Решение по дело №187/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на Дял трети, Глава десета, Раздел първи от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.

Делото е образувано по жалба на В. И. С. от [населено място] против Решение № 1040-15-6/08.01.2025г. на Директора на ТП на НОИ – Пловдив с което е отхвърлена като неоснователна жалба вх. № 1012-15-518/18.12.2024г. против Разпореждане № 151-00-10483-3 от 04.12.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица.

В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното Решение, като се иска неговата отмяна и уважаване искането на жалбоподателя за отпускане на парично обезщетение за безработица;

Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.

Ответникът по жалбата – Директорът на ТП на НОИ [населено място], чрез процесуалния си представител, е на становище, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Поддържа се, че оспореният административен акт е законосъобразен и съдържа фактическите и правни основания за неговото постановяване. Допълнителни съображения се излагат в писмено становище, приложено по делото. Претендира се присъждане на съответното юрисконсултско възнаграждение.

Жалбата е подадена в рамките на предвидения за това процесуален срок и от лица имащи правен ин­терес от оспорването, което налага извод за нейната допустимост.

Административното производство пред Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив е инициирано въз основа на постъпило от жалбоподателя чрез ДБТ - Пловдив заявление вх. № 611-8147/07.10.2024г. за отпускане на ПОБ, регистрирано в ТП на НОИ - Пловдив с peг. № 151-00-10483/07.10.2024 г., в което е посочено че молителят упражнявал трудова дейност в Ирландия от 13.08.2019г. до 03.10.2024г. Към същото е приложено копие на документ относно упражнявана трудова дейност в Ирландия. Допълнително е представено със заявление вх. № 1029-15-40615/21.10.2024г. за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС със СЕД U002 и U004, Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004г. от 21.10.2024г. и копия на документи за трудовата й дейност в Ирландия. В представената декларация жалбоподателят С. е посочила, че през периода си на заетост е работила в Ирландия от 13.08.2019г. до 03.10.2024г., живяла и работила със своя съпруг в Ирландия, няма деца под 18 години, роднините й живеят в Р.България, през периода на последната си заетост е живяла в жилище под наем, заплащала е данъци върху доходите си в държавата по последната си заетост, завръщала се е в България няколко пъти в годината по време на отпуск и няма намерение да се установява в Ирландия.

От страна на ответника до КИ на Ирландия е изпратен формуляр СЕД U001CВ за удостоверяване на декларираните от лицето осигурителни периоди. До получаване на отговор от ирландската служба производството по отпускане на обезщетение за безработица е спряно на основание чл. 54г., ал.4 КСО с разпореждане № 151-00-10483-1/25.10.2024г. на ръкводителя на осигуряването за безработица в ТП на нои – Пловдив. На 13.11.2024г. е получен СЕД U017 рег. вх. № 3209-15964 с който е удостоверен осигурителен период и причината за прекратяването на осигуряването на жалбоподателя С. в Ирландия. Подадено е заявление вх. № 3209-15-964#1/13.11.2024г. ведно с приложен преносим документ U1 за удостоверяване на осигурителни периоди, доход и причина за прекратяване на правоотношението с работодател от Ирландия. Изискана е справка за задграничните пътувания на жалбоподателя С. и съпруга й за времето от 01.01.2019г. до 14.11.2024г. като е получено писмо вх. № 3209-15-964#3/21.11.2024г. от което е установено, че през периода на заетост в Ирландия жалбоподателката и съпруга й са осъществявали краткосрочни пътувания до Р.България / веднъж годишно, с изключение на 2021г./ Данни са представени в табличен вид за преминаване на териториалната граница на страната от лицата.

С разпореждане № 151-00-10483-2/25.11.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив производството по отпускане на ПОБ е възобновено на основание чл. 55 от Административно-процесуалния кодекс АПК).

Ответникът е приел, че жалбоподателят не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004 г., тъй като държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната му заетост съвпадат. Като резултат е издадено и обжалваното по административен ред Разпореждане № 151-00-10483- 3/04.12.2024 г., с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, §3, б.”а” и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е постановен отказ за отпускане на ПОБ по подаденото заявление вх. № 611-8147/07.10.2024г г.

При осъщественото административно обжалване разпореждането е потвърдено с Решение № 1040-15-6/08.01.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Пловдив като е прието от правна страна, че лицето не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004 г., тъй като държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната му заетост съвпадат.

