Решение по дело №782/2024 на Административен съд - Русе

Производството е по чл. 145 и сл. от АПК вр.чл. 118, ал. 3 от КСО.

Образувано е по жалба от Е. И. П. от гр. Сливо поле, обл. Русе, чрез процесуалния му представител, против решение № 1040-17-58 от 23.08.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата му по административен ред и е потвърдено разпореждане № 171-01-201-3 от 08.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе. С потвърденото разпореждане на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. “а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по депозираното от жалбоподателя заявление вх. № 171-01-201 от 04.12.2023 г. Развиват се съображения за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане поради неизясняване на основния въпрос относно пребиваването на жалбоподателя в процесния период и неправилното приложение на материалния закон въз основа на неизяснена фактическа обстановка. Моли съда да отмени оспореното решение и потвърденото с него разпореждане и да върне преписката на административния орган за ново произнасяне по подаденото от него заявление, съгласно дадените от съда задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – Русе, чрез процесуални представители изразява подробно становище за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Жалбата, инициирала настоящото производство, е депозирана от процесуално легитимирана страна - адресат на издаденото решение и потвърденото с него разпореждане, чиито права и законни интереси са засегнати от същото. Оспорването е направено в законоустановения срок – решение № 1040-17-58 от 23.08.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, е връчено на жалбоподателя чрез неговия процесуален представител на 05.09.2024 г. (вж. известие за доставяне на л. 4, гръб от преписката), а жалбата до съда е депозирана чрез административния орган по куриер на 19.09.2024 г. (л. 5 от делото), т.е. в 14-дневния преклузивен срок по чл. 118, ал. 1 от КСО, поради което следва да се приеме, че е допустима.

Разгледана по същество, жалбата се явява неоснователна.

Обжалваното решение № 1040-17-58 от 23.08.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане № 171-01-201-3 от 08.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе са издадени в рамките на установената от закона материална, степенна и териториална компетентност на тези органи – чл. 117, ал. 3 вр.ал. 1, т. 2, б. “б“ от КСО, съответно чл. 54ж, ал. 1 от КСО. Посочените разпоредби, в приложимите им части, предвиждат, че ръководителят на съответното ТП на НОИ се произнася по жалбите срещу разпорежданията за отказ за отпускане на обезщетенията за безработица с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, респ. че паричните обезщетения за безработица се отказват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на ТП на НОИ.

Спазени са изискванията за писмена форма на разглежданите административни актове. Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе е мотивирано в съответствие с изискванията на чл. 117, ал. 3, изр. първо от КСО и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК като в него са изложени фактическите основания, поради които постановеният отказ за отпускане на обезщетение за безработица е потвърден – посочени са обстоятелствата, които, според административния орган, обосновават този извод. В решението са посочени и правните основания мотивирали органа да постанови решението си – конкретни разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.

Съдът не констатира в хода на проведеното административно производство да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Оспореното решение на директора на ТП на НОИ – Русе е издадено на 23.08.2024 г., т.е. в едномесечния срок по чл. 117, ал. 3, изр. първо от КСО, считано от получаването на жалбата, регистрирана с вх. № 1012-17-412 от 29.07.2024 г.

Жалбоподателят Е. И. П. е подал заявление вх. № 171-01-201 от 04.12.2023 г. до директора на ТП на НОИ – Русе с искане, в качеството му на безработно лице, да му бъде отпуснато обезщетение за безработица по КСО след последна заетост в друга държава членка на ЕС - Франция. Към заявлението е приложил документи, доказващи трудова дейност във Франция - 8 листа (л. л. 51 – 55 от преписката).

С писмо изх. № У-171-01-201-1 от 06.12.2023 г. са изискани декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 (по образец), документи, доказващи трудова дейност във Франция (по списък) и декларация за упражняване на трудова дейност във Франция или друга държава-членка на ЕС за периода от 20.05.2021г. до 23.10.2023 г. (л. 49 от преписката).

С писмо вх. № 4102-17-846#1/22.12.2023 г. П. е представил документи от Франция - 7 листа, декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004 и форма [рег. номер] Великобритания с приложени документи - 3 листа (л. л. 38 – 47 от преписката).

В декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) 883/2004 П. е посочил, че през последните 5 календарни години преди прекратяване на последната заетост от 24.06.2016 г. до 18.11.2020 г. и от 20.05.2021 г. до 22.10.2023 г. е работил като наето лице от работодател във Великобритания, а от 23.10.2023 г. до 30.11.2023 г. - във Франция. Няма съпруга и деца до 18 години. Роднините му са живели в България. Разполага с постоянно жилище в България. Плащал е данъци върху доходите си от трудова заетост във Франция.

На 12.01.2024 г. чрез електронната система за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС до компетентната институция на Великобритания е изпратен структуриран електронен документ U001 - Искане за осигурително досие, номер на случай 3052881, а до компетентната институция на Франция - структуриран електронен документ U001 - Искане за осигурително досие - трансграничен работник, номер на случай 3052894.

На 13.03.2024 г. чрез електронната система за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС е получен структуриран електронен документ U002, с който компетентната институция на Великобритания удостоверява период на осигурена заетост от 20.05.2021 г. до 22.10.2023 г. (л. л. 31 и 32 от преписката).

С писмо вх. № 3201-17-14/07.06.2024 г. П. е представил преносим документ U1, издаден от компетентната институция на Франция за периода от 23.10.2023 г. до 30.11.2023 г. (л. л. 20 и 21 от преписката).

С писмо вх. № 3201-17-14#1/11.06.2024 г. П. е представил преносим документ U1, издаден от компетентната институция на Великобритания за периодите от 16.09.2008 г. до 06.03.2009 г., от 14.09.2009 г. до 13.03.2010 г., 16.08.2010 г. до 22.11.2010 г., от 24.06.2016 г. до 18.11.2020 г. и от 20.05.2021г. до 22.10.2023 г. (л. л. 24 и 25 от преписката).

На 25.06.2024 г. е получен структуриран електронен документ U017, с който компетентната институция на Франция удостоверява период на осигурена заетост от 23.10.2023 г. до 30.11.2023 г. (л. л. 26 и 27 от преписката).

За изясняване на факти и обстоятелства от значение за случая са изпратени писма изх. № 1056-17-980/26.06.2024 г. до ТД на НАП - Варна, офис Русе (л. 17 от преписката), изх. № 1056-17-38/10.01.2024 г. до ОД на МВР – Русе (л. 36, гръб от преписката) и изх. № 1056-17-983/26.06.2024 г. до ОД на МВР – Русе (л. 16, гръб от преписката).

С писмо вх. № 1056-17-980#1/27.06.2024 г. от ТД на НАП - Варна, офис Русе е удостоверено, че лицето няма подавани декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за периода 2016 г. – 2023 г. (л. л. 15 и 16 от преписката).

От писмо вх. № 1056-17-983#1/04.07.2024 г. на ОД на МВР - Русе и приложена „Справка за пътуване на лице - български гражданин“ е видно, че за П. за периода 2020 - 2024 г. е регистрирано влизане в Р България на 08.11.2020 г. и излизане от Р България на 09.05.2021 г. Този престой приблизително съвпада с период на получаване на парично обезщетение за безработица по законодателството на България след трудова заетост във Великобритания, за което в хода на съдебното дирене от страна на процесуалния представител на ответната страна са представени писмени доказателства (л. л. 13 и 14 от делото).

По данни от информационната система на НОИ П. не е осъществявал трудова дейност по българското законодателство след 2016 г., както и до настоящия момент.

Регистрациите на П. в Агенцията по заетостта са свързани само с периодите, през които получава обезщетение за безработица.

С разпореждане № 171-01-201-1 от 02.01.2024 г., на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, производството по отпускане на парично обезщетение за безработица по заявлението на жалбоподателя било спряно до получаване на U017 и U004 от компетентната институция на Франция и СЕД U002 от компетентната институция на Великобритания (л. 37 от преписката).

След получаването на U017 от компетентната институция на Франция и СЕД U002 от компетентната институция на Великобритания, с разпореждане № 171-01-201-2 от 25.06.2024 г., на основание чл. 55 от АПК производството по заявлението било възобновено (л. 9 от преписката).

