Р Е Ш Е Н И Е
№ 261154/12.11.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено на двадесет и осми септември две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 13847 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е искова молба от „П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление ***, чрез процесуалния му представител – юрк. Р. И.
против Й.П.М., ЕГН **********, с адрес ***, с която са предявени кумулативно-обективно
съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. чл. 79, ал.1 вр. с
чл. 9 от ЗПК за установяване на дължимостта от ответника на сумите, за които по
ч.гр.д. № * г. по описа на PC-Варна е издадена Заповед № * г. за изпълнение на
по чл. 410 от ГПК, а именно (след допуснатото изменение по реда на чл. 214 от ГПК): сумата 543,88
лв. - представляваща незаплатена главница по Договор за потребителски кредит № *
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на заявлението в съда – 25.01.2019 г. до окончателното ѝ изплащане;
сумата 127,84 лв. –
договорно възнаграждение за периода 10.12.2017 г. до 10.01.2019 г., както и
осъдителни искове с правно основание чл.
79, ал.1 вр. с чл. 9 от ЗПК за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
от 540,24 лв.– възнаграждение за
закупен допълнителен пакет от услуги.
В исковата молба ищецът „П.К.Б.“
ЕООД твърди, че по силата на Договор за
потребителски кредит № * г. е
предоставило на ответника Й.П.М. в заем сумата от 900,00 лв., наредена по
банков път на 16.10.2017 г. Съгласно условията на договора ответникът се
задължил да погаси на 24 месечни вноски от 100,66 лв., при уговорен главен
лихвен процент от 41,17 % или 0,11 % на ден и ГПР от 49,90 %. Наред с това
ответникът се задължил за заплати сума в общ размер на 1080,48 лв. за закупен
пакет от допълнителни услуги съгл. чл. 15 от ОУ към Договора. Пакетът от допълнителни услуги включвал
разглеждане на искането за кредит в най-кратки срокове, възможност длъжникът да
отлага плащане на вноски, да намалява размера на месечни вноски, да променя
датата на падежа и да получава бързо и лесно допълнителни парични средства.
Сочи се, че допълнителни услуги не били свързани с дейността на кредитора по
кредитиране и не е пряко свързано с договора за кредит, а с необходимостта на
потребителя и неговото конкретно житейско положение. Поддържа се, че длъжникът
е направил едно единствено погашение от 60,00 лв., поради което на основание
т.12.3.1 от ОУ кредитът е станал предсрочно изискуем на дата 27.02.2018 г., за
което ответникът е бил уведомен с писмо от 01.03.2018 г. Твърди се, че за главницата
по кредита и договорното
възнаграждение за периода 10.12.2017 г. до 10.01.2019 г. ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по реда на
чл. 410 от ГПК, като заявлението по чл. 410 от ГПК е било отхвърлено в частта
за претендираното договорно възнаграждение за периода 10.02.2019 г. до
10.11.2019 г., както и за възнаграждението за закупен допълнителен пакет от
услуги, за които вземания съдът е дал указания на ищеца да предяви осъдителни
искове по реда на чл. 415, ал.1, т.3 вр. ал.3 от ГПК. По изложените съображения
моли за уважаване на исковете. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Й.П.М.
не е подал отговор на исковата молба.
В проведените съдебни заседания ищецът депозира писмени становища,
включително твърди, че след подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК
ответникът е извършил плащанев размер на 1144,00 лв., с което задължението било
погасено до размер от 1211,96 лв.
В о.с.з. ответникът не се явява, не се представлява.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази
следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. чл. 79, ал.1 вр. с чл. 9 от ЗПК, за вземанията по които в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение
по приобщеното ч.гр.д. № * г. по описа на ВРС. Заповедта за изпълнение е връчена в условията на чл.
47, ал.5 от ГПК, при действието на актуалната редакция на чл. 415, ал.1, т. 2
от ГПК, поради което за ищеца е налице правен интерес от водене на
установителните претенции срещу ответника. Исковете са предявени в срока по чл.
415, ал. 1 от ГПК, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по
същество, както и осъдителния иск по чл. 79, ал.1 вр. с чл. 9 от ЗПК.
