РЕШЕНИЕ
№ 2858
гр. Пловдив, 28.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Г. Славчева Андонова
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева Андонова Гражданско
дело № 20225330103515 по описа за 2022 година
Предявените искове са с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.
В исковата молба от А. В. Т. против „Изи Асет Мениджмънт” АД и уточняваща молба от
12.04.2022г. се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит №
*** от 26.01.2018г. По силата на договора била предоставена заемна сума в размер на 1 000
лв., при възнаградителна лихва от 40 % и ГПР 47.33 %. Общата дължима от
заемополучателя сума била 1111.32 лв. Според чл.4 от договора, ако в тридневен срок от
сключване на договора не било предоставено обезпечение, се дължала неустойка в размер
на 669.33 лв. Обезпечение не било дадено, поради което била начислена неустойката. За
периода 05.02.2018г. – 06.08.2018г. ищцата била заплатила сумата от 1742.19 лв., с която
била заплатена заемната сума от 1000 лв., възнаградителна лихва в размер на 74.90 лв. и
неустойка от 667.29 лв. Договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 ЗПК,
недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК. Счита, че договорът е
недействителен по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, като договорената възнаградителна лихва била
нищожна. Лихвата надвишавала както двукратния, така и трикратния размер на законната
лихва. В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на
изчисляване на ГПР, липсвала яснота как е формиран същият. Ако била добавена
неустойката към общата сума за плащане, посочена в договора, потребителят щял да
установи, че ГПР ще надвиши 50 %. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и
клаузата за ГПР била нищожна. Неустойката била прекомерна. Поръчителството или
поемането на солидарното задължение следвало да стане в изключително кратък срок, освен
1
това нямало предвидени кои са вредите, които дружеството щяло да претърпи от
непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират с неустойката. Клаузата за
неустойката била недействителна и на допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК.
Противоречала и на материалния закон – чл.71 ЗЗД, както и на императивната разпоредба на
чл.33 ЗПК. Поради това е направено искане за осъждане на ответника да заплати на ищцата
сумата от 74.90 лв. недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумата, както и
667.29 лв. недължимо платена по клауза за неустойка, ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба до изплащане на сумата. Претендирани са направените по
делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за
допустимост, но неоснователност на предявените искове. Неоснователни били твърденията
за нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като лихвеният процент бил фиксиран. Липсвали
нарушения и по т.10 - ГПР не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
Нормата не изисквала да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а само да се
посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Процесната неустойка била
начислена вследствие неизпълнение на поети договорни задължения от страна на заемателя
за представяне в срок на обезпечение – поръчител или банкова гаранция. Предназначението
й било да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението – пропусната печалба за
кредитора. Ако заемополучателят бил изпълнил добросъвестно задълженията си и бил
предоставил гаранция, то кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да търпи
посочените вреди. Освен това не било съобразено от ищцата, че съгласно чл.19, ал.3, т.1
ЗПК при изчисляване на ГПР не следвало да се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора. Не намирал приложение чл.33,
ал.1 ЗПК. За периода, за който се начислявала неустойка, не се претендирало обезщетение за
забава. Направено е искане за отхвърляне на предявените искове. Претендирани са
разноски.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по
вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
По делото е представен договор за паричен заем № *** от 26.01.2018г., сключен между „Изи
Асет Мениджмънт” АД и А. В. Т., в качеството им съответно на заемодател и заемател, по
силата на който е предоставена заемна сума в размер на 1000 лв., както и погасителен план
към цитирания договор, видно от който заемът е следвало да бъде погасен на 27 равни
седмични погасителни вноски, в периода 05.02.2018г. – 06.08.2018г., всяка от които в размер
от 65.95 лв.
Представена е по делото справка за извършените плащания по договора, според която
платената сума за главница възлиза на 1000 лв., за лихва – на 74.90 лв., за неустойка – на
667.29 лв.
При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
2
По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че между
страните са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. от Закона
за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане.
В исковата молба се твърди нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК – договорната лихва
противоречала на добрите нрави. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, в договора за
потребителски кредит трябва да е посочен лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. В договора е посочен
фиксиран лихвен процент по заема в размер на 40 %, но същият надвишава повече от три
пъти законната лихва, която е в размер на 10%, което прави клаузата за възнаградителната
лихва нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Установи се от доказателствата
по делото, че по договора ищцата е заплатила възнаградителна лихва в размер на 74.90 лева,
която е недължимо платена поради нищожност на цитираната по-горе клауза, поради което
и ответникът дължи връщането й, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Ищцата твърди нищожност на клаузата за неустойка по чл.4, ал.2 от договора, като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните
изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, водеща до неоснователно обогатяване на кредитодателя.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка,
се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно -
такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните
за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. В случая страните са
уговорили клауза за задължаване на потребителя да осигури едно от следните обезпечения
на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да
отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл.4, ал.1 от договора/ - две физически
лица-поръчители, всяко от които да представи служебна бележка от работодател за размера
на трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с ответното дружество, да няма неплатени осигуровки за
3
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има – кредитната му история да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, да подпише
договор за поръчителство или банкова гаранция, със срок на валидност 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора. При неизпълнение страните са предвидили
неустойка във фиксиран размер от 669.33 лв. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и
общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и
срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на
връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се
явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави, което съответства и на разпоредбата
на чл.143, т.5 ЗЗП, а именно клаузата е неравноправна. С нея се цели и заобикаляне на чл.19,
ал.4 ГПК. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза
е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора. Установи се в
хода на процеса, че въз основа на нищожната клауза за неустойка ищцата е заплатила сумата
от общо 667.29 лева, поради което предявеният иск за осъждане на ответното дружество да
възстанови недължимо платената сума на ищцата е основателен и следва да се уважи.
Претендираните от ищцата суми следва да й се присъдят, ведно със законната лихва,
считано от подаване на исковата молба в съда- 14.03.2022г. до окончателното им
изплащане.
При този изход на делото, на ищеца следва да бъдат присъдени направените по делото
разноски за внесена държавна такса в размер на 100 лв. От ищцовата страна се претендира и
заплащане на пълномощника на ищеца на възнаграждение, при условията на чл.38 ЗА,
поради което и на основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения съдът намира, че на адв. Г. следва да бъде
определено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по
4
делото в размер на 600 лв., по 300 лв. по всеки от предявените искове, или 720 лв. с включен
ДДС, които ще му се присъдят.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, със
законни представители Г. Т. и А. М. да заплати на А. В. Т., ЕГН ********** от гр. П, ***
сумите от 74.90 лв. /седемдесет и четири лева и 90 ст./ и 667.29 лв. /шестстотин шестдесет и
седем лева и 29 ст./, представляващи получени без основание суми от "Изи Асет
Мениджмънт" АД, платени от А. В. Т. съответно по клауза за възнаградителна лихва и по
клауза за неустойка по договор за паричен заем № *** от 26.01.2018г., ведно със законната
лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.03.2022 г. до
окончателното им плащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, със
законни представители Г. Т. и А. М. да заплати на А. В. Т., ЕГН ********** от гр. П, ***
сумата от 100 лв. /сто лева/ направени по делото разноски за внесена държавна такса.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, със
законни представители Г. Т. и А. М. да заплати на адв. С. Г., Адвокатска колегия – П, гр.П,
*** сумата от 720 лв. /седемстотин и двадесет лева/ адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
5