8
води до недействителност на договора за кредит на соченото от ищеца
основание. Макар това възнаграждение по пакет „доверие“ за предоставени
допълнителни услуги по своята същност, с оглед тълкуване на разпоредбите
на договора, да представлява скрито възнаграждение за кредитодателя, което
води до по-голям процент на разходите по кредита, не следва да се прилага
санкцията установена в разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Това е така, тъй като в
случаите, в които годишният процент на разходите надвишава установения в
закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение намира специалната
разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че санкция за неспазване на
посоченото изискване, е недействителност на съответната клауза от договора.
Съдът намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е
установена в Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 г. е осигуряване на максимална информираност на
потребителите, при сключване на договори за кредит при условия, които са
отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Следователно и при нарушение на разпоредбите,
установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция,
единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на
задължението по кредита и начина на неговото формиране. В процесния
казус, макар задължението за неустойка да не е включено в процентното
измерение на годишния процент на разходите по кредита, това задължение е
установено в глобален размер и като част, която се добавя към размера на
седмичната вноска по кредита, поради което за потребителя съществува
яснота относно точния размер на задължението му и общата стойност на
кредита.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на
договора за кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
Не е допуснато и соченото от страна на ищеца нарушение на клаузата на
чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е установен годишния
лихвен процент, а именно от 37, 68 %, като макар отделно да не е установен
размерът на договорната лихва, последният е изводим от клаузите на
9
договора, тъй като е посочена общата стойност на кредита, както и размерът
на заемната сума, като разликата между посочените две суми, формира и
размера на левовата равностойност на възнаградителната лихва. В случая
следва да се посочи, че лихвеният процент е фиксиран, поради което не е
необходимо да бъде установена формулата за неговото определяне. Размерът
на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на
кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с
изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността
на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу
възнаграждение. Съдът не възприема цитираната от ищеца, без конкретно
посочване на съдебните актове, на които се позовава, съдебна практика,
съгласно която недействителна, поради противоречие с добрите нрави, е
уговорка за лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по
необезпечени кредити. В договора е посочен общият размер на дължимата за
срока на договора възнаградителната лихва и съотношението й с главницата
по кредита, поради което може да се осъществи и съответна проверка дали
посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
кредитодателя.
По така изложените съображения съдът намира, че договора за кредит
отговаря на нормативно установените изисквания за необходимо съдържание
и не следва да намери приложение разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
В разпоредбата на чл. 20 от Договора е установено, че
кредитополучателят избира предоставяне на изброените допълнителни услуги
по пакет „Доверие“, които не представляват условие на договора и водят до
намаляване на риска от неизпълнение на задълженията на длъжника, като в
разпоредбата на чл. 23 от Договора е установено, че срещу възможността за
предоставяне на тези услуги, при настъпване на условията в договора, се
дължи възнаграждение, платимо на двадесет и две погасителни вноски от по
42, 59 лв. или сумата от общо 936, 98 лв.
Съдът намира, че клаузата от договора, установяваща, че длъжникът
дължи възнаграждение за допълнителни услуги е нищожна и не поражда
права и задължения за страните. Това е така, тъй като с установяване на
10
задължение за допълнителни услуги, в разрез с нормите на
добросъвестността, се увеличава размера на задължението без яснота относно
насрещната престация, която получава длъжника. С договора за кредит е
установена възможност за ползване на допълнителни услуги, които само
привидно водят до привилегия за кредитополучателя, който би могъл да се
възползва от облекчен ред за погасяване на задълженията си по кредита, тъй
като ползването на услугите е обусловено, освен от заплащане на
възнаграждение за това, а и от сбъдване на предвидените в договора условия.
Установяване на такова задължение за заплащане на възнаграждение на
допълнителни услуги, е установено и в противоречие с императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България. Последицата от това
противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В случая
максималният размер на годишния процент на разходите, който е предвиден с
императивна разпоредба на закона, би бил превишен, ако в договора има
уговорена освен възнаградителна лихва и други разходи, каквито са тези за
заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги, в който смисъл е и
заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза,
установила месечно оскъпяване на кредита от 214, 5 %. В случая при
установен размер на отпусната главница от 1 000 лв., е предвидена
задължение за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги пот 936,
98 лв. – в размер, почти равен на размера на сумата, предоставена за временно
и възмездно ползване от кредитополучателя. По този начин са установени
допълнителни разходи по кредита в размер, надвишаващ размера на
уговорената възнаградителна лихва. Постигнато е съгласие, че посочените
разходи подлежат на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по
кредита, което води до извод, че по този начин е установено скрито –
допълнително възнаграждение на кредитодателя, което не е посочено при
определяне на годишния процент на разходите.