С разпореждане № 171-01-201-3 от 08.07.2024 г. ръководителят на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе отказал на основание чл.54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. “а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да отпусне парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на жалбоподателя. В мотивите към разпореждането се сочи, че в случая лицето е упражнявало трудова дейност във Великобритания за времето от 24.06.2016 г. до 19.11.2020 г. и от 20.05.2021 г. до 23.10.2023 г. Преди и след края на преходния период на Споразумението за оттегляне на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия, за П. е потвърдена краткотрайна осигурена заетост от 23.10.2023 г. до 01.12.2023 г. - 1 месец и 8 дни от компетентната институция на Франция (СЕД U017), след която той е подал заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица по българското законодателство. Потвърдените със СЕД U002 и ПД U1 периоди на заетост от британската институция, обосновават наличието на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с Обединеното кралство. П. не е упражнявал трудова дейност в България след 12.04.2016 г., съгласно данните от регистъра на осигурените лица в България. Периодът на получаване на парично обезщетение за безработица по законодателството на България (от 19.11.2020г. до 20.05.2021 г.) прекъсва периода на заетост във Великобритания, т.е. следва да се отчете, че в този период заетост няма. След получаване на обезщетение П. отново е заминал да упражнява трудова дейност във Великобритания до 23.10.2023 г. Според органа, това означава, че България се явява държава по престой в периода между трудовата активност във Великобритания. Органът се позовава и на справки от ТД на НАП и ОД на МВР и служебни справки от регистрите, въз основа на които се установявало, че П. не е осъществявал дейност при прилагане на българското законодателство повече от 8 години; България не е държавата, в която се счита, че той пребивава за целите на данъчното облагане. Според органа, събраните доказателства и факти обосновават извод, че за жалбоподателя държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост и следователно на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, § 2 и § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) N9 883/2004 България не се явява компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което липсвало основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. Разпореждането е връчено на С. К. - хазяйка, видно от пощенско клеймо на 14.07.2024 г. П. го е обжалвал по административен ред в 14-дневния срок по чл. 117, ал. 2, т. 2 вр.ал. 1, т. 2, б. “б“ от КСО пред директора на ТП на НОИ – Русе, жалбата до който орган е регистрирана с вх. № 1012-17-412 от 29.07.2024 г. по описа на ТП на НОИ – Русе (л. л. 6 и 7 от преписката). С решение № 1040-17-58 от 23.08.2024 г. директорът на ТП на НОИ – Русе е отхвърлил жалбата и е потвърдил разпореждане № 171-01-201-3 от 08.07.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе (л. л. 1 – 4 от преписката).

Оспореното решение и потвърденото с него разпореждане са издадени в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби от съюзното законодателство, както и с целта на закона.

Спорът между страните е от правен характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Франция, а преди това и на Великобритания.

Няма спор, че жалбоподателят като български гражданин е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента).

Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 04.12.2023 г. и доколкото П. декларира, че последната му трудова заетост е във Франция за периода от 23.10.2023 г. до 30.11.2023 г., за установяване основателността на претендираното от него право приложение намира именно така цитираният регламент.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа:

• определяне на приложимото законодателство;
• равенство в третирането;
• сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и
• износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето съгласно чл. 11, § 3, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като чл. 61 от същия Регламент (ЕО) № 883/2004 г. въвежда и принципа на сумиране на периоди, т.е. компетентната институция на държава-членка съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от него законодателство.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Така съгласно чл. 65, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. лице, което е безработно частично или през различни периоди, и което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава-членка. Според нормата на чл. 65, § 2, изр. 1-во от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. По силата на чл. 65, § 5, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. безработно лице по първо и второ изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Дефиниция за компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица, се съдържа в чл. 1, буква „р“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като това е институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти:

- продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки,

- семейното положение и роднинските връзки на лицето,

- жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и

- естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и

- други примерно изброени в цитираната разпоредба.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. Както бе посочено и по-горе, съгласно чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. „пребиваване“ е мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно чл. 1, § 3, б. „к“ „престой“ означава временно пребиваване.

В изготвен съвместно с държавите членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. Съгласно правото на ЕС може да има само една държава-членка, която отговаря за плащанията за обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например:

- семейното положение и роднинските връзки на лицето;

- продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка;

- състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянния характер, както и продължителността на договора за работа);

- упражняването на неплатена дейност;

- в случай на студенти - източник на доходите им;

- доколко постоянно е жилищното положение на лицето;

- държавата-членка, в която лицето плаща данъци;

- причини за преместването;

- намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства.

При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.

Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.

Т.е. въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство (чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.) се налага извод, че по смисъла на приложимите регламенти всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

В случая, решаващият орган е потвърдил разпореждането за отказ от отпускане на парично обезщетение за безработица именно поради преценката, че не българската институция е компетентна, като е извършил правилна преценка на всички обстоятелства от значение за спора, като е приложил въпросните насочващи преценката критерии.

