РЕШЕНИЕ
№
гр.София, …………………. г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на втори юни
през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Розалина
Ботева
Стойчо Попов
при
секретаря Нина Светославова и в присъствието на прокурора ....................
като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 467 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 176 025 от 13.08.2020 г., постановено по гр.д.№ 39 287/2018 г. по
описа на СРС, I
ГО, 118 състав Г.В.Й., ЕГН ********** /лично и като наследник на починалия в
хода на процеса ответник В.В.Ф., ЕГН **********/ е осъдена да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********* на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ сумата
от 601,23 лева, представляваща 2/3 части от цената на доставената топлинна
енергия до топлоснабден имот – апартамент № 12, находящ се в гр.София, ж.к.“*********,
аб.№******, за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г., както и сумата от 25,36
лева, представляваща 2/3 части от цената на сумата за дялово разпределение за
периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главниците
от датата на подаване на исковата молба – 14.06.2018 г. до окончател-ното изплащане,
като искът за главницата за топлинна енергия за разликата над сумата от 601,23
лева до пълния предявен размер от 1 448,74 лева и за периода от 01.05.2014 г.
до 30.04.2015 г. е отхвърлен като погасен по давност. Като неоснователен е
отхвърлен изцяло искът с правна квалификация чл.86, ал.1 ЗЗД за лихва за забава
в размер на 296,06 лева, от която 6,52 лева върху вземането за дялово разпределение,
начислена за периода от 15.11.2015 г. до 09.03.2018 г. са отхвърлени.
Със същия съдебен акт Г.В.Й. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 141 лева – съдебни разноски съразмерно с
уважената част от исковете, „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на Г.В.Й. на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 381,92 лева – съдебни разноски съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано от ищеца „Т.С.“
ЕАД в частта, в която са отхвърлени претенцията за главницата за топлинна
енергия за сумата над 601,23 лева до пълния предявен размер, ведно със
законната лихва от исковата молба, както и тази за мораторна лихва върху
главницата. В жалбата се поддържа, че атакуваното решение е неправилно и е
постановено при нарушение на материалния закон. Излагат се доводи, че първоинстанционният
съд е отхвърлил частично предявените искове, доколкото в приел, че дължимите
суми са погасени по давност на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД; че съгласно чл.33,
ал.2 и ал.4 от Общите условия от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г., клиентите не
заплащат обезщетение за забава до изравняване на отчетния период, като едва
след това се начислява обезщетение за забавено плащане в размер на законната
лихва върху общата фактура, както и че за претендирания период от м.05.2015 г.
до м.04.2016 г. са в сила Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди на потребители от 2016 г., предвиждащи в чл.33, ал.2 и ал.3 срок за
плащане от 45 дни за периода, за който се отнасят. Сочи се и че задълженията за
общата фактура от 31.09.2015 г., обхващащи периода от м.05.2014 г. до м.04.2015
г., стават изискуеми едва след 15.10.2015 г., като от този момент следва да
тече и давностният срок; че предмет на първоинстанционното производство е
фактура с дата на издаване 31.07.2015 г., която е станала изискуема в посочения
в общите условия срок и към датата на подаване на исковата молба дължимите
задължения не са погасени по давност.
Отразено е и че съгласно чл.32, ал.1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители
за битови нужди в гр.София, одобрени с Решение № ОУ - 002/07.01.2008 г. на
ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ на 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008
г., купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Съобразно с изложеното се твърди, че ответникът е длъжен да заплаща
дължимата от него суми най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на
доставката на топлинна енергия, като с изтичане на последния ден от месеца
същият е изпаднал в забава за тази сума съгласно чл.86, ал.1 ЗЗД.
Моли въззивния съд да отмени решението на СРС в
обжалваните от дружеството части и да уважи изцяло предявените срещу ответницата
искове. Претендира присъждането на направените по делото разноски.
Ответникът по тази жалба – Г.В.Й., чрез пълномощника й
адв.Х., в срока по чл.263, ал.1 ГПК е подала отговор на въззивната жалба, с
който е оспорила същата като неоснователна, а наведените в нея твърдения за
неправилност на решението в обжалваните от ищеца отхвърлителни части – като
неправилни и недоказани. Претендира присъждане на разноски за въззивното
производство.