По така изложените съображения клаузата на чл. 23, Раздел VI от
Договора, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение по
11
пакет „Доверие“, с което задължение разходите по кредита се увеличават,
чрез добавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна,
поради установяването й в противоречие с добрите нрави.
Предвид така установеното, съдът намира, че предявеният иск за
установяване недействителността на клаузите от Раздел VI, установяващи
посоченото задължение, а именно разпоредбата на чл. 23, поради
установяването й в противоречие с добрите нрави, е основателен, поради
което не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите посочени от
ищеца основания за недействителност на тази клауза.
Следователно тази клауза не поражда права и задължения за страните,
поради което сумата, заплатена от кредитополучателя – ищец в изпълнение на
задълженията, предвидени в тази разпоредба, са били недължимо платени от
страна на ищеца като престирани при начална липса на основание. В
производството е прието заключението на вещото лице по допуснатата от
съда съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че ищцата е
заплатила сумата от 295, 09 лв. за погасяване на задължението за заплащане
на възнаграждение за допълнителни услуги. Ето защо и предявения иск по чл.
55, ал. 1, предл. първо ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 295, 09 лв. -
представляваща недължимо заплатено възнаграждение по пакет „Доверие“ по
чл. 23, Раздел VI от Договора.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от последната разноски в
размер на сумата от 1 000 лв. за заплатена държавна такса.
В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на
процесуалния представител на ищцата – ***., следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер от 300 лв., определено на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към
момента на сключване на договора за правна защита и съдействие – ДВ, бр.7
от 22.01.2019 г. Съдът намира, че възнаграждението следва да се определи за
един иск, с оглед цената на главния установителен иск (цената на
установителния иск е в размер на установената в договора неустойка от 936,
12
98 лв.), тъй като уважаването на осъдителния иск, предявен при условията на
кумулативност, е вследствие основателността на главния иск, като от страна
на процесуалния представител на ищеца не са осъществени допълнителни
правни действия за защита и съдействие по осъдителния иск. Разпоредбата на
чл. 2, ал. 5 от Наредбата не следва да се съотнася с определянето на вида и
броя на предявените искове, съобразно правилата, установени в процесуалния
закон, а с осъществените действия от страна на процесуалния представител
във връзка с основанието, от което произтича твърдяното спорно право.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Би Енд Джи Кредит“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, район
„Изгрев“, ул. „Незабравка“ № 25, ет. 5, по предявения от Р.Т. Р., ЕГН
**********, с адрес ***, иск с правно основание чл. 124 ГПК, че клаузата на
чл. 23, Раздел VI от Договор № *** от 21.04.2015 г., установяваща
задължение за заплащане на пакет от допълнителни услуги „Доверие“, е
недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Би Енд Джи
Кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, район „Изгрев“, ул. „Незабравка“ № 25, ет. 5, да заплати на Р.Т. Р.,
ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 295, 09 лв. (след прието с
Определение от 15.04.2021 г. изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК,
чрез увеличение на неговия размер), представляваща недължимо платена по
пакет „Доверие“ по Договор № *** от 21.04.2015 г. за периода от 24.08.2015
г. до 27.10.2016 г., ведно със законна лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда – 25.08.2020 г., до окончателното изплащане на сумата
ОСЪЖДА „Би Енд Джи Кредит“ ООД да заплати на основание чл. 78,
ал. 1 ЗЗД на Р.Т. Р. сумата от 100 лв. – съдебно-деловодни разноски в
производството по гр.д. № 10582/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив,
IX граждански състав.
ОСЪЖДА „Би Енд Джи Кредит“ ООД да заплати на основание чл. 38,
13
ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, на ***, АК –
Пловдив, с личен № ***, с адрес ***, сумата от 300 лв. – адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство по гр.д. №
10582/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ______/п/_________________
14