Р Е Ш Е Н И Е
№ 194
гр.Русе, 25.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на двадесет
и трети август през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
Членове: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
ДИАНА КАЛОЯНОВА
при секретаря Наталия Георгиева и
с участието на прокурора Диана Неева, като разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д. № 136 по описа на съда за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е касационно по
чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е
по касационна жалба на „Момтрейд Русе 2“ ЕООД, със седалище в гр.Русе, чрез
процесуалния му представител, против решение № 175/20.03.2023 г., постановено
по АНД № 34/2023 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е потвърдено
наказателно постановление № 18-2200019/03.11.2022 г., издадено от директора на
Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе. С наказателното постановление, за нарушение
по чл.3, ал.1, т.1, б.“б“ от Наредба № 5 от 29.12.2002 г. за съдържанието и
реда за изпращане на уведомлението по чл.62, ал.5 от КТ, след квалифициране на
случая като маловажен, на основание чл.414, ал.1 вр. чл.415в, ал.1 от КТ, на
касатора е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на
300 лева. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение
на материалния закон, а в представеното становище с вх.№ 3502/18.08.2023 г. - и
явна несправедливост на наложеното и потвърдено от районния съд административно
наказание. Касаторът поддържа, че както наказващият орган, така и въззивният
съд неправилно са приели, че нарушението се субсумира под посочената като
нарушена норма и то от подзаконов нормативен акт - чл.3, ал.1, т.1, б.“б“ от
Наредба № 5 от 29.12.2002 г. вместо под специалната норма на чл.62, ал.3 от КТ.
Сочи, че поради това неправилно била определена и приложимата санкционна норма
– чл.414, ал.1 от КТ, вместо чл.414, ал.3 от КТ, която се явявала приложима за
нарушения по чл.62, ал.3 от КТ. Счита, че са налице множество смекчаващи
отговорността му обстоятелства, а именно липсата на вредни последици от
нарушението и отстраняването му веднага след неговото констатиране, както и липсата
на влезли в сила наказателни постановления за сходни нарушения към момента на
издаване на оспорения пред въззивната инстанция санкционен акт. Моли съда да
постанови решение, с което да отмени въззивното решение и потвърденото с него
наказателно постановление, евентуално да измени същото като намали размера на
наложеното административно наказание от 300 лева на 100 лева.
Ответникът по касационната жалба – директорът на
Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, чрез процесуалния си представител, счита
жалбата неоснователна и моли решението на районния съд да бъде оставено в сила.
Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава
заключение за неоснователност на касационната жалба и оставяне в сила на
въззивното решение.
Съдът, като взе предвид изложените в жалбата
оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след
касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за
установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена
е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което
подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
За да потвърди обжалваното пред него наказателно
постановление районният съд приел от фактическа страна, че при извършената на
23.08.2023 г. проверка по документи на касатора, като работодател, контролните
органи на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе установили, че работничката Г.М.А.
била командирована за периода от 04.04.2022 г. до 03.10.2022 г. в Германия по
силата на допълнително споразумение от 30.03.2022 г. към трудов договор №
127/27.10.2021 г., сключено на основание чл.121а от КТ вр. с чл.2, ал.1 от
Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници и
служители в рамките на предоставяне на услуги. Установено било, че касаторът не
подал до ТД на НАП уведомление съгласно Приложение № 1 от Наредба № 5 от
29.12.2002 г., а именно в тридневен срок от изменението на трудовия договор,
което следвало да бъде сторено до 05.04.2022 г. На 26.08.2022 г. срещу касатора
бил съставен АУАН за нарушение по чл.3, ал.1, т.1, б.“б“ от Наредба № 5 от
29.12.2002 г. Въз основа на този акт директорът на Дирекция „Инспекция по
труда“ – Русе издал обжалваното пред районния съд наказателно постановление, с
което, на основание чл.414, ал.1 вр. чл.415в, ал.1 от КТ, на касатора било
наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 300 лева.
От правна страна въззивната инстанция приела, че
нарушението правилно е било квалифицирано като такова по чл.3, ал.1, т.1, б.“б“
от Наредба № 5 от 29.12.2002 г. като въз основа на тази квалификация правилно е
издирена и приложимата санкционна норма – чл.414, ал.1 от КТ. Доколкото
нарушението било отстранено веднага след констатирането му без от него да са
настъпили вредни последици за него е приложен привилегирования състав на
чл.415в, ал.1 от КТ. В рамките на предвидените в тази норма предели на
санкцията районният съд е приел, че размерът на наказанието е индивидуализиран
от наказващия орган в съответствие със закона – чл.27, ал.2 от ЗАНН. Посочил е,
че липсват основания за неговото намаляване, тъй като нарушението не било
отстранено по собствена инициатива, а в резултат на извършената от контролните
органи проверка, а освен това се касае до извършени множество еднотипни
нарушения на същия работодател – пропуснати уведомления до НАП за изменението
на трудовото правоотношение на 50 работници.
Решението е правилно.
Неоснователно е възражението на касатора за допуснато
от въззивната инстанция нарушение на материалния закон от гледна точка на
възприетите като приложими позитивна - чл.3, ал.1, т.1, б.“б“ от Наредба № 5 от
29.12.2002 г., и саннкционна норма - чл.414, ал.1 от КТ, вместо сочените такива
в касационната жалба, съответно чл.62, ал.3 от КТ и чл.414, ал.3 от КТ. Последният
текст, в приложимите си части, предвижда, че работодател, който наруши
разпоредбата на чл.62, ал.3, се наказва с имуществена санкция или глоба в
размер от 1500 до 15 000 лв. От своя страна нормата на чл.62, ал.3, изр.първо
от КТ гласи, че в тридневен срок от изменението на трудовия
договор работодателят или упълномощено от него лице е длъжен да изпрати
уведомление за това до съответната териториална дирекция на НАП. В наказателното постановление, като
нарушена, е посочена разпоредбата на чл.3, ал.1, т.1, б.“б“ от Наредба № 5 от
29.12.2002 г., а не тази на чл.62, ал.3 от КТ, за да се приема като приложима
санкционната норма на чл.414, ал.3 от КТ. Разпоредбата на чл.62, ал.3 от КТ е
последно допълнена с ДВ, бр. 108 от 2008 г., т.е. тя не е съобразена с допълненията,
направени с ДВ, бр. 17 от 2021 г. в разпоредбите на чл.3, ал.1, т.1, б. „б“ и
чл.5, т.4, б.„в“ от Наредба № 5 от 29.12.2002 г. Независимо, че командироването
на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги по смисъла на
чл.121а, ал.1, т.1 от КТ е форма на изменение на трудовото правоотношение, с
оглед систематичното място на разпоредбата в Раздел X “Изменение на трудовото
правоотношение“ на КТ, при изпълнение на процесуалните си задължения по чл.42,
ал.1, т.5, респ. чл.57, ал.1, т.6 от ЗАНН контролните органи са длъжни,
съобразно принципа, въплътен и в чл.11, ал.2 от ЗНА, че специалния закон
изключва приложението на общия такъв (lex
specialis derogat legi generali), да посочат конкретната нарушена законна
разпоредба, която най-специфично описва дължимото, но неосъществено поведение от
страна на санкционираното лице. Както вече беше посочено, това е именно разпоредбата
на чл.3, ал.1, т.1, б. „б“ от Наредба № 5 от 29.12.2002 г., уреждаща, с оглед
направеното с ДВ, бр. 17 от 2021 г. допълнение в нея, задължението за изпращане
на уведомление до НАП „… и в случаите по
чл. 121а, ал. 1, т. 1 КТ“. От друга страна регламентираното в чл.62, ал.3
от КТ задължение е по – общо по съдържание, доколкото урежда изпращането на
уведомление до НАП без оглед на конкретната форма на изменение на трудовото
правоотношение. Така, щом чл.62, ал.3 от КТ не се явява нарушената позитивна
норма, то липсва основание за подвеждане на санкционираното поведение под
хипотезата на чл.414, ал.3 от КТ, както настоява касаторът, респективно за
преквалифициране, на основание чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН и т.1 от Тълкувателно
решение № 8 от 16.09.2021 г. на ВАС по т. д. № 1/2020 г., ОСС, І и ІІ колегия,
на нарушението, наказуемо с еднаква по вид и размер санкция, по текста на чл.414,
ал.3 от КТ. Посочената в наказателното постановление санкционна разпоредба на
чл.414, ал.1 от КТ обхваща всички нарушения на трудовото законодателство, извън
правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд и
нарушенията, за които е предвидено по-тежко наказание. Нарушението по чл.3,
ал.1, т.1, б. „б“ от Наредба № 5 от 29.12.2002 г. не е свързано с осигуряването
на здравословни и безопасни условия на труд, нито пък за него е предвидена
по-тежка санкция от предвидената в чл.414, ал.1 от КТ, поради което то се
субсумира именно под последната разпоредба.
На следващо място, да се приеме, че извършеното
нарушение следва да се квалифицира по чл.62, ал.3 от КТ, както твърди касатора,
означава да се влоши неговото положение, в нарушение на забраната за reformatio in pejus, като на касатора се откаже
прилагането на привилегирования състав за маловажни нарушения по чл.415в, ал.1
от КТ, който всъщност вече е бил приложен спрямо него от самия наказващ орган с
издаването на наказателното постановление. Това следва от изричната разпоредба
на чл.415в, ал.2 от КТ, според която не са маловажни и нарушенията по чл.62,
ал.3 от КТ, т.е. чрез квалифициране на нарушението като такова по чл.62, ал.3
от КТ a priori се изключва
възможността случаят да бъде третиран като маловажен. От друга страна в
мотивите към Тълкувателно решение № 3 от 10.05.2011 г. на ВАС по по тълк. д. №
7/2010 г., ОСК се приема, че специалният състав по глава ХIХ, раздел II от КТ
на "маловажно" административно нарушение по чл. 415в от КТ изключва
приложимостта на общата разпоредба на чл.28 от ЗАНН, т.е. изключена е
възможността на касатора въобще да не бъде наложено административно наказание
като му бъде отправено само писмено предупреждение.