Срещу постановеното съдебно решение е постъпила въззивна
жалба от ответницата Г.В.Й., действаща чрез процесуалния й представител адв.Х. –
в частта, в която са уважени предявеният от „Т.С.“ ЕАД осъдителни искове за сумата
от 601,23 лева, представляваща 2/3 части от стойността на доставена топлинна енергия
и сумата от 25,36 лева, представляваща 2/3 части от цената на услугата за
дялово разпреде-ление за периода: 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г., заедно със
законната лихва върху двете главници от исковата молба до окончателното плащане.
Инвокирани са доводи за неправил-ност на решението в атакуваната от нея част
поради противоречие с материалния закон, съществено процесуално нарушение и
необоснованост. Наведени са оплаквания, че първоинстанционният съд не е обсъдил
всички събрани по делото доказателства и установените с тях факти поотделно и в
тяхната съвкупност; че не е доказано съдържанието на облигационна връзка,
съществуваща между страните, както и че общите условия от 2014 г. са одобрени
от ДКЕВР и са публикувани; че към исковата молба не е приложено извлечение от
сметки за аб.№******, както и че нито една от посочените от ищеца фактури не е
представена и приета като доказателство по делото, като липсва и доказателства
за тяхното получаване от ответницата. Сочи се и че по делото липсват
доказателства за извършени отчитания на уредите за дялово разпределение,
намиращи се в процесния имот; че СРС неправилно е определил размерът на
дължимата се от жалбоподателката сума за дялово разпределение, тъй като не е
взел предвид направеното и прието от него като основателно възражение за
изтекла погасителна давност при определяне на окончателния размер на това
вземане, което за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. е погасено по
давност. Наведени са съображения и че доколкото ищецът е следвало да посочи и
определи точния размер на претендираната от него сума за такса „дялово
разпределение“ за времето от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г., което той не е
направил, се поддържа, че претенцията в тази й част е останала недоказана по
размер, поради което следва да бъде отхвърлена изцяло. Жалбоподателят счита за
неправилно пълното кредитиране на приетата съдебно-техническа експертиза,
доколкото тя се основава само и единствено на документи на ищеца, а вещото лице
не е посетило имота и не е установило лично показанията на изчислителните уреди
и дали те работят, съотв. ищецът не е предоставил на експерта доказателства за
извършени отчитания на уредите в процесния имот, който не е направил изводите
си въз основа на всички релевантни доказателства.
Моли да отмени решението на СРС в обжалваните от Г.В.Й. части и да се постанови друго решение, с което
да се отхвърлят изцяло предявените срещу нея искове, като й се присъдят и направените
по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е депозиран отговор на
тази жалба от насрещната страна по нея – „Т.С.“ ЕАД. С молба от 01.06.2022 г.
жалбата е оспорена като неоснователна.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивните жалби са допустими – същите са подадени от
легитимирани страни в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваните части, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбите доводи и изиск-ванията на приложимите в случая императивни
материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в ТР на ОСГТК
на ВКС.
Първоинстанционният съд е сезиран със субективно и обективно кумулативно
съеди-нени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във
връзка с чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Отношенията между доставчиците
и потребителите/клиентите на топлинна енергия за исковия период са
регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия
правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия
с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва
да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията след измененията от 17.07.2012 г., действаща
в исковия период – от м.05.2014 г.
до м.04.2016
г. вкл., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като клиент на топлинна енергия за битови нужди
съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото
е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е
присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. От
представения в производството нотариален акт за собственост на апартамент
/жилище/ по чл.55 г. от ЗПИНМ /отм./ № 99, том VІІІ, нот.дело № 1499 от 1972 г.
на нотариус П.П., І нотариус при СНС, неоспорен от ответницата – в лично
качество и като наследник на В.Ф., е установено, че на 09.10.1972 г. Г.В.
Филчева /с настоящо фамилно име – Й./, наследодателката й В.В.Ф. и Р.Г.Ф.са
придобили чрез покупка от СГНС правото на собственост върху недвижимия имот,
находящ се гр.София, ж.к.“*********, ап.12 –
предмет на спора. В съответствие с разпоредбата на чл.30, ал.2 от ЗС частите на
съсобствениците са равни, а именно: по 1/3 ид.част за всеки от тях. Съгласно
данните от НБД „Население“ В.В.Ф.е починала на 08.08.2018 г., като е оставила
за свой законен наследник ответницата Г.В.Й. – нейна сестра.