В хода на съдебното обжалване е установено от показанията на разпитаните по делото св. Г. Д. и Ж. Н. че жалбоподателката С. иска да се устрои в [населено място], мечта й било да закупи свое жилище и заради това заминала на работа в Ирландия, жилището било закупено с парите от работата в чужбина, никога не е имала намерение да живее за постоянно в Ирландия, само да изкара някой лев и да си купи жилище. Има личен лекар, със съпруга й живеят в жилището и нямат намерение да се връщат в Ирландия. Жалбоподателката се грижела за майка си, била в добри отношения с братята и сестрите си, подпомагала я финансово, когато била в чужбина и не е губила връзката със семейството си.

При така установеното от фактическа страна съдът намира от правна страна следното.

По правило всяко лице, което осъществява дейност като наето лице или самостоятелно заето лице в дадена държава-членка, се подчинява на първо място на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическа дейност (член 11, пар. 3, буква „а" от Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. В този случай, съгласно чл. 65, параграф 5, буква „а" от Регламент (ЕО) № 883/2004, това лице получава парично обезщетение за безработица в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице. Това обезщетение се предоставя от институцията по пребиваване.

Оспореният административен акт – Решението на Директора на ТП на НОИ - [населено място], е постановен от материално компетен­тен орган, в изискуемата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила.

Процесното разпореждане е издадено в хода на административно производство, което е приключило с постановяване на предвидения в чл. 54ж, ал. 1 от КСО административен акт от компетентен орган - длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица в ТП на НОИ. По делото не се формира спор по установените факти. Спорът в случая е за правото, като касае компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица.

За разрешаване на настоящия административноправен спор е необходимо да бъде съобразено следното:

Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т.н. Но разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004г.

Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е., съдържащите се в регламента правила като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, б. „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б.“з“).

Няма спор по делото, че жалбоподателят е гражданин на Република България, съответно е гражданин на държава - членка на ЕС, поради което е и лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004г. (чл. 2 от Регламента), с който са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите - членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., сред които е и правилото на § 2, в който е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Легална дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от цитирания Регламент, а именно - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (Регламента по прилагането), с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В чл. 1, б. „й“ и б. “к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 пък се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. А в изготвения съвместно с държавите - членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава - членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално-осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери и студенти) — в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният й характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване, като например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.

В случая, съдът намира за неправилна преценката на административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на жалбоподателя.

Не е спорно между страните, че С. е осъществявала през периода 13.08.2019г. до 03.10.2024г. трудова дейност на територията на Ирландия и трудовият й договор с работодателя е прекратен, както и че към момента на подаване на заявлението за отпускане на безработица е безработно лице.

От данните по делото е видно, че след прекратяване на трудовото правоотношение в Ирландия жалбоподателката и съпруга й са се е завърнали в Република България, тъй като на 07.10.2024г., е подала заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, закупила е жилище в [населено място] със съпруга си през 2022г. съгласно нотариален акт № 6/26.08.2022г. /л. 50 от делото/Декларирала е, че през периода си на заетост е работила в Ирландия от 13.08.2019г. до 03.10.2024г., живяла и работила със своя съпруг в Ирландия, няма деца под 18 години, роднините й живеят в Р.България, през периода на последната си заетост е живяла в жилище под наем, заплащала е данъци върху доходите си в държавата по последната си заетост, завръщала се е в България няколко пъти в годината по време на отпуск и няма намерение да се установява в Ирландия. Тези факти се потвърждават от представените в хода на настоящето производство доказателства

Достатъчно в тази връзка е да се посочи, че от представеното удостоверение за настоящ адрес се установява, че същият е на територията на Република България. Тези данни сочат, че центърът на интересите на жалбоподателката е именно в Република България, а обстоятелството, че общата продължителност на заетостта на С. е 5 години и 1 месец и 1 ден не означава че е възникнало правото й на постоянно пребиваване в друга Държава съгласно Директива 38/2004 ЕО и по-точно чл.16, т.1, изр. първо, Раздел I, гл.IV според която граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава-членка в продължение на непрекъснат срок от пет години имат право на постоянно пребиваване в тази Държава тъй като в случая жалбоподателката е имала връщания в Р.България.