За успешното провеждане
на исковете в тежест на ищеца е пълно и
главно да докаже следните правнорелевантни факти, от които се ползва –1/ наличие
на валидна облигационна връзка по Договор за
потребителски кредит № *г.; 2/ реалното
предоставяне на заемната сума; 3/
изпълнение на задълженията на заемодателя, произтичащи от императивните правила
за защита на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена
информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл. обективните
критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят; 4/ индивидуалното договаряне на условията по договора, както и
да обоснове договарянето на размера на лихвите (възнаградителна и мораторна) и
останалите разходи и такси, в
съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба.
От горните обстоятелства няма
такива, които да са отделени за безспорни между страните и ненуждаещи се от
доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК.
В случая за
установяване валидното възникване на заемно правоотношение между ищеца и ответника с исковата молба е представен препис от Договор за
потребителски кредит № * (л. 7 - 8), съгласно който ищецът се е задължил да отпусне на ответника Й.П.М. заем от 900,00 лв. със срок на издължаване от 24 месеца. Между страните е уговорено
възнаграждение за ползвания кредитен ресурс във фиксиран размер от 41,17 % на годишна база, при ГПР от 49,90 %.
Представено е и
Споразумение за предоставяне на допълнителни услуги от 16.10.2017 г. (л. 9), по силата на което страните са постигнали договореност, че клиентът има
възможността за срока на договора да ползва някоя от следните допълнителни
услуги: 1) приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2)
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3) възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; 4) възможност за смяна на
датата на падежа; 5) улеснена процедура за получаване на допълнителни парични
средства. Общият размер на таксата за домашно посещение е фиксиран в самия
договор за кредит в размер на 1080,48 лв., разсрочен на месечни вноски, платими с вноската по кредита.
Доколкото
процесният договор за кредит се явява частна хипотеза на заема за послужване,
кумулативно-необходим елемент от фактическия състав за валидното му възникване
е предаването от заемодателя на заемателя собствеността върху пари или други
заместими вещи. В тази връзка по делото е изслушано неоспореното заключение на
допуснатата ССчЕ, кредитирано от съда като обективно, компетентно и пълно,
което сочи, че при подписване на договора на 16.10.2017 г. кредитът е бил
предоставен по банков път на ответника, както и че в периода 12.12.2017 г. – 26.06.2020
г. последният е извършил 13 броя погашения от общо 1204,00 лв. Последното
обстоятелство съдът кредитира като сигурно извънсъдебно признание чрез
конклудентни действия на неизгодния за ответника факт, че е получил реално
заемната сума. следователно се установява нейното усвояване.
С оглед на горната
доказателствена съвкупност и предвид липсата на спор по валидността на
изявленията на страните по сключване на договора, увсовяването на заетата сума
и извършването на частични погашения, съдът приема за доказано валидното
въникване на заемно правоотношение за сумата от 900,00 лв.
На
следващо място доколкото процесният заем е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК,
клаузите на специалния закон следва да бъдат преценени от съда служебно за
съответствие както с императивните норми на ЗПК насочени в защита интереса на
потребителя, така и за неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като в създадената
между страните облигационна обвързаност ответникът има качеството потребител по
смисъла на § 13, ал.1 от ДР на ЗЗП. Анализът включва и оценка на
облигационното правоотношение, в частта му досежно изпълнението от страна
на заемодателя на задължението му за предоставяне
на потребителя на необходимата писмена информация за
съдържанието и условията по кредита, вкл. обективните критерии,
въз основа на които разходите могат да се изменят, индивидуалното
договаряне на условията по договора, както и обоснованост
на уговорените размери на лихвите (възнаградителна и мораторна)
и останалите разходи (такси) в съответствие с типични разходи на кредитора и
обичайна печалба.
В случая претенциите на ищеца за
главница и договорна (възнаградителна) лихва съдът намира, че са договорени в
съответствие с горепосоченият комплекс от императивни разпоредби. Не така обаче
стои въпросът с клаузите уреждащи вземанията на кредитодателя за възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги:
В
т.1 до т.5 от споразумението за предоставяне на допълнителни услуги са изброени
действия, които съдът не представляват „Допълнителни услуги“ по смисъла на чл.
10а, ал. 1 от ЗПК, за които законът е дал възможност на кредитодателите да
събират печалба. Допълнителните услуги са такива, които нямат пряко отношение
към насрещните престации на страните по предоставяне на парична сума и връщане
на същата (заедно с възнаградителна лихва) на определен падеж, а са например
издаването на различни референции, удостоверения и служебни бележки за отпуснатия
кредит, за размера на текущото задължение или за добросъвестното поведение на
клиента. В случая обаче услугите, които ищецът твърди, че собствено следва да
престира по споразумението на практика съставляват действия, целящи осигуряване
на изпълнението на задълженията на потребителя по договора – отсрочване на
вноски, намаляването им по размер и промяна в падежната дата. Т.е. т.нар.