Като съсобственици на 2/3 ид.части от процесния
апартамент при липсата на твърдения и представени доказателства за последващо
разпореждане с придобитото вещно право или за учредяване на ограничено вещно
право на ползване в исковия период, Г.В.Й. и наследодателката й В.В.Ф.имат
качеството
на клиенти на топлинна енергия в исковия период: м.05.2014 г. – м.04.2016 г. вкл., както правилно е приел и
първоинстанционният съд.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява,
че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР/КЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора. Договорното правоотношение по продажба на топлинна
енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и клиента по
силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на
ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл
е и съдебната практика, обективирана в решение № 35/ 21.02.2014 г. по гр.д.№ 3
184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ
предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в
Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В дадената
хипотеза ответниците не твърдят и не установяват да са упражнили това тяхно право
срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което
настоящият съдебен състав намира, че същите са ги приели. С общите условия,
одобрени от ДКЕВР, се урежда съдържанието на договора за продажба на топлинна
енергия между страните, който на основание чл.20а ЗЗД има сила на закон за
последните.
С оглед тази
нормативна уредба между страните по спора за процесния период е сключен договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи
условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „19 минути“ и вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от
12.03.2014 г., приложими за периода: м.05.2014 г. – м.04.2016 г. вкл.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия
период от време между страните в процеса е съществувало валидно облигационно
правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови нужди
относно процес-ния имот, по силата но което ответницата и нейната
наследодателка дължат заплащането на стойността на потребената топлинна енергия
и на услугата за дяловото й разпределение, чиито размери са доказани от изслушаната
по делото съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице инж.Е.Й.,
което заключение съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно
изготвено.
С оглед горното наведените в
жалбата на ответницата доводи в противната насока се явяват изцяло неоснователни.
В тази връзка следва да се отбележи и че решаващият състав на СРС е обсъдил всички
събрани в производството доказателства в съответствие с изискването на чл.235,
ал.2 ГПК, като е изложил и съответните мотиви за това. С определение на съда,
постановено по реда на чл.155 ГПК на 02.06.2022 г. съдът е съобщил на страните,
че му е служебно известно, че Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила от 12.03.2014 г., са одобрени с решение
№ ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР и че са публикувани във вестник „24 часа“ и
вестник „19 минути“ – броя от 10.02.2014 г., поради което тези факти не
подлежат на доказ-ване в процеса от страна на ищеца.
Необосновани са твърденията на жалбоподателката Й., че
към исковата молба не е приложено извлечение от сметки за аб.№******. Същото се
намира на л.19 от първоинс-танционното дело. Приложени са и съобщения към
фактури № **********/2015 г. и № **********/2016 г. Искане по чл.190 ГПК за
представяне на самите фактури не е заявявано в процеса. За пълнота на
изложението следва да са отбележи и че ищецът не се е позовал на тази фактури
като източник на твърдяното правоотношение между страните.
Несъстоятелни са и оплакванията, че при определяне на размера на
задължението за дялово разпределение съставът на СРС не е взел предвид
погасената по давност такса. В депозирания в срока по чл.131, ал.1 ГПК отговор
ответницата Г.Й. не е навела възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на това задължение, предвид което и с оглед разпоредбата на чл.120 ЗЗД законосъобразно такова не е било разгледано от първоинстанционния съд.
Възражение за изтекла давност е заявено само относно вземането за главницата за
топлинна енергия.