Не е спорно и също така, че С. е напълно безработно лице. Същата е пребивавала за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в Ирландия. Безспорно установено е обаче, че жалбоподателката не продължава да пребивава в тази държава -членка, нито се е върнал в тази държава - членкана чието законодателство за последно е била подчинена, за това не се е регистрирала (т. е. не се е поставила на разположение) в службите по заетостта в държавата - членка по пребиваване (за времето на трудова заетост) в Ирландия, а се е регистрирала в България, където се е върнала и обичайно пребивава с намерение да остане да живее в България, като си намери работа, което се подкрепя от събраните по делото доказателства – показанията на разпитаните по делото св. Н. и св. Д..

Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателката, на която държава тя е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица, претендирано от С. следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Все в тази насока следва да се посочи, че за разлика от националното ни законодателство, европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза не предвиждат възможност дори за спиране производствата по отпускане на обезщетение (още по-малко пък за отказ) в случаи от категорията на процесния. За сметка на това уреждат правила за временно прилагане на законодателството и предварително предоставяне на обезщетения, които са регламентирани в член 6 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В параграф 2 на цитирания член 6 от Регламент (ЕО) № 987/2009 е предвидено, че когато има различия в становищата на институциите или органите на две или повече държави-членки относно това коя институция следва да предостави парични обезщетения или обезщетения в натура, съответното лице, което би могло да претендира за обезщетения, ако нямаше спор, има право предварително да получава обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията по мястото му на пребиваване, или, ако това лице не пребивава на територията на нито една от съответните държави-членки, обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията, до която първо e било подадено искането. С други думи казано, правото на ЕС предвижда дори предварително получаване на обезщетение от трета страна.

И всичко това е с оглед спазване целта на социалното осигуряване - получаване на адекватно на размера на внасяните осигуровки обезщетение за осигуреното лице при настъпването на съответното осигурително събитие.

Тези съображения обосновават извод за незаконосъобразност на оспореното Решение № 1040-15-6/08.01.2025г. на Директор ТП на НОИ - Пловдив, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата на С. против Разпореждане № 151-00-10483-3 от 04.12.2024г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив.

На основание чл. 173, ал. 2 от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ - [населено място], за ново произнасяне по подаденото заявление вх. вх. № 611-8147/07.10.2024г. за отпускане на ПОБ, регистрирано в ТП на НОИ - Пловдив с peг. № 151-00-10483/07.10.2024г. при съблюдаване на дадените с настоящото решения указания по тълкуването и прилагането на закона. Това налага извод за основателност на жалбата.

При посочения изход на спора, на основание чл. 120, ал. 2 от КСО, на жалбоподателя се дължат извършените разноски по производството. Те се констатираха в общ размер на 910лв. – държавна такса и заплатеното възнаграждение за един адвокат. Възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е основателно, тъй като съгласно чл. 8, ал.2, т.2 от Наредба № 1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения предвидения адвокатски хонорар е в размер на 500 лева за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела по реда на КСО. Настоящето производство не разкрива фактическа и правна сложност, независимо от обстоятелството, че са приложими наднационални правни норми по Регламент (ЕО) 883/2004 на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност като по приложението му е формирана съществуваща съдебна практика, респ. производството е приключило е в две съдебни заседания и сумата над 500 лева до пълния претендиран размер от 900 лева е прекомерна. Ето и защо в полза на жалбоподателката следва да се присъдят разноски в размер на 510 лева.

Така мотивиран, на основание чл. 173, ал. 2 от АПК, съдът

 

 

 

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ по жалба на В. И. С. с [ЕГН] с адрес: [населено място], [улица], ет.9, ап. 48 Решение № 1040-15-6/08.01.2025г. на Директора на ТП на НОИ – Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-10483-3 от 04.12.2024г. на Ръкводителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив

ИЗПРАЩА преписката на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване при ТП на НОИ - [населено място], за ново произнасяне по подаденото заявление заявление вх. № 611-8147/07.10.2024г. за отпускане на ПОБ, регистрирано в ТП на НОИ - Пловдив с peг. № 151-00-10483/07.10.2024 г от В. И. С. с [ЕГН] при съблюдаване на дадените с настоящото решения указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на В. И. С. с [ЕГН] с адрес: [населено място], [улица], ет.9, ап. 48 сумата от 510лв., представляваща направени по делото разноски.

 

Решението е окончателно на основание чл. 119 вр. с чл. 117, ал.1, т.2, буква „б“ КСО.