№ 13428
гр. София, 08.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ВЛ. МИЛОВАНОВА
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Гражданско дело
№ 20231110158482 по описа за 2023 година
Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І "Производство
пред първата инстанция".
Образувано е по искова молба вх. № 300272/25.10.2023 г. на Н. Н. Х., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. ..........., срещу .................“ АД, ЕИК ......................, със седалище и адрес на
управление: гр. ............... с която са предявени за разглеждане при условията на обективно
евентуално съединяване искове с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. с ал. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 27 от сключен между страните Договор за
потребителски кредит от разстояние № ................. г., предвиждаща заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение, поради протИ.речието със закона, включително поради
неравноправност /иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП,
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК/, евентуално поради заобикаляне на закона /иск по
чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 33, ал. 1 ЗПК/ или поради протИ.речието с
добрите нрави /иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/; кумулативно съединени с иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 206,81
лева /съобразно допуснато изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК в проведеното на
26.06.2024 г. открито съдебно заседание/, представляваща недължимо платена сума по
нищожната неусточена клауза на чл. 27 от Договор за потребителски кредит № ................. г., ведно
със законната лихва от депозиране на исковата молба в съда – 25.10.2023 г., до окончателното
плащане.
В исковата молба се излагат фактически твърдения, че на 21.10.2021 г. между .................“
АД – като заемодател, и Н. Н. Х. – като заемополучател, е бил сключен договор за потребителски
кредит от разстояние № ................. г., по силата на който заемодателят се е задължил да предостави
на заемополучателя сумата в размер на 3 000,00 лева, срещу насрещно задължение на
заемополучателя да я върне в срок до 24 месеца от датата на получаването. В договора били
уговорени ГПР в размер на 42,58 %, годишен лихвен процент за кредита в размер на 36 %, или
общо дължимата за връщане от заемополучателя сума възлизала на 4 612,07 лева. Съгласно чл. 17,
ал. 1 страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на редица
изисквания, предвидени в Общите условия на заемодателя, или с банкова гаранция в полза на
.................“ АД. В чл. 27 от договора страните уговорили, че при неизпълнение на задължението му
по чл. 17, ал. 1, заемополучателят дължи заплащане на заемодателя на неустойка в размер на 0,9 %
от стойността на усвоения кредит, платима разсрочено заедно с погасителните вноски, с което
общият размер на задълженията му по договора възлизал на 10 472,40 лева, в това число
начислената му неустойка по чл. 27 в размер на 5 860,33 лева. Твърди, че е погасил изцяло
задълженията си по договора. Счита неустоечната клауза за нищожна, на основание чл. 146, ал. 1
1
ЗЗП, тъй като се касае за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП, която не
била индивидуално уговорена. Счита, че неустойката е необосновано висока. Излага, че по
съществото си тя е скрита възнаградителната лихва, поради което посоченият в договора ГПР не
съответства на действително прилагания, което представлява заблуждаваща търговска практика,
която го е възпрепятствала да направи информиран избор дали да сключи договора, а също така
води до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като действително прилаганият размер на ГПР е в
протИ.речие с установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален праг. Излага, че са нарушени
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК относно оформлението на договора. Сочи, че е налице
заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК
клаузата е нищожна. Намира я за нищожна и като накърняваща добрите нрави, тъй като излизала
извън присъщите й функции и било неясно какви точно вреди на кредитора би покрила. Възразява,
че са налице пороци, обуславящи нищожност на целия договор, вкл. поради това, че
възнаградителната лихва протИ.речи на добрите нрави, защото е в изключително висок размер,
надвишаващ трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми. Счита, че дължи само
чистата стойност на кредита, респ. платената сума по нищожната неустоечна клауза е недължимо
платена. Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените разноски.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с
който ответникът изразява становище за неоснователност на предявените искове. Признава се
факта, че на 21.10.2021 г. между „........... АД – като заемодател, и Н. Н. Х. – като заемополучател, е
бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № ................. г., по силата на който
заемодателят се е задължил да предостави на заемополучателя сумата в размер на 3 000,00 лева,
което задължение било изпълнено от заемодателя на 21.10.2021 г. чрез системата за плащане на
.................. Развива подробни съображения, че договорът за кредит от разстояние е сключен при
спазване на всички законови изисквания, като не са налице наведените от ищеца основания за
нищожност на договора и в частност – на процесната клауза. Твърди, че неустойка за
непредоставяне на обезпечение не е начислявана на ищеца, респ. не е заплащана на дружеството.
Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски.
С писмена молба вх. № 200042/18.06.2024 г. ищецът е направил искане по реда на чл. 214,
ал. 1 ГПК за изменение на размера на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД чрез увеличение на неговия размер до сумата от общо 206,81 лева, допуснато от съда
с протоколно определение от 26.06.2024 г.
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:
По делото не се спори, а се установява от приетите като писмени доказателства Договор за
потребителски кредит от разстояние № ................. г. и Погасителен план към него, че между
.................“ АД – като заемодател, и Н. Н. Х. – като заемополучател, е сключен договор за паричен
заем, по силата на който заемодателят е поел задължение да предостави на заемателя паричен заем
в размер на сумата 3 000 лева, срещу насрещно задължение на заемателя да я върне чрез заплащане
на 24 броя месечни погасителни вноски, първата от които платима на 21.11.2021 г., а последната –
на 21.10.2023 г., заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер на
36 % и годишен процент на разходите от 42,58 %, като общата сума, дължима за връщане от
заемателя възлиза на 4 612,07 лева.
Съгласно чл. 17.1. от договора, в случай, че страните са договорили обезпечение, в срок
до 3 дни от подписването му, заемателят следва да осигури действието на трето физическо
лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите ЗЗД с
и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички
задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки
и други обезщетения, такси и други, ИЛИ да предостави банкова гаранция, съдържаща
безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения
на потребителя по договора /включващи главница, лихви, неустойки и други обезщетения,
такси и други/ в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила
писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на
валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната
вноска. Съгласно чл. 17, ал. 2 от договора третото лице-поръчител, както и банковата гаранция,
трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от кредитора. Одобрението се
извършва единствено по преценка на кредитора.
В чл. 27.1 от договора е предвидено, че при неизпълнение на уговореното в чл. 17
заемополучателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоения кредит за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение, като страните се
съгласяват, че неговото непредоставяне причинява на заедмодателя вреди в размера на
договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и
одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в срок
2
обезпечението. Съгласно чл. 27.2. страните се съгласяват, че в случай, че настъпи дължимостта на
неустойката, потребителят се задължава да заплаща периодично начислената му неустойка, заедно
с всяка погасителна вноска. В чл. 27.3. е уговорено, че неустойката се дължи само за периода на
непредоставяне на обезпечение. В този смисъл, ако потребителят осигури обезпечение, макар и
след изтичането на срока по чл. 17, неустойка не се дължи от момента на осигуряване на
обезпечението. Ако след предоставяне на обезпечението, неговото действие бъде прекратено,
независимо по какви причини, отново настъпва неизпълнение по чл. 17, като потребителят дължи
неустойка, считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.
Видно от представените по делото като писмено доказателство Общи условия на договора
за потребителски кредит, предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между
.................“ АД и потребителите, е, че в чл. 12 от тях е предвидено, че преди сключване на
договора за кредит, кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на
достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и ако счете за
необходимо извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана
в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. Кредиторът може да
извършва проверки в Национален осигурителен институт, държавните регистри, кредитните
учреждения, при телефонните оператори и др. В чл. 13 от Общите условия /ОУ/ е предвидено, че
при оценка на кредитоспособността кредиторът взима предвид и предложеното от потребителя
обезпечение по кредита, а съгласно чл. 14, за да повиши кредитоспособността си и с това да
повиши вероятността кредитът да бъде одобрен потребителят може да предложи едно от следните
обезпечения: физическо лице – поръчител или банкова гаранция. Според чл. 15 от ОУ
предложеното от потребителя обезпечение не задължава кредитора да одобри обезпечението,
както и да предостави поискания кредит.
В чл. 20 – чл. 22 от ОУ са предвидени конкретни изисквания относно избрания вид
обезпечение, както следва: 1./ съгласно чл. 20, ал. 1 от ОУ поръчител може да е дееспособно
физическо лице, навършило 21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно
местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права /социално и здравно осигуряване/
през последните дванадесет месеца преди датата на подаване на заявката за кредит, което полага
труд по трудово/служебно правоотношение по безсрочен договор и не е в период на предизвестие
за прекратяване на трудовото/служебното правоотношение към датата на подаване на заявката за
кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си за последните 12 месеца преди датата
на подаване на заявката за кредит. Конкретно физическо лице може да бъде поръчител само на
един потребител. Кредиторът има право в зависимост от конкретния случай и/или кредитен
продукт, едностранно да въвежда и допълнителни изисквания относно поръчителя. Поръчителят
следва да отговаря и на следните допълнителни изисквания и да представи документи: минимален
осигурителен брутен доход 1 500 лева; валидно трудово или служебно правоотношение при
последен работодател минимум – 6 месеца; липса на записи в ЦКР относно просрочия, под
наблюдение, загуба и т. н.; да не е поръчител по съществуващ кредит, в която и да е банка или
небанкова институция; да не е настоящ потребител на кредитора; да предостави служебна бележка
за доход от работодателя за 6 месеца назад, считано от датата на предоставянето й пред кредитора.
Одобрението на поръчителя се извършва по преценка на кредитора съгласно чл. 20, ал. 3, изр. 2 от
ОУ. Третото лице – поръчител в 3-дневен срок от получаване на сумата по кредита следва да
посети някой от офисите на кредитора и да сключи договор за поръчителство по реда на чл. 138
ЗЗД; 2./ съгласно чл. 22 от ОУ банковата гаранция следва да бъде издадена в полза на кредитора от
лицензирана банка със седалище в Република България или от банка от трета държава,
лицензирана да извършва дейност на територията на Република България чрез клон, или от банка,
лицензирана в държава членка , която извършва дейност на територията на Република България
директно или чрез клон при условията на взаимно признаване, и съдържа безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора за
кредит в срок от един работен ден, считано от от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция трябва да е най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Потребителят следва да
предостави на кредитора в 3-дневен срок от получаване на сумата по кредита банкова гаранция,
отговаряща на изисканията на чл. 22 от ОУ. Съгласно чл. 46, ал. 1 от ОУ в случай че потребителят
не изпълни задължението си за предоставяне на договорено обезпечение, той дължи на кредитора
неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не
е предоставено договореното обезпечение.
От приложения по делото Погасителен план се установява, че общо дължимата сума по
договора за кредит, включваща главница + лихва + неустойка в случай на хипотезата на чл. 46 от
ОУ, т. е. когато не е било осигурено обезпечение, възлиза на 10 472,40 лева, от която неустойката е
в размер на разликата между общо дължимата сума и главницата + лихва, т. е. 10 472,40 – 4 612,07,
или 5 860,33 лева. Видно от същия е, че неустойката се ежедневно и пропорционално към всяка
вноска по кредита.
От изслушаното и прието без възражения на страните в срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2 ГПК
3
експертно заключение на вещото лице И. Д. по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза
/ССчЕ/, което преценено по реда на 202 ГПК районният съд кредитира като обективно и
компетентно изготвено от специалист в съответната област, се установява, че в изпълнение на
процесния договор за кредит заемателят е извършил плащане на сума в общ размер от 3 291,00
лева, разпределена от заемодателя за погасяване на следните задължения: 3 000 лева – главница,
84,19 лева – лихва, 206,81 лева – неустойка. Съгласно констатациите на вещото лице в посочения в
договора за кредит ГПР от 42,58 % са включени само главница и възнаградителна лихва, като при
включване в ГПР на уговорената в чл. 27 неустойка, то ГПР би бил в размер на 376,75 %.
С проекта на доклад, обективиран в Определение № 21871/28.05.2024 г., и обявен за
окончателен в проведеното на 26.06.2024 г. открито съдебно заседание при липса на възражения
на страните, Софийски районен съд е отделил, на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, като
безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: 1/ на
21.20.2021 г. е бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № ................. г. между
.................“ АД – като заемодател, и Н. Н. Х. – като заемополучател, по силата на който
заемодателят се е задължил да предостави на заемополучателя сумата в размер на 3 000,00 лева,
при лихвен процент по кредита 36 % и ГПР 42,58 %; 2./ извършено от .................“ АД предаване на
сумата от 3 000,00 лева на заемателя Н. Н. Х.. Със същото определение съдът е уведомил страните,
че на основание чл. 7, ал. 3 ГПК следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени за разглеждане при условията на
обективно евентуално съединяване искове с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. с ал. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 27 от сключен между страните Договор за
потребителски кредит от разстояние № ................. г., предвиждаща заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение, поради протИ.речието със закона, включително поради
неравноправност /иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП,
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК/, евентуално поради заобикаляне на закона /иск по
чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 33, ал. 1 ЗПК/ или поради протИ.речието с
добрите нрави /иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД/; кумулативно съединени с иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 206,81 лева
– недължимо платена сума по нищожната неусточена клауза на чл. 27 от Договор за потребителски
кредит № ................. г., ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба в съда –
25.10.2023 г., до окончателното плащане.
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1 ЗЗД
В разглеждания случай ищецът релевира различни основания за нищожност на процесния
договор за потребителски кредит, евентуално на отделни клаузи от него. Съгласно практиката на
ВКС, която настоящият състав споделя, когато е предявен иск за прогласяване недействителността
на сделка, а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от едно от законовите
основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с множество обективно
съединени искове – при един петитум ищецът е заявил множество основания за прогласяване
недействителността на сделката. С оглед основанията на всеки един от исковете, същите следва да
се разгледат при условията на евентуалност в поредността, произтичаща от естеството на
въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото / в този смисъл Решение № 40/07.04.2020 г.
по гр. д. № 2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о./.
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството
„потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК вменява на
съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да се
извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при
действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да протИ.речи на повелителни норми на закона, а в равна
степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Доколкото се касае до договор за потребителски кредит, на първо място съдът следва да
4
разгледа наведените твърдения за протИ.речие на разпоредбите на ЗПК.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже сключването на
процесния договор за потребителски кредит от разстояние № ................. г. с ответното дружество, с
посоченото в исковата молба съдържание, включително на оспорените клаузи от договора, които
протИ.речат на императивни материалноправни норми, заобикалят ги или накърняват добрите
нрави.
Както се посочи по-горе, по делото не е спорно обстоятелството, поради което и то е
отделено като безспорно, че между .................“ АД – като заемодател, и Н. Н. Х. – като
заемополучател, е сключен договор за паричен заем № ................. г., по силата на който
заемодателят е поел задължение да предостави на заемателя паричен заем в размер на сумата 3 000
лева, срещу насрещно задължение на заемателя да я върне чрез заплащане на 24 броя месечни
погасителни вноски, първата от които платима на 21.11.2021 г., а последната – на 21.10.2023 г.,
заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36 % и
годишен процент на разходите от 42,58 %, като общата сума, дължима за връщане от заемателя
възлиза на 4 612,07 лева. Съгласно чл. 17.1. от договора, в случай, че страните са договорили
обезпечение, в срок до 3 дни от подписването му, заемателят следва да осигури действието на
трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и
следващите ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за
изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на
главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други, ИЛИ да предостави банкова
гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора
всички задължения на потребителя по договора /включващи главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други/ в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е
получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на
валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната
вноска. Съгласно чл. 17, ал. 2 от договора третото лице-поръчител, както и банковата гаранция,
трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от кредитора. Одобрението се
извършва единствено по преценка на кредитора.
В чл. 27.1 от договора е предвидено, че при неизпълнение на уговореното в чл. 17
заемополучателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоения
кредит за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение, като страните се съгласяват, че
неговото непредоставяне причинява на заемодателя вреди в размера на договорената неустойка,
доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани
на предположението, че последният ще предостави в срок обезпечението. Съгласно чл. 27.2.
страните се съгласяват, че в случай, че настъпи дължимостта на неустойката, потребителят се
задължава да заплаща периодично начислената му неустойка, заедно с всяка погасителна вноска. В
чл. 27.3. е уговорено, че неустойката се дължи само за периода на непредоставяне на обезпечение.
В този смисъл, ако потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичането на срока по чл. 17,
неустойка не се дължи от момента на осигуряване на обезпечението. Ако след предоставяне на
обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по какви причини, отново
настъпва неизпълнение по чл. 17, като потребителят дължи неустойка, считано от деня, в който
действието на обезпечението е било прекратено.