Не могат да бъдат споделени доводите на въззивницата Й. във връзка със
съдебно-техническата експертиза. Същата е допусната в
съответствие с изискванията на чл.195, ал.1 ГПК поради необходимост от
специални знания в съответните области на науката, в т.ч. и относно
изчисленията по нормативно установените формули, в които са заложени технически
показатели, като същата не е изготвена само по документи, едностранно издадени
от ищеца, а и въз основа на документите за отчети на уредите за дялово
разпределение, находящи се в процесния имот, подписани от клиент, отчетите на
общия топломер, както и останалите описани документи, касаещи установяване на
заявените претенции, представени от ФДР. По делото не са ангажирани доказателства
от страна на жалбоподателката, които да оборват изводите на вещото лице. В
производството на СРС не е релевирано искане за извършването на оглед на
процесния топлоснабден имот, като от друга страна осъществяването на такъв повече
от три години след исковия период би бил изцяло неотносим към предмета на делото,
тъй като от същия не биха могли да се установят никакви правнорелевантни факти
за спора.
Настоящият
съдебен състав като съобрази обстоятелствата по делото и изискванията на закона
намира за неоснователни и наведените от жалбоподателя-ищец доводи във връзка с
приложението на института на погасителната давност относно вземането за
главница за топлинна енергия.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 3/18.05. 2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, вземанията на топлоснабдителните дру-жества са периодични по смисъла на
чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества
стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен право-пораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните пла-щания са с еднакъв или различен размер.
По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД
давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо, а съгласно чл.114, ал.2 ЗЗД – ако вземането става изискуемо след
покана, давността започва да тече от
дена, в който задължението е възникнало.
По отношение на вземанията за главница, представляваща стойността на доставена топлинна
енергия за времето от м.05.2014 г. до м.04.2015 г. вкл., приложение намира
правилото на чл.114, ал.2 ЗЗД. Тези вземания са възникнали при действието на Общите условия за
продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на клиенти за битови нужди в
гр.София, одобрени с решение на ДКЕВР
№ ОУ-02/03.02.2014 г., в сила от 12.03.2014 г. Въпросът с изискуемостта на
стойността на доставената топлинна енергия по тези общи условия е уреден в клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от същите. С посочените договорни клаузи е регламентиран
падежът за изпълнение на задължението за плащане на стойността на топлинната
енергия. Настоящият съдебен състав намира, че клаузите на чл.33, ал.1 и чл.33, ал.2
от общите условия от 2014 г. са нищожни на основание чл.146, ал.1, пр.1 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни – противоречащи на
общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП и
водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец и
тези на потребителя /купувач/ - ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от
тези общи условия е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за топлинна
енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 ОУ/ – в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 от същите е
установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за
доплащане след изготвянето на изравнителните сметки – отново в 30-дневен срок след публикуването на интернет
страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане с притежаването на специално техническо средство от
страна на потребителя /компютър, таблет или смартфон/, което да му дава
възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да
обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет, го поставя в
значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят
не може да бъде задължен да направи значителни по размер икономически
инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да
извърши и допълнителни парични вложения, които да му осигуряват достъп до
интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто
предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна, от клиента-потребител не
може да се изисква да извършва постоянни справки в един неопределен период от
време за това кога точно топлопреносното дружество ще публикува в интернет
страницата си дължимите се месечни сметки, за да може да съобрази едностранно
определяните по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи за изпълнение. Предвид
изложеното решаващият състав на СГС приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2
от Общите условия от 2014
г. противоречат на императивната норма на чл.143, ал.1 ЗЗП и са нищожни на
основание чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП.
Ето защо, по отношение на вземанията на ищцовото
дружество за дължимата стойност за топлинна енергия за периода: м.05.2014 г. -
м.04.2015 г. вкл., които попадат в приложното поле на общите условия от 2014
г., съдът приема, че при липсата на договорен падеж и като последица от това – настъпване
на изискуемост на вземането след покана, съгласно нормата на чл.114, ал.2 ЗЗД,
каквато по делото не е представена, давността е започнала да тече от датата на
възникване на задължението, а тази дата в случая е първият ден след изтичане на
месеца, в който е осъществена доставката на топлинна енергия. За вземането за
главницата относно цената на топлинна енергия за м.05.2014 г. тригодишната погасителна
давност е започнала да тече на 01.06.2014 г. С оглед датата на предявяване на
исковата молба на 14.06.2018 г., когато течението на давностния срок е спряло, тази
давност е изтекла за дължимите до м.04.2015 г. вкл. вземания. Последното
изискуемо от 01.05.2015 г.
Неоснователно
е инвокираното възражение от жалбоподателя-ищец, че вземанията за главниците за
топлинна енергия исковия период: м.05.2014 г. – м.04.2015 г. са станали
изискуеми считано от датата на издаване на посочената във въззивната жалба обща
фактура. Фактурирането на стойността на реално доставеното количество топлинна
енергия след приключване на отоплителния сезон на база на данните по издадените
изравнителни сметки, не установява нов падеж на периодичните задължения за
плащане на стойността на доставената топлинна енергия /по прогнозен дял или на
равни месечни вноски – чл.155, ал.1 ЗЕ/, тъй като задълженията са станали
изискуеми, съответно – възникнали в предходен момент, с оглед изложените по-горе
мотиви. Тези фактури имат правнорелевантно значение за възникване и съответно –
за настъпване на изискуемост само на вземането на ищеца за конкретни суми, подлежащи
на доплащане от ответника-потребител на топлинна енергия в резултат на
изравняването и издадената изравнителна сметка за съответния отоплителен сезон.
Предвид изложените съображения, въззивният съд намира за неоснователно твърде-нието
на жалбоподателя „Т.С.“ ЕАД, че изискуемостта на претендираните суми в
отхвърлителната част на иска за топлинна енергия е настъпила от посочения срок
в обсъжданата фактура. Необосновано е и твърдението, че по отношение на тези
задължения намират приложение Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2016 г.
Последните са приети, одобрени от КЕВР с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР и влезли в сила от 11.08.2016 г. – повече от година и няколко месеца след изискуемостта на последното от
разглежданите вземания.
С погасяване на главното вземане се погасяват и
произтичащите от него допълни-телни вземания съгласно нормата на чл.119 ЗЗД, с
оглед на което е недължимо и търсеното обезщетение за забава относно главницата
за топлинна енергия за времето от м.05.2014 г. до м.04.2015 г. вкл. – предмет на обжалване.
По отношение на претенцията чл.86, ал.1 ЗЗД, касаеща главницата за топлинна
енергия за времето от м.05.2015 г. до м.04.2016 г. не са налице предпоставките
за ангажиране на отговорността на ответната страна.
Съгласно разпоредбата на чл.84,
ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, какъвто е и даденият казус
предвид релевираните по-горе съображения във връзка с клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г., длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора. Поканата за заплащане има значение за
определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в забава и ще дължи
обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва върху дължимата се
като главница сума. До приключване на производството пред първоинстанционния
съд ищцовото дружество не е ангажирало доказателства за връчването на
ответницата на такава покана относно заплащането на стойността на обсъжданите
задължения за топлинна енергия, съобразно което последната не е изпаднала в
забава и не дължат на „Т.С.” ЕАД обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД относно това
главно задължение до датата на подаване на исковата молба в съда.
Поради съвпадане на изводите на настоящата
съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд относно изхода на спора по
отношение на разглежданите претенции, макар и по частично различни мотиви,
атакуваното решение като правилно като краен резултат следва да бъде потвърдено.
При
приетия изход на спора за
въззивната инстанция на основание чл.78, ал.1 ГПК не
се дължат разноски на никой от въззивниците. Право на разноски имат и двете
страни съразмерно с отхвърлителната част на жалбата на насрещната страна по
чл.78, ал.3 ГПК.
По
жалбата на „Т.С.“ ЕАД на
ответницата Г.Й. на основание чл.78, ал.3 ГПК следва да се
присъди сумата 125,00 лева – разноски за адвокатско възнаграждение, което не се
явява прекомерно с оглед изискванията на чл.78, ал.5 ГПК.
По жалбата на Г.Й. на основание
чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК на „Т.С.“ ЕАД се дължи сумата 25,00 лева –
юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
176025 от 13.08.2020 г., постановено по гр.д.№ 39 287/ 2018 г. по описа на СРС,
І ГО, 118
състав.
ОСЪЖДА
Г.В.Й., ЕГН **********, с
адрес: *** да ЗАПЛАТИ на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК сумата 25,00 лева
/двадесет и пет лева/ – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление:***, да ЗАПЛАТИ на Г.В.Й.,
ЕГН **********, с адрес: *** на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 125,00 лева
/сто двадесет и пет лева/ – разноски за въззивното производство.
Решението
не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.