№ 764
гр. Бургас, 14.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LXIV НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА Д. ЧАВДАРОВА
при участието на секретаря К.А. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА Д. ЧАВДАРОВА
Административно наказателно дело № 20252120201658 по описа за 2025
година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 58д и сл. от ЗАНН.
Образувано е въз основа на жалба от А. П. А., ЕГН **********, против
Наказателно постановление № 25-0431-000102/24.04.2025г., издадено от
Началник сектор в ОДМВР-Бургас, 01 РУ – Бургас, с което за нарушение на
чл.104а ЗДвП, на основание чл.183, ал.4, т.6 от ЗДвП на жалбоподателя е
наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 50 лева.
С жалбата се изтъкват доводи в насока незаконосъобразност на
издаденото Наказателно постановление, като се моли за неговата отмяна.
Претендират се разноски.
В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се
явява. Представлява се от адв. В. В. от АК – Бургас, която поддържа жалбата и
моли за отмяна на атакуваното наказателно постановление, ведно с
присъждане на разноски, за които представя списък.
Административнонаказващият орган, редовно призован, не изпраща
представител.
Съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на преклузивния срок за
обжалване по чл. 59, ал. 2 ЗАНН /предвид връчването на обжалваното НП на
жалбоподателя чрез ССЕВ на 25.04.2025г., видно от приложената на л. 5 от
делото разпечатка от ССЕВ и депозирането на жалбата чрез АНО на
05.05.2025г., видно от входящия номер на същата/. Жалбата е подадена от
легитимирано да обжалва лице срещу подлежащ на обжалване акт, поради
което следва да се приеме, че е същата е процесуално допустима.
1
Разгледана по същество, жалбата е и основателна, като съдът след като
прецени доказателствата по делото и съобрази закона в контекста на
правомощията си по съдебния контрол, намира за установено следното:
На 18.02.2025г. в 17:13 часа в гр. Бургас, кв. „***“ по ул. „***“,
жалбоподателят А. П. А. управлявал МПС – лек автомобил, „***“ с рег. №
***. По време на движение същият използвал мобилен телефон.
За констатираното, че водачът „Докато управлява МПС използва
мобилен телефон“ свидетелят Л. Д. П. съставил срещу жалбоподателя АУАН
серия GA3461315 от 18.02.2025г., като квалифицирал нарушението като
такова по чл.104а ЗДвП. Нарушителят получил АУАН, което било надлежно
отразено в същия.
Въз основа на АУАН на 24.04.2025г. било издадено и процесното НП,
като при възпроизвеждане на фактическите констатации от акта (частично
относно мястото на нарушението) на основание чл.183, ал.4, т.6 от ЗДвП АНО
наложил на жалбоподателя административно наказание „Глоба“ в размер на
50 лева.
Горната фактическа обстановка се установява от събраните по делото
материали по АНП, както и писмените и гласни доказателства, събрани в хода
на съдебното производство, които съдът кредитира изцяло.
От обстоятелствената част на акта за нарушение, който като съставен по
надлежния ред представлява годно доказателствено средство, съобразно
чл.189, ал.2 от ЗДвП за констатациите в него, също се установява
гореописаната фактическа обстановка, в каквато насока са и показанията на
актосъставителя Л.ов и на свидетеля З. Д. К., които като еднопосочни съдът
кредитира изцяло.
Предвид така установената фактическа обстановка и съобразявайки
доводите на страните, съдът достига до следните правни изводи:
Административнонаказателното производство е строго формален
процес, тъй като чрез него се засягат правата и интересите на физическите и
юридически лица в значителна степен. Предвиденият в ЗАНН съдебен контрол
върху издадените от административните органи наказателни постановления е
за законосъобразност. От тази гледна точка съдът не е обвързан нито от
твърденията на жалбоподателя, нито от фактическите констатации в акта или в
наказателното постановление (арг. чл. 84 от ЗАНН във вр. с чл. 14, ал. 2 от
НПК и т. 7 от Постановление № 10 от 28.09.1973 г. на Пленума на ВС), а е
длъжен служебно да издири обективната истина и приложимия по делото
закон.
В конкретния случай съдът счита, че наказателното постановление е
издадено от оправомощено за това лице – Началник сектор в ОДМВР - Бургас,
РУ 01 – Бургас, като АУАН също е съставен от компетентен орган – Л. Д. П. –
старши полицай при РУ 01 – Бургас, ОДМВР – Бургас, съгласно приложените
по делото копия, съответно на Заповед № 8121з-1632/02.12.2021г. на
Министъра на вътрешните работи и Заповед № 251з-804/23.12.2022г. на
Директора на ОДМВР – Бургас.
Административнонаказателното производство е образувано в срока по
чл. 34 от ЗАНН, а наказателното постановление е било издадено в
2
законоустановения шестмесечен срок.
Въпреки това, при извършената служебна проверка на НП и АУАН
настоящият съдебен състав констатира пороци на същите, обуславящи
незаконосъобразността на атакуваното наказателно постановление и
съответно неговата отмяна.
На първо място, налице е несъотвествие между посоченото в АУАН и
впоследствие в НП място на нарушението. В съставения АУАН същото е
отразено като „гр. Бургас, кв. „***“, ул. „***“ ***“, а в обжалваното
наказателно постановление е посочено единствено „гр. Бургас, кв. „***“, ул.
„***““. Така посоченото в наказателното постановление място на извършване
на нарушението не само, че не отговаря на изискванията на закона за точно
описание на мястото на извършване на нарушението (чл. 57, ал. 1, т. 5 от
ЗАНН), предвид отсъствието на номер на улицата, посока на движение или
друг ориентир, от който да се установи конкретното място на извършване на
твърдяното нарушение, но и засяга съществено формата на двата процесуални
акта, доколкото в тях не се наблюдава изискуемото единство, досежно
въведените факти, касаещи мястото на нарушението, т.е. единство между
констатациите в сезиращия акт (АУАН) и вписаното в наказателното
постановление фактическо обвинение. Посоченото пряко засяга основните
реквизити на обжалвания административен акт и предпоставя невъзможност
за установяване действителната воля на издаващия го орган на власт. Мястото
на извършване на нарушението е съществен негов елемент, обуславящ
пространствените рамки на обвинението, като е недопустимо неговото
извеждане въз основа на анализ на доказателствата едва в процеса по проверка
правилността на издаденото наказателно постановление. Липсата на точно и
еднозначно описание на мястото на нарушението в санкциониращия соченото
като нарушител лице акт нарушава и правото на защита на последното,
доколкото го лишава от възможността например да навежда възражения и
ангажира доказателства, опровергаващи твърденията на АНО, че се е намирал
на посоченото в АУАН и НП място в посоченото време.
На следващо място, съдът счита, че в конкретния случай описаното в
АУАН и НП деяние не осъществява признаците на административно
нарушение по ЗДвП, т.е. е несъставомерно, по следните съображения:
С разпоредбата на чл. 104а от ЗДвП се въвежда забрана за водача на
моторно превозно средство да използва мобилен телефон по време на
управление на превозното средство, освен при наличие на устройство,
позволяващо използването на телефона, без участие на ръцете му. Съответно,
санкционната норма на чл. 183, ал. 4, т. 6 от ЗДвП предвижда
административно наказание „глоба“ в размер на 50 лева за водач, който
използва мобилен телефон по време на управление на превозното средство,
без наличие на устройство "свободни ръце".
Тълкуването на горецитираните разпоредби на чл. 104а от ЗДвП и чл.
183, ал. 4, т. 6 от ЗДвП обуславя извода, че не всяко използване на мобилен
телефон по време на управление на МПС е забранено от закона и съответно
осъществява състава на нарушението по чл. 104а от ЗДвП, а само това, което
се осъществява чрез пряко боравене с телефонния апарат, т.е. не чрез
3
използване на т.нар. устройство "свободни ръце", позволяващо използването
на телефона, без участие на ръцете на водача.
Прецизният прочит на акта за установяване на административно
нарушение и на обжалваното наказателно постановление обаче, показва, че
словесното описание на вмененото във вина на жалбоподателя нарушение на
чл. 104а от ЗДвП е фрагментарно и непълно, като при неговата формулировка
компетентните органи са се задоволили да посочат единствено: „Докато
управлява МПС използва мобилен телефон“. От това описание на
нарушението не става ясно дали жалбоподателят е използвал мобилен
телефон чрез пряко боравене със същия или чрез т.нар. устройство "свободни
ръце".
Подобно на изложеното по-горе относно мястото на извършване на
нарушението, недопустимо е елемент от състава на нарушението, какъвто е
фактът на използването на мобилния телефон без устройство, позволяващо
използването на телефона, без участие на ръцете на водача, да се извежда въз
основа на анализ на доказателствата едва в процеса по проверка правилността
на издаденото наказателно постановление, доколкото в последното това
съществено обстоятелство не е намерило своето отражение, съответно
нарушителят не е имал възможност да се защитава по същото.
По така изложените съображения оспореното от жалбоподателя
наказателно постановление се явява незаконосъобразно и като такова следва
да бъде отменено.
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН, в съдебните
производства по ал. 1 страните имат право на присъждане на разноски по реда
на Административнопроцесуалния кодекс. Съгласно чл. 143, ал. 1 от АПК,
когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде
издаден административен акт, държавните такси, разноските по
производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата
е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или
отказ. От изложеното следва, че в полза на жалбоподателя следва да бъдат
присъдени сторените от него разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение за един адвокат, доказателства за реалното заплащане на
който са представени (Договор за правна защита и съдействие, сключен между
жалбоподателя А. П. А. и адв. В. В. от БАК от 15.05.2025г., в който е отразено,
че уговореният адвокатски хонорар в размер на 600 лева е заплатен изцяло в
брой, като в тази си част договорът има характера на разписка за извършеното
плащане).
Доколкото се прилага чл. 205 от АПК, по аргумент от който за
разноските, направени от жалбоподателите при обжалване на актове, отговаря
юридическото лице, представлявано от органа, издал акта, съдът намира, че
сторените от жалбоподателя разноски следва да бъдат възложени в тежест на
ОДМВР-Бургас.
Мотивиран от горното и на основание чл. 63, ал. 2, т. 1 от ЗАНН,
4
Бургаският районен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 25-0431-000102/24.04.2025г.,
издадено от Началник сектор в ОДМВР-Бургас, 01 РУ – Бургас, с което за
нарушение на чл.104а ЗДвП, на основание чл.183, ал.4, т.6 от ЗДвП на А. П. А.,
ЕГН **********, е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на
50 лева.
ОСЪЖДА ОД на МВР - Бургас, ДА ЗАПЛАТИ на А. П. А., ЕГН
**********, сумата от 600 (шестстотин лева), представляваща сторени в
настоящото производство разноски за заплатен адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Административен съд - Бургас в 14 - дневен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
5