Според настоящия състав на съда, с оглед събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства, жалбоподателят не доказа постоянното си местопребиваване в Република България във връзка с посочените по-горе обстоятелства.

Няма спор между страните, че П. е напълно безработно лице, като се има предвид обстоятелството, че същият е с прекратено трудово правоотношение поради изтичане срока на договора му във Франция, като се е завърнал в държавата, чийто гражданин е, в Република България в конкретния случай.

От събраните писмени доказателства - структуриран електронен документ U017 от компетентната институция на Франция действително се установява, че жалбоподателят има период на осигурена заетост от 23.10.2023 г. до 30.11.2023г., а от получения СЕД U002 и представения ПД U1, издадени от компетентната институция на Великобритания за периодите от 16.09.2008 г. до 06.03.2009 г., от 14.09.2009 г. до 13.03.2010 г., 16.08.2010 г. до 22.11.2010 г., от 24.06.2016 г. до 18.11.2020 г. и от 20.05.2021 г. до 22.10.2023 г., се удостоверява, че е осъществявал трудова дейност общо 6 години, 9 месеца и 28 дни във Великобритания.

В случая институцията на Великобритания е удостоверила с надлежно издаден съобразно Регламент (ЕО) № 883/2004 г. преносим документ U1 горепосочените периоди на заетост, а компетентната институция на Франция е удостоверила с надлежно издаден СЕД U017 посочения по-горе осигурителен период от 23.10.2023 г. до 30.11.2023 г.

Т.е. установено е по безспорен начин и не е предмет на спор между страните времето на пребиваване във Великобритания и Франция поради трудова заетост на жалбоподателя.

Жалбоподателят се е завърнал в България след прекратяване на заетостта му във Франция и се е регистрирал в Дирекция „Бюро по труда“ - Русе, филиал Сливо поле като търсещо работа лице на 04.12.2023 г. По делото не са ангажирани доказателства, нито се сочат такива доводи П. да е полагал сам усилия през този период (след регистрацията му в ДБТ – Русе) да се реализира на трудовия пазар в Р България. Видно от писмото на ДБТ – Русе не е получавал насока за работни места в желаната от него професионална сфера „Общ работник“, съответно не е имало отказ за заемане на определена длъжност, както от него, така и от работодател; има данни, че на 24.10.2024 г. по телефон му е отправена покана за посещение в ДБТ – Русе, филиал Сливо поле за предлагане на подходящи свободни работни места (л. 16 от делото).

От посочените обстоятелства не се установява към момента на последната му заетост държава по пребиваване на жалбоподателя да е била Република България, за да се приложи по отношение на него изключението по чл. 65, § 2 от Регламента, а оттам и да се счете, че компетентна да се произнесе по отпускане на парично обезщетение за безработица е българската осигурителна институция.

Само по себе си декларирането на Република България като държава на социални контакти и на пребиваване на семейството е лишено от доказателствена стойност за установяване съществуването на ефективно пребиваване в Република България (в този смисъл решение от 4 юни 2003 г., Del Vaglio/Комисията, Т- 124/01 и Т-320/01, EU: Т: 2003: 153, параграф 85).

Затова и в случая следва да се преценят всички релевантни за определяне на държавата по пребиваване обстоятелства по начините и критериите, посочени в Регламента по прилагане и в Наръчника. Според съда на ЕС (Решение от 25 февруари 1999 г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, С-90/97, Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76, и Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt fur Arbeit, C-102/91) държава-членка по пребиваване е държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси и в този контекст следва при тази оценка да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване.

От жалбоподателя не са представени доказателства, удостоверяващи семейното му положение и съответно не се изяснява и доказва статусът на семейните и социалните му контакти. В проведеното открито съдебно заседание на 12.11.2024 г., чрез процесуалния си представител, жалбоподателят прави изявление, че няма деца, като живее на семейни начала с А. Г. П.. Заедно с нея е живял и работил в чужбина като се връщат в България, след което отново заминават да работят съответно във Великобритания и Франция, към настоящия момент живеят заедно в гр. Сливо поле. И двамата са се върнали в България след последна трудова заетост във Франция като след завръщането си са се регистрирали в ДБТ – Русе на една и съща дата (вж. писмо от ДБТ – Русе на л.16 от делото). Естествено е П. да има близки и родственици в Република България, предвид факта, че това е страната по неговия произход, но твърдените връзки с близки и родственици в Република България, доколкото не са представени каквито и да било доказателства в този смисъл, не могат да се определят като значителни по смисъла, който се влага в това понятие и в цитираната практика на СЕС, както и например в Практическия наръчник относно прилагане на Регламента, каквито биха били, ако жалбоподателят имаше съпруга, деца в Република България по времето на пребиваването му във Великобритания и Франция, или се завръщаше често в страната по произход, или пък издръжката му бе поета от родителите му, или същият се е грижел за издръжката на своите родители в България и т.н.

Както се посочва изрично в Практическия наръчник, лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея, както в случая е декларирано от страна на жалбоподателя.

Вписването в регистрите на населението в страната също не е достатъчен критерий за установяване на държавата по пребиваване (решение на Първоинстанционния съд от 3 май 2001 г., Liaskou срещу Съвета, Т 60/00, EU: Т: 2001: 129, параграф 62).

Не са ангажирани доказателства, че жалбоподателят притежава недвижим имот в България. Не се установява в рамките на последната му заетост основните му връзки и контакти, неговите икономически и социални интереси да са били свързани основно с Република България. Нещо повече, налице е признание от негова страна, че няма деца, като живее на семейни начала с А. Г. П., с която заедно пътува и живее в чужбина, където двамата и работят, след което се завръщат в България и отново избират да работят в чужбина. На съда е служебно известно, че по отношение на лицето, с което П. съжителства, също е бил постановен отказ за изплащане на обезщетение за безработица, потвърден от директора на ТП на НОИ – Русе, като решението на решаващия орган е оспорено пред АдмС – Русе, по повод на което е образувано адм. дело № 781/2024 г., което към настоящия момент е висящо.

Понятието „държава-членка, в която пребивава“ трябва да се ограничи до държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава-членка, продължава своевременно да пребивава и където също се намира центърът на интересите му (Решение на Съда от 17.02.1977 г. по дело С 76-76 Silvana di Paolo vs. Office national de l'emploi). В тази връзка следва да бъде разгледан и периодът на получаване от жалбоподателя на обезщетение за безработица, отпуснато от национален орган след прекратяване на заетостта му във Великобритания за периода от 19.11.2020 г. до 20.05.2021 г., които прекъсват периодите на заетост във Великобритания, т.е. следва да се отчете, че в този период заетост няма. Безспорно е, че след изтичане на периодите на изплащане на процесните обезщетения в Република България, жалбоподателят, въпреки декларираното трайно намерение за установяване в Република България, се е завръщал във Великобритания с оглед възстановяването на заетостта във Великобритания. В този смисъл не може да се приеме, че прекъсването за този срок е с намерение П. да установи обичайното си пребиваване в Република България (вж. представените от страна на ответника писмени доказателства на л. л. 18 и 19 от преписката, че на лицето от ТП на НОИ - Плевен е било отпуснато парично обезщетение за безработица в максимален размер за периода, за който е имал право - 8 месеца; общо изплатената сума на Е. П. – 8 989, 09 лева).

Относно декларираното намерение за установяване трайно в Република България, при преценката на релевантните обстоятелства, касаещи определяне на държавата-членка по пребиваване на лицето, както е посочено и в цитираната практика на СЕС, това намерение следва да се извежда от самите обективни обстоятелства, предмет на оценката. Намерението на съответното лице трябва да се преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича, което означава, че то трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. Само декларация, че лицето възнамерява, или желае да има пребиваване на определено място, не е достатъчна.

С оглед всичко изложено, след анализ на събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства, се налага единственият правилен и законосъобразен извод, формиран и от административния орган, че завръщайки се в България, Е. П. не се е завърнал в държавата си по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта във Франция, като се е завърнал в държавата си по произход, но не и по пребиваване.

От 2016 г. Е. П. преимуществено работи във Великобритания като сезонен работник в селското стопанство и за съвсем кратко време във Франция. В България има само периоди на престой с цел получаване на парично обезщетение за безработица по българското законодателство. Той не се е реализирал на българския пазар на труда до момента, вече повече от девет месеца в противоречие на изложеното твърдение в жалбата, държавата по пребиваване е там където лицето е запазило най-тесни контакти в широк смисъл и в нея би могло по-лесно да се интегрира на пазара на труда. След прекратяване на заетостта му във Франция жалбоподателят се е завърнал в България и се е регистрирал в Дирекция „Бюро по труда“ - Русе, филиал Сливо поле като търсещо работа лице на 04.12.2023 г. По делото не са ангажирани доказателства, нито се сочат такива доводи П. да е полагал сам усилия през този период (след регистрацията му в ДБТ – Русе) да се реализира на трудовия пазар в Р България. Видно от писмото на ДБТ – Русе не е получавал насока за работни места в желаната от него професионална сфера „Общ работник“, съответно не е имало отказ за заемане на определена длъжност, както от него, така и от работодател, има данни, че на 24.10.2024 г. по телефон му е отправена покана за посещение в ДБТ – Русе, филиал Сливо поле за предлагане на подходящи свободни работни места (л. 16 от делото).

Изводът е, че П. обмислено променя мястото на обичайното си пребиваване от Великобритания в България като преди това за кратък период от време работи във Франция с цел получаване на парично обезщетение за безработица по правилата на Регламент (Е0) № 883/2004 г. и по българското законодателство.

В становището си по преюдициално запитване от Административен съд - гр. Велико Търново по дело С-30/22, Европейската комисия (позовавайки се и на правилата, предвидени в глава IV на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г.), възприема позицията, че след изтичане на 5 години, през които дадено лице работи/пребивава в държава-членка, за него е възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване по време на последната заетост, от която би следвало да се претендират обезщетенията за безработица. В случая лицето е упражнявало трудова дейност във Великобритания за времето от 24.06.2016 г. до 19.11.2020 г. и от 20.05.2021 г. до 23.10.2023 г. Краткотрайната осигурена заетост от 23.10.2023 г. до 01.12.2023 г. - 1 месец и 7 дни от компетентната институция на Франция (СЕД U017), е с цел попадане в обхвата на Регламент 883/2004 след излизането на Великобритания от ЕС. Трудовата заетост на П. във Великобритания от 2016 г. до 2023 г. е 6 години, 9 месеца и 28 дни, което определя достатъчно трайна и тясна връзка с държавата по заетост.

При това положение и като се има предвид, че жалбоподателят на практика е декларирал намерение да се установи трайно в България, но вече след приключване на последната му заетост, не може да се приеме, че той се е завърнал в държавата-членка по пребиваване, защото според обсъдените по-горе релевантни обстоятелства Република България не се е явявала такава по време на последната заетост на П.. Следователно по отношение на него не е приложимо изключението по чл. 65, § 2 от Регламента.

От цялата съвкупност от правнозначими обстоятелства, независимо от изразеното намерение на лицето да се установи в Република България, което също не може да бъде еднозначно потвърдено от обстоятелства, случили се след завръщане на лицето, както бе посочено и по-горе, не може да се приеме, че жалбоподателят е доказал по разгледаните по-горе критерии, че държава на пребиваване е Република България. Отнесени към цитираната правна регламентация, посочените факти и обстоятелства по конкретния казус не обосновават извод, че държавата на пребиваване на жалбоподателя Е. П. е Република България.

Не се доказа в настоящото съдебно производство центърът на жизнените интереси на жалбоподателя да е останал и да е бил в Република България.

При събраните и анализирани доказателства обосновано и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби административният орган е приел, че Република България не е държава по пребиваване на жалбоподателя.

С оглед изложеното жалбата на Е. И. П. е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Ответникът е заявил своевременно искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Като съобрази нормата на чл. 143, ал. 3 от АПК и изхода на спора, настоящият съдебен състав намира, че в полза на НОИ следва да се присъди сумата от 100 лева юрисконсултско възнаграждение, определена по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, субсидиарно приложими на основание чл. 144 от АПК; Решение № 10/29.09.2016 г. на Конституционния съд по к.д. № 3/2016 г. и ТР № 3/13.05.2010 г. по т. д. № 5/2009 г. на ВАС.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд - Русе

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на Е. И. П. против решение № 1040-17-58 от 23.08.2024 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата му по административен ред и е потвърдено разпореждане № 171-01-201-3 от 08.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе.

ОСЪЖДА Е. И. П., [ЕГН], с адрес: гр. Сливо поле, обл. Русе, [улица]да заплати на Националния осигурителен институт – гр. София юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Решението е окончателно.