Неоснователни са и доводите на касатора, че
определеното му наказание е явно несправедливо – касационно основание по
чл.348, ал.1, т.3 от НПК вр.чл.63в от ЗАНН. Според чл.348, ал.5, т.1 от НПК наказанието
е явно несправедливо, когато очевидно не съответства на обществената опасност
на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността
обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от Наказателния кодекс. Наказващият
орган е счел, че спрямо касатора са налице предпоставките по чл.415в, ал.1 от КТ – нарушението е отстранено веднага след установяването му и от него не са
произтекли вредни последици за работника, с когото е сключено допълнителното
споразумение по чл.121а от КТ, поради което му е наложил административно
наказание „имуществена санкция“ в размер на 300 лева. Санкцията, предвидена по
отношение на работодателя в чл.415в, ал.1 от КТ, е относително определена – от
100 лева до 300 лева. В наказателното постановление, в съответствие с чл.57,
ал.1, т.8 от ЗАНН, са изложени отегчаващите и смекчаващи обстоятелства и другите
обстоятелства, взети предвид от наказващия орган при определяне вида и размера
на наказанието. В санкционния акт е изрично посочено, че не са налице конкретни
смекчаващи обстоятелства, поради които да се приеме, че степента на обществена
опасност е по-ниска в сравнение с обикновените случаи на административни
нарушения от този вид като предвид наличието на други установени нарушения при
извършване на проверката във връзка със спазване на трудовото законодателство
са налице обстоятелства, които водят до извод за по-висока степен на обществена
опасност. Районният съд в решението си също е посочил, че макар нарушението да
е било отстранено веднага след установяването му, това не е станало по
инициатива на самия касатор, а в резултат на извършената проверка. Отчетен е и
големият брой нарушения от същия вид, за много от които наказателните
постановления са преминали съдебен контрол и са влезли в сила. Поради това
касационната инстанция намира, че както въззивният съд, така и наказващият
орган не са допуснали нарушение на закона при индивидуализацията на наказанието
- чл.27, ал.2 от ЗАНН като са взели предвид липсата на смекчаващи
обстоятелства, както и многобройните други нарушения от същия вид, чието
наличие правилно е отчетено като отегчаващо отговорността на работодателя
обстоятелство.
Следва изрично да се отбележи, че е недопустимо едно и
също обстоятелство да обуслови както приложението на привилегирован състав на
нарушение – в случая на чл.415в, ал.1 от КТ, но така и то да бъде третирано едновременно
и като смекчаващо обстоятелство при индивидуализацията на административното
наказание. Това следва от разпоредбата на чл.56 от НК, приложима по силата на
препращането в чл.11 от ЗАНН. Според чл.56 от НК, не са смекчаващи и отегчаващи
обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на
съответното престъпление. Както беше посочено, привилегированият състав на
чл.415в, ал.1 от КТ изисква нарушението да е отстранено веднага след
установяването му и от него да не са произтекли вредни последици. По силата на
чл.56 от НК вр.чл.11 от ЗАНН тези обстоятелства не следва да бъдат третирани
като смекчаващи, тъй като вече са били взети предвид от самия законодател при
установяване на посочения привилегирован състав. Следователно, щом те не са
такива, то по аргумент от чл.27, ал.3 от ЗАНН не биха могли да доведат до
налагането на по-леко наказание в рамките на относително определената санкция
по чл.415в, ал.1 от КТ, както претендира касатора.
По изложените съображения следва да се приеме, че
районният съд не е допуснал нарушение на материалния закон и на правилата за
индивидуализация на административното наказание като е постановил едно правилно
решение, което следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 143, ал. 3
от АПК вр. чл.63д, ал. 1 и ал. 4 от ЗАНН в полза на ответника по касация следва
да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално
представителство в касационното производство, чийто размер, съгласно чл. 63д,
ал.5 от ЗАНН и чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ, с оглед
липсата на правна и фактическа сложност на делото, съдът определя на 80 лева.
Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. №
5/2009 г. на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в полза на юридическото
лице, в чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен
административен орган, т.е. в полза на Изпълнителна агенция „Главна инспекция
по труда“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.2, ал.1 от
Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“.
Така
мотивиран и на основание чл.221, ал.2, пр.1 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В
СИЛА решение № 175/20.03.2023
г., постановено по АНД № 34/2023 г. по описа на Районен съд – Русе.
ОСЪЖДА „Момтрейд Русе 2“ ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр.Русе, ул.“Олимпи Панов“ № 8,
представлявано от управителя Г.Х.М., да заплати на Изпълнителна агенция „Главна
инспекция по труда“, със седалище в гр. София, бул. "Княз Александър
Дондуков" № 3, сумата от 80 лева
– юрисконсултско възнаграждение в касационното производство.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: