РЕШЕНИЕ
№ ................../09.11.2022
г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести януари през
две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. С.
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 10316 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 270206 от 11.11.2019 г. постановено
по ГД № 55585 по описа за 2017 г. на СРС, I ГО, 43 състав, по
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Н.А. по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно
обективно съединени положителни установителни искове с правно
основание по
79, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е признато за
установено, че С.Н.А. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 2443,30 лв., представляваща
главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия през периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр.
София, ж. к. „*********както и сумата от 51,12 лв., представляваща главница за
услуга дялово разпределение на топлинна енергия през периода 01.05.2014 г. до
30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 23.11.2016
г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 27.12.2016 г. по ЧГД № 66650 по
описа за 2016 г. на СРС, като са отхвърлени исковете по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
сумата от 99,91 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за
ТЕ за периода от 15.11.2015 г. до 05.10.2016 г. и сумата от 8,94 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за услуга дялово разпределение за
периода от 15.11.2015 г. до 05.10.2016 г.
С решението първоинстанционният съд се е
произнесъл и по разноските, дължими от страните съгласно чл. 78 от ГПК за заповедното
и исковото производство съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част
от исковете.
По делото пред СРС с определение от
01.08.2019 г. като трето лице-помагач на страната на ищеца е конституирано „Т.С.“
ЕООД. С протоколно определение от 29.10.2019 г. в тази част определението от
01.08.2019 г. е отменено на основание чл. 253 от ГПК.
Решението е обжалвано в срок от ответника С.Н.А..
Въззивникът счита, че решението на СРС е неправилно, необосновано, постановено при
съществено нарушение на процесуалните правила по съображения, изложени в
жалбата. Твърди се, че обжалваното решение е постановено в грубо противоречие с
ЗЗП и Тълкувателно решение № 2 от 2016 г. на ВКС. Сочи се, че мотивите на
решаващия съд били неясни, което било пречка да бъде изведена волята на съда по
главния въпрос, на който е следвало да се отговори в производството, а именно
приложима ли е разпоредбата на чл. 62 от ЗЗП и дали същата дерогира съответните
разпоредби от ЗЕ. Жалбоподателят поставя акцент, че с цитираното тълкувателно
решение е прието разбирането за липса на противоречие между ЗЕ и ЗЗП, но само
доколкото и двата закона изискват съгласие от потребителя на ТЕ такава да му
бъде доставяна. Според жалбоподателя, не било спорно в производството пред
първата инстанция, че липсва съгласие за доставка на ТЕ от страна на
потребителя. Сочи се, че крайното разрешение на ВКС в цитираното ТР не било
коментирано от първата инстанция. Жалбоподателят счита, че в случая е налице
противоречие между ЗЕ и ЗЗП, което се изразява в това, че за разлика от ЗЕ, ЗЗП
изисква наличие на сключен договор, като при липса на такъв, приема за
недължими сумите за доставената ТЕ. Ето защо отправя искане до СГС като
въззивна инстанция за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с
което исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил
отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД.
В частта, с която предявените искове са отхвърлени,
първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в срок от ищеца.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност
съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може
да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно
трябва да даде и правна квалификация на исковете.
В мотивите първоинстанционният
съд е възпроизвел фактическата обстановка. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на
императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на
правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е
ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата
част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Депозираната
въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу
подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално
легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:
Предявени са за разглеждане по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с
чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Основателността на исковата
претенция по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ е обусловена от
наличието на следните предпоставки (юридически факти), а именно: валидно
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за
битови нужди, по силата на което ищецът е предоставил на ответника на адреса на
процесния имот и заявения период услуги, чиято цена възлиза на претендираната
сума, а за ответника е възникнало задължението за заплащането им.
Установяването на тези обстоятелства е в тежест на ищеца. В тежест на ответника
(при доказване на предпоставките за основателност на иска) е да установи по
делото погасяване на задълженията си към ищеца.
Първоинстанционният съд е основал
решението си на база приетите по делото доказателства за качеството потребител
на ТЕ на ответника като собственик на топлоснабдено жилище, за наличието на
облигационна връзка между ищеца и ответника по доставка на ТЕ по договор при
Общи условия, обвързващи ги, и за размера и цената на реално доставената и
отчетена ТЕ за жилището му, установен от приетите по делото писмени
доказателства и заключенията на назначените по делото съдебно-техническа
експертиза (СТЕ) и съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), и при липса на
доказателства за некачествено изпълнение, е уважил иска за цената на ТЕ и
услугата дялово разпределение изцяло, а този за обезщетението за забава е
отхвърлил изцяло. Въз основа на посочените доказателства се извършва преценката
за реално доставената и потребена в жилището на ответника ТЕ и извършена услуга
дялово разпределение за исковия период, цената за които не се установи да е
платена. Изложените от първоинстанционния съд фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
въззивният съд споделя и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях, без да
е необходимо да ги повтаря.
По оплакванията в жалбата настоящият
въззивен състав намира за необходимо да добави следното:
Съгласно разпоредбата на § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ (редакция изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год.), „потребител на
топлинна енергия за битови нужди“ е това физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ (нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 г.), „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.
Според разясненията, дадени с
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2017 г.,
ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации
към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените
сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 -
36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснябдяването; писмената форма не е
форма за действителност, а за доказване) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по
сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си
за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за
редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като
страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно разпоредбата на чл. 150,
ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от ЗЕ). В случая е несъмнено,
че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по
чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 - чл. 148) и в действалата към
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването (Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г., отменена с Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за
топлоснабдяването, Обн. - ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 г.).
Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС,
за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в
сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е
така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя характеризиращата
договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно
поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на
централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62,
ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на
отношенията в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ (в
редакция след изменението ДВ, бр. 30/2006 г.) изисква решение на общото
събрание на етажните собственици за присъединяването на сградата към
топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на
етажна собственост могат да имат различни интереси, включително по въпроса да
бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при
регламентирането на начина на избягване на конфликти между етажните собственици
е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в
сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки
отделен етажен собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва
сградната инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици,
които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани
общите части. Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова
титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено
против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже
заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в
общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата.
С оглед така дадените разрешения,
въззивният съд приема, че непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в
режим на етажна собственост (включително за сградна инсталация и отопление на
общите части) е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията
на чл. 153, ал. 2 от ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната
станция в сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от
топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален
обект в сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре
подаването на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на
собствения си имот, като остане потребител единствено на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация и на енергия за общите части на сградата. В
частност по делото нито се твърди, нито е установено наличието на искане за
прекратяване на топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2 от ЗЕ. Следователно
доставената през исковия период топлинна енергия не се явява непоискана,
респективно ответникът дължи нейната стойност.
По изложените съображения неоснователен
е доводът на жалбоподателя относно приложението на установената в разпоредбата
на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки. Обжалваното решение не
противоречи на цитираната задължителна съдебна практика, не е постановено в
нарушение на чл. 62 ЗЗП.
При липсата на други
доводи в жалбата и относно размера на непогасеното задължение за периода от 01.05.2014
г. до 30.04.2016 г., въззивният съд с оглед правилото на чл. 269, изр. 2 от ГПК
приема за установен същия размер на задължението като районния съд.
Доколкото крайните
изводите на настоящия въззивен състав съвпадат с тези, съдържащи се в мотивите
на обжалваното решение, въззивнната жалба се явява неоснователна, а решението
на първата инстанция в обжалваната част следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8
от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено
въззиваемият ищец. В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество не следва
да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, тъй като
единственото извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване
на бланкетна молба след срока за подаване отговор на въззивната жалба, с която
претендира уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се
счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане на разноски
от насрещната страна. Въззиваемият не е депозирал отговор на въззивната жалба,
спрямо него не е осъществено процесуално представителство в проведеното открито
съдебно заседание. Предвид изложеното на същия не следва да се присъждат
разноски за въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо от ГПК,
тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
270206 от 11.11.2019 г. постановено по ГД № 55585 по описа за 2017 г. на СРС, I
ГО, 43 състав, в обжалваната част.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.