услуги имат за предназначение да улеснят взаимоотношенията между
кредитополучателя и кредитора, като помогнат последния да управлява по-добре
договора за достигане на крайната му цел - изплащането на сумите по него.
Събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и
управлението на кредита обаче е изрично забранено с нормата на чл. 10а, ал. 2
от ЗПК, с която именно колидира уговореното в споразумението за допълнителни
услуги.
Клаузите
на споразумението съдът намира, че противоречат и на добрите нрави. Добрите
нрави са морални норми, на които законът е придал императивно правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл.26, ал.1 от ЗЗД). Съдебната практика
приема, че при двустранните договори значителната липса на еквивалентност в
насрещните престации може да се приеме за противоречие с добрите нрави
доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне предвидена в
чл. 9 от ЗЗД. В случая уговорената обща стойност на допълнителните услуги е
равнa на чистата стойност на отпуснатия заем от 1080,48 лв. Тази сума потребителят ще следва да
заплати при всички положения, на което кореспондират задължения за
кредитодателя, чиито последният собствено предварително е формулирал, видно от
бланковия характер на договора. По-важното обаче е, че тези задължения са
дефинирани изключително неясно – без цели изречения, с общи понятия и хипотези,
до степен изключваща минималната яснота за характера на престацията на
кредитодателя. Така например споразумението не сочи какво фактически
представлява формално
предназначеното да ползва потребителя действие
„приоритетно разглеждане на кредит“, нито пък съдържа критерия, спрямо който
може да се прецени дали ответникът реално ще добие приоритет (т.е. предимство) пред
останалите кредитополучатели ако направи избор да ползва именно тази услуга.
Напълно неясно остава и естеството на услугата разсрочване и намаляване на
вноски, доколкото не са уговорени никакви хипотези и лимити, при които ищецът
би бил длъжен да разсрочи или намали вземанията си към потребителя по кредита и
така реално да изпълни задължението си по т. 3 от споразумението. Напълно
абстрактна и лишена от всякаква конкретика се явява услугата описана в т. 5
единствено с текста - „улеснена процедура за получаване на допълнителни парични
средства“. При това положение съдът не открива никаква разумна и съразмерна
икономическа връзка между стойността на договореното възнаграждение от 1080,48 лв.
и само привидно кореспондиращата ѝ насрещна престация, от която
кредитополучателят в действителност не би могъл да извлече практическа полза
или изгода за своя патримониум. Същевременно със задължаването за сумата от 1080,48 лв.
без валидно уговорено насрещно задължение, потребителят фактически
добива сигурен пасив и потенциал за свръхзадлъжнялост. Така се обезсмисля и
главният му мотив да сключи процесния договор за потребителски кредит за
подобна сума, а именно да си набави средства в спешен порядък за задоволяване
на текущи нужди. В обобщение в случая неравностойността в насрещните престации
на страните уговорили допълнителното споразуемние за предоставяне на услуги е
такава, че практически е сведена до липса на престация от страна на
кредитодателя, при което правно положение съдебната практика е категорична и
константна, че е налице противоречие на договореното с добрите нрави,
респективно то е нищожно.
В обобщение съдът намира, че Споразумението за
предоставяне на допълнителни услуги 16.10.2017 г. цели заобикаляне
изискванията на ЗПК, в частност чл. 10а, ал.2 от ЗПК, както и на добрите нрави.
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна,
респективно цитираните вече се явяват негодни да породят права и задължения за
страните по договора за кредит. Следователно ответникът не дължи начислените от
кредитора суми за допълнителни услуги, а предявения от ищеца иск за това вземане
следва да се отхвърли като неоснователен. Извършените от ответника плащания по
този компонент от кредита следва и да се отнесе към погасяване само на
действително възникналите задължения за връщане на усвоената сума и на
договорната лихва.
В тази връзка съдът намира, че крайният срок по погасителния план за
издължаване на сумите за главница и договорна лихва – 10.11.2019 г., е настъпил,
поради което на основание т.1 от ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС
понастоящем е настъпила изискуемостта на всички вноски за главница и договорна
лихва по кредита, които възлизат на общо 1335,36 лв. съобразно неоспореното
заключение на допуснатата ССчЕ. Последното сочи, че към датата на подаване на
заявлението 25.01.2019 г. ответникът е извършил едно погашение от 60,00 лв. по
кредита на 12.12.2017 г., а общо до 26.06.2020 г. в хода на процеса са платени още
1144,00 лв. Последната сума следва да се приспадне на основание чл. 235, ал.2
от ГПК и така по правилото на чл. 76 от ЗЗД за погасяване първо на лихвата се
формира непогасен остатък единствено за главница от 131,36 лв., до която сума
иска следва да се уважи, а за разликата до пълния претендиран размер от 543,88 да се отхвърли като погасен чрез плащане в
хода на процеса. По идентични аргументи следва да се отхвърли изцяло и иска за
договорно възнаграждение от 127,84
лв., представляваща договорно възнаграждение за периода
10.12.2017 г. до 10.01.2019 г.
Вследствие на частичното
уважаване на иска за главница основателна се явява и акцесорната претенция за
законна лихва, считано от датата на депозирането на заявлението в съда – 25.01.2019
г. до окончателното ѝ изплащане.
Предвид изхода на
спора, право на разноски в производството имат и двете страни, като съдът
следва да съобрази, че ответникът реално не е сторил такива, както и че
производството е частично прекратено поради оттегляне на част от исковете, което
проц. действие обаче е предприето от ищеца с оглед погашенията извършени в хода
на процеса, респективно кредитополучателят е дал повод за завеждане на делото,
включително в прекратената му част.
В заповедното
производство ищецът претендира присъждане на разноски в общ размер от 51,74 лв.
съобразно уважената част от заявлението за главница и договорна лихва.
Доколкото в мотивите на решението по настоящия исков спор по чл. 422 от ГПК дължимостта
на последните две вземания е потвърдена именно в размера, за който е издадена
заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК, то с решението не следва да се
ревизира и посочения в заповедта размер на присъдените разноски.
В настоящото
производство ищцовото дружество представя доказателства за сторени разноски,
както следва: за държавна такса (195,73 лв.) и депозит за вещо лице (250,00
лв.). Претендира присъждане и на юрисконсултско възнаграждение.
Предвид разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК в актуалната ѝ редакция и с
оглед фактическата и правна сложност на делото съдът определя размер на юрисконсултско
възнаграждение от 100,00 лв. След направените изчисления съдът намира, че в
полза на страната съобразно уважената и погасена чрез плащане в хода на процеса част от исковете
следва да бъдат присъдени разноски в общ размер от 305,83 лв., на основание чл.
78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК.
Воден
от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Й.П.М., ЕГН **********, с адрес *** дължи на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление *** сумата от 131,36 лв., представляваща неплатена
главница по Договор
за потребителски кредит № *г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 25.01.2019 г. до
окончателното ѝ изплащане, която сума е предмет на Заповед № * г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК, издадена по ч.гр.д. № * г. по
описа на PC-Варна, на основание чл. 422 от ГПК във вр. чл. 79, ал.1 вр. с чл. 9
от ЗПК, като
ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над сумата от 131,36 лв. до
предявения размер от 543,88 лв., поради извършено плащане в хода на процеса, на основание чл. 235, ал.3 от ГПК.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422
от ГПК във вр. чл. 79, ал.1 вр. с чл. 9 от ЗПК за установяване между страните,
че Й.П.М., ЕГН
**********, с адрес *** дължи на П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление *** сумата 127,84
лв., представляваща договорно възнаграждение за периода
10.12.2017 г. до 10.01.2019 г., която сума е предмет на Заповед № * г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК, издадена по ч.гр.д. № * г. по
описа на PC-Варна, поради извършено плащане в хода на процеса, на основание
чл. 235, ал.3 от ГПК.
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 79, ал.1 вр. с чл. 9 от ЗПК за осъждане на Й.П.М., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК *, със
седалище и адрес на управление *** сумата
от 540,24 лв.– възнаграждение за
закупен допълнителен пакет от услуги по , като неоснователен.
ОСЪЖДА Й.П.М., ЕГН
**********, с адрес *** да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление ***, сумата
от 51,74 лв., представляваща сторените в заповедното производство по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, съдебно-деловодни разноски,
както и сумата от 305,83 лв., представляваща сторените в настоящото производство съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК, съобразно уважената част
от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: