№ 474
гр. Ямбол, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XI СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Весела К. Спасова
при участието на секретаря Й. Г. П.
като разгледа докладваното от Весела К. Спасова Гражданско дело №
20252330100791 по описа за 2025 година
Подадена е искова молба от П. Р. Д. срещу „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД-гр.София,
представлявано от Н. П. П., в която се твърди, между страните е сключен Договор за
потребителски кредит от 01.03.2025 г. Кредиторът е предоставил кредит в размер на 2500
лв., който заемателят се е задължил да погаси в срок до 18 месеца. Уговорен е фиксиран
годишен лихвен процент – 50 %. Годишният процент на разходите /ГПР/ е отразен като
62,84 %. С клаузата на чл. 6 от договора за кредит, заемателят се е задължил да осигури –
поне едно от посочените обезпечения- поръчителство на едно или две физически лица, които
да отговарят на определени изисквания, или банкова гаранция. Според чл.13.5 в случай, че
заемателят не изпълни тези изисквания, дължи на заемодателя неустойка в размер на
2454.67 лева, платима разсрочено, която се кумулира към вноските по погасителния план.
Според ищцата договорът е нищожен поради недействителност на съществен елемент от
договорното съдържание-клаузата за възнаградителна лихва, която надхвърля трикратния
размер на законната лихва. Също е и неравноправна клауза по ЗЗП. Намира и клаузата за
неустойка за нищожна. Касае се за скрита лихва, печалба за кредитора, която е следвало да
бъде включена в размера на ГПР. Твърди се, че ГПР е неточен и подвеждащ, защото в него
не е включена неустойката в нарушение на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК и кредиторът е заблудил
длъжника за действителния ГПР. Касае се за нелоялна търговска практика по смисъла на чл.
68г от ЗЗП. Освен това в нарушение на императивните правила, в договора ГПР е посочен
единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са
послужили за неговото изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на
ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посоченият в договора ГПР, противоречи на императивните правила на чл. 19, ал. 1, чл. 10,
ал. 1 от ЗПК. Непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията,
1
в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР,
без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Според ищеца, договорът
е нищожен на осн. чл.22 ЗПК, като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. Тъй като действителният размер на ГПР се явява различен от посочения в
договора и кредиторът е заблудил потребителя, нарушен е чл. 19 ал.4 ЗПК, което води до
нищожност на целия договор. Поради тази причина от съда се иска да бъдe прието за
установено спрямо ответника, че последният е нищожен. Претендират се и направените по
делото разноски.
В с.з. ищeцът не се явява. Искът се поддържа от процесуалния представител.
В срока за отговор ответникът оспорва иска като неоснователен. Възраженията си
основава на фактите, че клаузите за възнаградителна лихва и неустойка, както и целият
договор са действителни. Не се касае до неравноправни клаузи по ЗЗП, нито до
заблуждаваща търговска практика. В с.з. не се явява представител на ответника. Отговорът
се поддържа в писмена молба.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за установено от
фактическа страна следното:
Не се спори по делото, че на 01.03.2025 г. е сключен Договор за обезпечен
потребителски между ответника като заемодател и ищеца като длъжник, копие от който е
представено с исковата молба, за сумата от 2500 лева, реално предоставена от дружеството
съобразно договорките.
Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент - 50 %, годишен процент на разходите
/ГПР/ - 62,84 % и обща сума за погасяване-3809,33 лв..
Съгласно чл. 6 от договора за кредит, същият ще бъде обезпечен с поръчител/и.
Договорът за поръчителство следва да се подпише в срок до 14 дни от сключване на
договора за кредит. Записани са изисквания към поръчителя/ите, вкл. осигурителният му
доход да бъде в размер, не по- малък от три пъти размера на минималната работна заплата,
както и да има определен кредитен статус. Според 13.5 в случай, че заемателят не изпълни
тези изисквания, дължи на заемодателя неустойка в размер на 2454.67 лева, дължима в
пълен размер от деня след изтичане на договорения от страните 14-дневен срок. Със
Споразумение за консолидиране на плащания от 01.03.2025 г. е договорено включване към
погасителните вноски за главница и лихва и на задължението за неустойка, като дължимите
плащания стават в месечен размер на по 348 лв., платими на датите на вноските по
погасителния план. На ищцата е начислена неустойката, тъй като същата не е осигурила в
срок поръчител, посочен в договора.
В клаузата на чл.13 ал.7 от договора изрично е обявено, че в ГПР не са включени
разходите за неустойка на осн. чл. 19 ал.3 т. 1 от ЗПК. В чл.3 ал.6 от договора е записано, че
годишният процент на разходите /ГПР/ е изчислен по начина, посочен в Приложение № 1
към ЗПК и включва в себе си възнаградителната лихва.
Първата погасителна вноска е с падеж на 01.04.2025 г., а последната -на 01.09.2026 г..
2
Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:
Предявеният иск е установителен с правно основание чл. 26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл. 22
от ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.9 и 10 ЗПК и чл.146 вр. чл. 143 от ЗЗП- да бъдe прието за установено
спрямо ответника, че договорът за потребителски от разстояние от 01.03.2025 г. е нищожен.
Разпоредбата на чл. 22 от Закона за потребителския кредит урежда недействителност
на договора за кредит при неспазване на изискванията на изброените правни норми, между
които и чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10.
Съгласно чл. 11, ал. 1, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език
и съдържа: т.9. - лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни
обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за
всички приложими лихвени проценти;, т.10- годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно ал.4 на
чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
Договорът в случая е написан ясно и разбираемо, посочени са всички основни
елементи на сделката –размера на главницата, фиксираната възнаградителна лихва, общата
сума за погасяване, включваща главница и лихва, неустойката, броят и периодичността на
вноските, падежа им (съгласно погасителния план), годишния процент на разходите като
размер и кои разходи са включени в него.
По отношение на доводите за нищожност на договора, обоснована с това, че
възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, съдът намира, че
в случая не са налице основания да се приеме за осъществен фактическият състав на чл. 26
ал.1 от ЗЗД. Съдът споделя изразеното от ВКС в Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д. №
1027/2022 г., І т. о. становище, според което в специалния закон ЗПК, както и в ЗЗД и в ТЗ,
включително и в други закони, уреждащи правила относно договорите за кредит или заем,
не съществуват разпоредби, според които уговорките за договорна възнаградителна лихва,
като възнаграждение за ползването на предадената парична сума, да не могат да надвишават
определен максимален размер. Императивно правило по отношение на годишния процент
на разходите е установено именно в приложимия Закон за потребителския кредит. По силата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита (чл. 19, ал. 1 ЗПК), като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§ 1, т. 1 от ДР на
ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита
(предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - § 1, т. 2 и т. 3 от ДР на
3
ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща
лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти
законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите
разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от
потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по
кредита - § 1, т. 4 и 5а от ДР на ЗПК. По силата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски
кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи
неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита
биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или
комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна
престация (решение на СЕС по дело С-321/22). Клаузата за лихвените разходи изразява
възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния
предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна,
само ако не е изразена на ясен и разбираем език - чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В практиката на СЕС,
както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на
първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим
лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита обичайно не се
предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе
предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи
или друг договор, от който той зависи - чл. 145, ал. 1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в
Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при
нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може
да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе
служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и
доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия
договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността според
примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Въз основа
на тези принципни положения, ВКС е приел в конкретния случай, че обявяването за
нищожна на клаузата за възнаградителната лихва е изцяло изолирано от уредбата в
специалния закон. Приел е, че при годишен процент на разходите по кредита, дължими от
потребителя, който не надвишава пет пъти размера на законната лихва и не е определен в
нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, изводът за свръхпрекомерност
на лихвения процент, който е част от годишния процент на разходите, е необоснован. Ясно
изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисква преценка за
неравноправен характер на договорната клауза като част от основния предмет на договора.
Прилагането на общата норма на чл. 26, ал. 1, пр.3 ЗЗД само по себе си не противоречи на
материалния закон, но задаването като императив на конкретно съотношение между
възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва, без подобен
максимален размер да е законодателно уреден и без да се преценят всички обстоятелства по
договора, има за резултат формирането на необоснован правен извод. ВКС е намерил, че
4
след като годишният процент на разходите не надвишава установения максимален размер в
чл. 19, ал. 4 ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на
разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно липсват основания за
обявяване на целия договор за недействителен.
По настоящото дело е налице ясно изразен размер на лихвения разход върху
предоставената сума, поради което същият не изисква преценка за неравноправен характер
на договорната клауза като част от основния предмет на договора. Обстоятелствата по
договора показват, че освен възнаградителната лихва не са уговорени други разходи-
застрахователни плащания, такси, разходи за допълнителни услуги. Т.е. в Годишния процент
на разходите, изразяващ общите разходи по кредита (чл. 19, ал. 1 ЗПК), се включват лихвите,
посочени в погасителния план, начислени за 17 месеца при годишен процент от 50 %, и
същите не надвишават пет пъти законната лихва. В съответствие с направения от ВКС в
цитираното решение извод въз основа на законодателната уредба, следва да се приеме, че
дължимите от кредитополучателя лихвени разходи са в рамките на допустимия максимален
размер. (В същия смисъл са Определение № 81 от 10.01.2025 г. по т. д. № 1914/2024 г., т. к., І
т. о. на ВКС, Определение № 2483 от 21.05.2024 г. по гр. д. № 3850/2023 г., г. к., ІІІ г. о. на
ВКС, Определение № 2446 от 24.09.2024 г. по т. д. № 2071/2023 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС и др.).
Съгласно чл.1 ал.1 от Постановление на Министерския съвет на Република България №
426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е в
размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта, а съгласно ал.3
лихвеният процент по ал. 1 в сила от 1 януари на текущата година e приложим за първото
полугодие на съответната година, а лихвеният процент в сила от 1 юли e приложим за
второто полугодие. Обявеният от БНБ на основание чл. 35 от Закона за Българската народна
банка, считано от 1.01.2025 г., основен лихвен процент (проста годишна лихва) е в размер
на 2.95 на сто. Т.е. размерът на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, включващ ОЛП и надбавка от 10 пункта, към момента на сключване на процесния
договор е 12.95 %, а петкратният му размер е 64,75 %. В настоящиея случай
възнаградителната лихва е под този размер -50 %, а ГПР по договора е 62,84 %.
Т.е. в процесния договор е посочен ГПР, който формално съответства на законовия
максимум. В самия договор е удостоверено обаче, а и в отговора си ответникът не оспорва,
че в ГПР не са включени разходите за неустойка. При включването им, ГПР ще надскочи
многократно максимално допустимия размер. Следователно би било налице такова
надхвърляне на законовия праг, при което е приложима разпоредбата на чл. 19 ал.5 от ЗПК,
уреждаща, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
С Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г., І т. о. на ВКС по реда на чл.
290 от ГПК е прието, че установената недействителност (нищожност) на съществен елемент
от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в
изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или
5
ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса
и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното
посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за потребителски
кредит има същата последица, както и непосочването им. ВКС се е позовал на
задължителните указания по тълкуването на Директива 2008/48 в решение на СЕС от
21.03.2024 г. по дело С-714/22, както и на цитираната в решението предходна практика на
СЕС, въз основа на които е постановил, че преценката за неравноправност и поради това - за
нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за
потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор
съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Даденото от СЕС разрешение е, че чл. 3, б. Ж от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги,
които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита на потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по
смисъла на посочения чл. 3, б. И, когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. С оглед съществения
характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност
на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на
изискването при изчисляването на този процент да се посочат всички разходи по чл. 3, б. Ж
от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно
всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия договор както непосочването на този процент. При тези съображения
е прието, че чл. 10, § 2, б. Ж и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че
когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в
чл. 3, б. Ж от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се
счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Освен това СЕС е постановил, че чл. 4, § 2 от Директива 2008/48 трябва да се
тълкува в смисъл, че клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към
договор за потребителски кредит и дават право на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните
вноски или да се намалява техния размер, по принцип не спадат към основния предмет на
този договор по смисъла на тази разпоредба и следователно подлежат на преценка за
неравноправност.
Въз основа на цитираната съдебна практика следва извод, че претендираните от ищеца
правни последици от неточно определяне на ГПР в договора възникват в тази хипотеза, като
договорът е нищожен съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
6
Съдът намира, че неустойката в процесния договор е следвало да се вземе предвид при
изчисляването на ГПР, с оглед правилото на чл.19 ал.1, че той изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи -лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора. В случая може да се заключи, че предназначението на неустойката е
да предостави допълнително възнаграждение на кредитора и се явява разход по кредита,
попадащ сред изброените разходи.
Договорена е неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение. Обстоятелствата, изложени в клаузата на чл.6, както и сключването на
Споразумение за консолидиране на плащания от 01.03.2025 г. сочат, че кредиторът не
очаква да получи точно изпълнение на това задължение, а сигурно повишение на размера на
плащанията по договора, тъй като от една страна е предоставен кратък срок за изпълнение
на задължението за намиране на достатъчно платежоспособен поръчител, който да се
съгласи да поеме задължението по кредита, а от друга-още преди изтичането му е
консолидирано задължението за неустойка с основните задължения по кредита. Тези
обстоятелства обуславят освен невъзможност за изпълнение от кредитополучателя на
задължението за обезпечение и предварителен отказ от това. Освен това, ако кредиторът
цели да получи обезпечение, би поставил това като условие за сключване на договора,
съответно при неосъществяването му, да не предостави заема. Също така е договорено
допълнително плащане, което надхвърля размера на очакваните вреди от неизпълнението.
Тази неустойка се дължи, дори и ако длъжникът изпълни основното си задължение по
договора да върне на уговорения падеж заетата сума, в който случай кредиторът не би
претърпял никакви вреди. Заемателят дължи на заемодателя неустойка, за която се уговаря
разсрочено плащане по същия начин като вноските за основните задължения по
погасителния план, към които според него се кумулира. Това също е индиция за
приравняване на неустоечното вземане на договореното възнаграждение по кредита.
Получаването на заема е обусловено от съгласието на длъжника с клаузата за предоставяне
на такова "обезпечение", съответно от изначалното признание, че няма да изпълни това
задължение и ще заплаща разсрочената неустойка ежемесечно. Т.е. уговарянето на
неустойката се оказва задължително за получаването на съответния кредит или представлява
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, съгласно
тълкуването от СЕС в решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22. Следователно разходите за
нея попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ по смисъла
на чл. 3, б. Ж от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения
чл. 3, б. И.
Невключването й в ГПР означава, че той не отразява точно всички разходи по кредита
и лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия
договор както непосочването на този процент, каквото е становището на СЕС в
горецитираното му решение. Настоящият случай попада в даденото тълкуване на чл. 10, § 2,
б. Ж и чл. 23 от Директива 2008/48, че когато в договор за потребителски кредит не е
7
посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. Ж от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. Според цитираното по-напред
решение на ВКС, такава преценка за неравноправност и поради това - за нищожност по
смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочените ГПР и ГЛП в договор за потребителски
кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Т.е. следва в случая да се приеме, че искът за обявяване на
нищожност на целия договор е основателен. Като такъв следва да бъде уважен.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
Искането на ищеца за присъждане на разноските следва да се уважи в хипотезата на
чл.78 ал.1 от ГПК. Ответникът е възразил в молба от 15.09.2025 г., че възнаграждението на
адвоката е прекомерно. Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък
размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. В Тълкувателно решение дело № 6/2012г. на
ВКС по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК е прието, че основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда
до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна
сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви
относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените
факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай –
например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси определя
сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между
размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните
права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В случая се касае за спор с
невисока фактическа сложност предвид вида и обема на събраните доказателства, а относно
правната сложност е от значение наличието на задължителна практика на СЕС относно
договорите за потребителски кредит. Налице е и друга такава относно размерите на
адвокатските възнаграждения.
В Решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 е прието, че: 1)
Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
8
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по
смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба
преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101,
параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3)
Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже
да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед задължителния характер на даденото тълкуване от СЕС, съдът не е обвързан от
размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/09.01.2004 г. при
определяне на отговорността за разноски. В този смисъл се е произнесъл и ВКС в
Определение № 2577 от 10.10.2024 г. по ч. т. д. № 1202/2024 г., І т. о., Определение № 350 от
15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г., ІІ т. о. на ВКС, Определение № 50007/06.03.2024 г. по
гр.д.№ 756/2022 г., IV г.о. При приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК размерът на дължимото
адвокатско възнаграждение подлежи на преценка с оглед цената на предоставените услуги,
вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди
всичко – фактическата и правна сложност на делото (т. 3 от Тълкувателно решение №
6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). В случая цената на иска е 6264 лв.,
проведено е едно о.с.з., в което не са извършени множество процесуални действия и преди
всичко предвид фактическата и правна сложност на делото, обсъдена по-горе по критериите
на цитираното ТР, е необосновано присъждане на възнаграждение от 926 лв., макар същото
да не надхвърля минималния размер, определен съобразно чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1/2004
г. Поради това следва да се присъди възнаграждение от 400 лв. Заедно с другите платени
разноски е дължима сумата общо от 654,56 лв. Ищцата е внесла погрешка ДТ от 24 лв.,
дължима от ответника за препис по реда на чл. 102з ал.3 от ГПК, която подлежи на връщане
и не се включва в присъжданата сума.
Ето защо ЯРС
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожен Договор за обезпечен потребителски кредит от 01.03.2025 г.,
9
сключен между П. Р. Д. от гр.Я. ******* и „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД -гр.София,
бул.“Цариградско шосе“ №115 Е, ет. 5, представлявано от управителя Н. П. П., ЕИК *******.
ОСЪЖДА „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД -гр.София, бул.“Цариградско шосе“ №115 Е, ет. 5,
представлявано от управителя Н. П. П., ЕИК *******, да заплати на П. Р. Д. от гр.Я.
*******, направените по делото разноски в размер на 654,56 лв.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването пред ЯОС.
Съдия при Районен съд – Ямбол: _______________________
10