Процесният договор за паричен заем е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 ЗПК, същият
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК – съдържа дата и място на сключване, т. 2 – вид на
предоставения кредит, т. 3 и 4 – индивидуализиращи страните белези, т. 6 – срок на договора за
кредит, т. 7 – посочен е общият размер на кредита и условията за усвояването му. Съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към договора трябва да съдържа информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а последователността на
разпределението на вноските между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия случай към договора е
приложен погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой, размер и падеж.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението на ищеца за
нищожност на неустоечната клауза на чл. 27 от процесния договор за паричен заем.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
5
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 42,58 %, т. е. формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, а именно – неустойката по чл. 27 от договора, която се начислява автоматично от
заемодателя при неизпълнение на задължението по чл. 17.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в чл. 27 от процесния договор
„неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2
ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление
на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи
в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва
от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни,
такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В случая е несъмнено, че получаването на заема е било
обусловено от предоставяне на едно от посочените в чл. 17 от договора и раздел VIII от ОУ
„обезпечения“, като заемателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 5 860,33 лева, която
се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. С уговорената в чл. 27.1.
от договора, вр. чл. 46.1. ОУ, неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на
допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума – т. нар. „скрита възнаградителна
лихва“. Този извод следва от спецификата и краткия срок /тридневен/ за изпълнение на
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката – осигуряването на поемане на
поръчителство за връщане на заема или предоставяне на безусловна банкова гаранция. По този
начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако
заемодателят действително е имал намерение да получи като обезпечение „поръчителство“, той е
можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под
условие от предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени
изисквания, каквато възможност, той има съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В
подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на
задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със следващата
погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново
навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение
няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената
алтернатива за обезпечение – банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. В аспекта на изложеното съдът приема, че
обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на
нормата на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на
изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията
между страните. Същата попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора
след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за
потребителя неустойка. Следва да се посочи и задължението на кредитора преди сключването на
договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в
достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да
откаже предоставянето на заемните средства /инкорпорирано и в чл. 12 и сл. от ОУ/. На практика се
получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение
на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора.
Последното води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя
финансова тежест, което е в протИ.речие със закона - чл. 16 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната неустоечна клауза
протИ.речи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита
от нормативно допустимия. Размерът на неустойката надвишава този на отпуснатия заем и заедно с
нея се формира ГПР, който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съдът приема, че уговорената в чл. 27 неустойка представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1
ЗПК, който, в протИ.речие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите.
Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на
6
задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 27 те не могат да изпълнят
отредената им функция – да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се
запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да
вземе информирано решение за сключването му. Съгласно приетото по делото експертно
заключение на вещото лице по ССчЕ при включване в ГПР на уговорената в чл. 27 неустойка, то
ГПР би бил в размер на 376,75 %, с което многократно се надвишава законоустановения размер на
ГПР.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният размер на
разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни
норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите задължения. Затова и неяснотите, вътрешното протИ.речие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от
толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи,
не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при
съобразяване на чл. 22 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихви и/или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така Решение
№ 2261/18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение №
3432/28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, Решение №
156/11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение №
54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен състав, и др.).
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
основателен, поради което не са налице условията за разглеждането на другите релевирани от
ищцата основания за нищожност на договора – заобикаляне на закона и протИ.речие с добрите
нрави, както и на отделните договорни клаузи.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
Основателността на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е
обусловена от кумулативното установяване от страна на ищеца на следните материални
предпоставки: сключване на процесния договор за паричен заем с посоченото в исковата молба
съдържание, вкл. на оспорените клаузи, които протИ.речат на императивни материалноправни
норми или на добрите нрави; извършени от ищеца плащания на сумите по договора за заем в полза
на ответното дружество.
При позитивно установяване на горепосочените предпоставки, в доказателствена тежест на
ответника е да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на платените от
ищеца суми – наличието на валидни клаузи
От приетото без възражения на страните експертно заключение на вещото лице И. Д. по
допуснатата ССчЕ се установи, че общо заплатената от заемополучателя сума по договора за
кредит възлиза на 3 291,00 лева, която е била разпределена от заемодателя за погасяване на
задълженията по тях, както следва: 3 000,00 лева – главница, 84,19 лева – лихва, 206,81 лева –
неустойка.
Предвид доказване факта на плащането на сумата в размер на 206,81 лева – неустойка, в
тежест на ответника е да докаже основание за задържане на сумата. Доколкото искът за
установяване на нищожност на клаузата е основателен, то липсва основание за задържане на
сумата.
Искът е основателен в пълния му размер за сумата от 206,81 лева, като законна последица
върху тази сума следва да се присъди и законна лихва, считано от 25.10.2023 г. – датата на
депозиране на исковата молба в съда /съобразно диспозитивното начало/ до окончателното
плащане.
Относно разноските
При този изход на делото право на разноски имат ищецът. В случая, последният претендира
присъждане на сторените по делото разноски за платена държавна такса в размер на 100,00 лева и
платен депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 400,00 лева, или общо 500,00 лева. За посочените
разноски са ангажирани доказателства за плащане в общ размер на 500,00 лева, поради което
следва да се присъдят в цялост в полза на ищеца.
По делото се претендира и присъждане в полза на процесуалния представител на ищеца на
разноски по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата в размер на общо 1 680,00
лева с вкл. ДДС.
7
По искането за присъждане на разноски по реда на чл. 38 ЗА, съдът намира следното. В
практиката на ВКС, обективирана в Определение № 319/09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г. на
ВКС, IV ГО, и др. е разяснено, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38,
ал. 2 ЗА пред съответната съдебна инстанция е необходимо и достатъчно по делото да е представен
договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва
безплатна правна помощ на някое от основанията по чл. 38, ал. 1 ЗА, т. 1-3, като не е необходимо
страната предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на
безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради
което не е нужен списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът не е
обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно предоставяне на
правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да
получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която
представлява; да получи възнаграждение след влизане в сила на съдебния акт, с който му се
присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на
уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи от насрещната
страна по правилата на чл. 78, ал. 1- ГПК. Съдът е задължен да определи размера на задължението
с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно практиката на СЕС,
обективирана в Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, протИ.речи на посочения чл. 101, § 1, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Съобразно
цитираната задължителна практика на СЕС съдът не е обвързан от праговете, разписани в Наредба
№ 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи
дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай, след извършване на преценка
относно правната и фактическа сложност на делото и конкретно извършените от процесуалния
представител действия. В разглеждания случай при определяне размера съдът съобрази липсата на
фактическа и правна сложност на делото, определена от вида на предявените искове и
ангажираните доказателства в процеса, обстоятелството, че се касае за защита по предявени две
искови претенции, но произтичащи от едно спорно правоотношение и имащи една цел – съответно
да се признае нищожността на съответна договорна клауза, респ. да се върнат сумите, заплатени от
ищеца на основание тази клауза, определяща и сходния предмет на доказване по делото по всеки
иск, поради което за осъществената защита по тези претенции на пълномощника на ищеца се
следва едно възнаграждение. Отчитайки конкретно извършените от процесуалния представител на
ищеца процесуални действия и обстоятелството, че делото е разгледано в рамките на едно съдебно
заседание, без лично явяване на адвокат М., съдът определи размера на възнаграждението в общ
размер от 480 лева с вкл. ДДС.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от Н. Н. Х., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. ..........., срещу .................“ АД, ЕИК ......................, със седалище и адрес на
управление: гр. ............... че клаузата на чл. 27 от Договор за потребителски кредит от
разстояние № ................. г., предвиждаща задължение за заемателя за заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение, е нищожна поради протИ.речие със закона на основание чл. 26,
ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА .................“ АД, ЕИК ......................, със седалище и адрес на управление: гр.
............... да заплати на Н. Н. Х., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ..........., на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата в размер на 206,81 лева, представляваща платена без основание сума по
нищожната неусточена клауза на чл. 27 от Договор за потребителски кредит № ................. г., ведно
със законната лихва от депозиране на исковата молба в съда – 25.10.2023 г., до окончателното
плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 500,00 лева – сторени
разноски по гр. д. № 58482/2023 г. по описа на СРС, I ГО, 29 състав, за платена държавна такса и
платен депозит за възнаграждение на вещо лице по ССчЕ.
ОСЪЖДА "СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК ......................, със седалище и адрес на
управление: гр. ............... да заплати на ............... с Булстат .............., с адрес: град ............ ап. 5.3,
представлявано от адв. Д. М., сумата в размер на 480,00 лева с вкл. ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна адвокатска защита на Н. Н. Х., ЕГН
**********, в производството по гр. д. № 58482/2023 г. по описа на СРС, I ГО, 29 състав.
8
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9