№ 2150
гр. Пловдив, 20.09.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Борис Д. Илиев
Мирела Г. Чипова
като разгледа докладваното от Мирела Г. Чипова Въззивно частно
гражданско дело № 20225300502370 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 274 и следващите, вр. чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, чрез пълномощника му юрисконсулт Н., против
Разпореждане № 17818 от 29.07.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 9751 г. по описа на
Районен съд – Пловдив за 2022 г., с което е отхвърлено заявление с вх. №
54376/04.07.2022 г. на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК срещу длъжника С. И. Н., ЕГН: **********.
В жалбата са изложени подробни оплаквания за неправилност на обжалваното
разпореждане. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд за нарушение на
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Поддържа се, че съдът е излязъл извън
своите правомощия, като е коментирал уговорената в договора за потребителски
кредит клауза за неустойка. Искането към въззивния съд е за отмяна на обжалваното
разпореждане и произнасяне по същество.
Препис от жалбата не е връчван на длъжника съобразно правилото на чл. 413,
ал. 2 ГПК.
Пловдивският окръжен съд, след като взе предвид наведените от жалбоподателя
доводи и се запозна с представените по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима. Разгледана по
същество, подадената частна жалба, се явява неоснователна. Съображенията за това са
следните:
Производството пред първата инстанция е образувано по подадено от
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника С. И. Н. с предмет следните вземания,
произтичащи от сключен между длъжника и „СИТИ КЕШ“ ООД договор за паричен
заем № 508047 от 22.03.2021 г., прехвърлени на заявителя с договор за цесия: 283,23
1
лв. – главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението в съда до окончателното плащане, 14,49 лв. – договорна
лихва за периода 19.04.2021 г. – 19.07.2021 г., 118,99 лв. – законна лихва за периода
20.04.2021 г. до датата на подаване на заявлението в съда – 04.07.2022 г.
Първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло подаденото заявление, като е
приел, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК поради нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК. Съдът е
изложил съображения, че с оглед нействителността на договора на основание чл. 23
ЗПК на връщане би подлежала само неплатената главница, но такава в случая не
следва да се присъжда.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК заповедният съд е длъжен служебно да
извърши проверка дали искането на заявителя не противоречи на закона или на
добрите нрави и дали същото не се основава на неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител. В настоящия случай заявлението за издаване на заповед за
изпълнение се основава на договор за потребителски кредит, по който длъжникът –
физическо лице, има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето
защо първоинстанционният съд е процедирал правилно, като е извършил служебна
проверка на клаузите на договора.
От приложения по делото договор за паричен заем от 22.03.2021 г., сключен
между длъжника и „СИТИ КЕШ“ ООД, се установява, че със същия на длъжника е бил
предоставен заем в размер на 350 лв., който последният се е задължил да върне на 17
седмични вноски. Клаузата на чл. 3 от процесния договор предвижда, че ГПР по
кредита е 49,77 %, а общата дължима от кредитополучателя сума възлиза на 377,61 лв.
В чл. 6 от договора за заемателя е предвидено задължение за предоставяне на
обезпечение – поръчителство или банкова гаранция, като съгласно чл. 8 от договора, в
случай че не предостави едно от посочените обезпечения в тридневен срок от
сключване на договора или то не отговаря на предвидените в ОУ изисквания, същият
дължи неустойка в размер на 149,39 лв., платима разсрочено заедно с погасителните
вноски по кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита, както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. В случая,
с оглед предвидения в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението и
многобройните изисквания към него и предвид размера на предвидената неустойка,
настоящият състав намира, че целта на посочената договорна клауза не е да обезпечи
изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит –
да върне предоставената му сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да послужи като
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита
възнаградителна лихва/. Този извод се подкрепя и от начина на изплащане на
задължението за неустойка, а именно разсрочено, заедно с останалите задължения по
договора. Това допълнително възнаграждение съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК е следвало да бъде съобразено при определяне на ГПР по кредита. Така, според
настоящият състав на съда при сключването на процесния договор е направен опит за
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на ГПР по кредита, а посоченият в договора размер на ГПР не
съответства на действителния такъв. Това несъответствие представлява нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което от своя страна на основание чл. 22 ЗПК води до
2
недействителност на договора за кредит, както е приел районният съд. В настоящия
случай заявителят, въпреки предоставената му от съда възможност и оставянето на
заявлението без движение, е отказал да посочи какви плащания са били извършени от
длъжника по договора, поради което е поставил съда в невъзможност да изпълни в
пълен обем задълженията си по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, като приложи
императивната разпоредба на чл. 23 ЗПК. При това положение и предвид обоснованата
вероятност за недействителност на договора, то за претендираните със заявлението
вземания не следва да се издава заповед за изпълнение и същото следва да се отхвърли.
На разположение на заявителя остава възможността да предяви иск за вземанията си
съгласно чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК.
По изложените съображения обжалваното разпореждане следва да бъде
потвърдено.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 17818 от 29.07.2022 г., постановено по ч. гр.
д. № 9751 г. по описа на Районен съд – Пловдив за 2022 г., с което е отхвърлено
заявление с вх. № 54376/04.07.2022 г. на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“
ЕАД, ЕИК: *********, за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу
длъжника С. И. Н., ЕГН: **********.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3