Решение по дело №663/2024 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 145 от АПК и е образувано по жалбата на Н. С. П. от ***, ***, [улица]против Отказ с рег. № 310000-3491/30.04.2024 г. на началника на Районно управление - Панагюрище при ОД на МВР - Пазарджик, с който е отказано връщането на жалбоподателя на един брой ловна гладкоцевна пушка [Марка], кал. 12 с № Е0338 и на един брой ловна гладкоцевна пушка [Марка], кал. 12 с № ********** и РНСУОБ № 20180426144/08.07.2023 г., издадено за тях.

Жалбоподателят – Н. С. П. – прави искане за отмяна на обжалвания отказ, като незаконосъобразен с всички произтичащи от това правни последици Излага съображения за нарушение на материалния закон и несъответствие с целта на закона, като твърди и нарушение на административнопроизводствените правила при постановяването му. Поддържа жалбата в писмена молба, подадена от процесуалния му представител преди проведеното съдебно заседание.

Ответникът по оспорването – началникът на Районно управление - Панагюрище при ОД на МВР - Пазарджик – оспорва жалбата в лично подадено от него писмено становище, както и в писмена защита, подадена от процесуалния му представител преди проведеното съдебно заседание. Сочи доводи за законосъобразността на оспорения административен акт. На свой ред претендира разноски и възразява за прекомерност на насрещната претенция.

Жалбата е подадена в предвидения процесуален срок при наличието на правен интерес срещу акт, подлежащ на съдебен контрол, поради което се явява допустима.

Спрямо жалбоподателя на основание чл. 18 Закона за защита от домашно насилие е издадена заповед за незабавна защита № 133/107.08.2023 г. в производство по гр. дело № 20235330111559 по описа на Районен съд – Пловдив, като му е наложена следната мярка: да се въздържа от извършване на всякакъв акт на физическо или психическо насилие по отношение на пострадалите лица за срок до постановяване на съдебен акт, приключващ производството.

С Решение относно отнемане на разрешение на основание чл. 153, т. 6 и чл. 155, във връзка с чл. 58, ал. 1, т. 8 от ЗОБВВПИ № 31000-6320 / 18.08.2023 г. ответникът е отнел издаденото на жалбоподателя Разрешение за носене, употреба и съхранение на огнестрелни оръжия и боеприпаси № 20180426144, което е било със срок на валидност до 09.07.2028 г. Решението е съобщено на жалбоподателя в деня на издаването му, като същия ден той е предал на районното управление огнестрелните оръжия. Липсват твърдения и доказателства решението за отнемане на разрешението да е обжалвано от жалбоподателя.

Пред Районен съд - Пловдив е образувано гр. дело № 20235330111559, производството по което било прекратено с влязло в сила Определение № 2371/23.02.2024 г., поради направен от ищеца отказ от молбата за издаване на заповед за защита.

Със заявление рег. № 310000-2756/08.04.2024 г. жалбоподателят поискал от ответника да му бъдат върнати двете огнестрелни оръжия, с мотив че основанието за отнемането му е отпаднало с прекратяване на образуваното по ЗЗДН съдебно производство.

Въз основа на тази предхождаща процедура ответникът е издал обжалвания отказ, като се е позовал на забраната по чл. 58, ал. 1, т. 8 от ЗОБВВПИ и мотива, че спрямо заявителя не е изтекъл предвидения в закона тригодишен срок от налагане на мярката по ЗЗДН.

Тази така установена фактическа обстановка не е спорна между страните, а спорна е правната й инерпретация.

Съгласно чл. 83, ал. 5 от ЗОБВВПИ, в правомощията на началниците на РУ на МВР е да издават разрешения или откази за издаване на разрешения за съхранение, носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях. При това положение съдът намира, че оспореният административен акт е издаден от материално и териториално компетентен орган.

Органите на МВР, по смисъла на чл. 152, ал. 1 от ЗОБВВПИ упражняват контрола върху дейностите с взривни вещества, с оръжия, с боеприпаси и с пиротехнически изделия. Според чл. 153, т. 6 ЗОБВВПИ тези органи имат правомощието да отнемат издадените разрешения по реда на закона и да изземват взривни вещества, оръжия, боеприпаси и пиротехнически изделия.

Нормата на чл. 155, ал. 1 от ЗОБВВПИ предвижда като основание за отнемане на вече издадени разрешителни настъпване на някое от обстоятелствата по чл. 58, ал. 1, т. 2 - 8 или при отпадане на основателната причина по чл. 58, ал. 1, т. 10.

Правилото на чл. 58, ал. 1, т. 8 от ЗОБВВПИ поставя забрана за издаване на разрешително за придобиване и/или съхранение на взривни вещества и пиротехнически изделия, разрешения за придобиване, съхранение и/или носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях, на лица, на които са наложени през последните три години мерки за защита по Закона за защита от домашното насилие.

Мерките за защита от домашно насилие са разписани в чл. 5, ал. 1, т. 1 – т. 8 от ЗЗДН, сред тях е и задължаване на извършителя да се въздържа от извършване на домашно насилие.

По аргумент от чл. 15, ал. 8 вр. чл. 18, ал. 1 и чл. 5 ЗЗДН, заповедта за защита и заповедта за незабавна защита преследват поставената от закона цел - бърза и ефективна защита и да осигури помощ и подкрепа на лицата, пострадали от домашно насилие или в риск, и да упражни превантивно и възпиращо действие върху извършителя на насилието. Тоест двата акта имат идентичен правен ефект като незабавната защита се отличава единствено по привременния си характер и служи като своеобразна принудителна обезпечителна мярка до приключване на съдебния спор. По тази причина срокът на действие на заповедта по чл. 18 ЗЗДН се приспада при определяне на срока на заповед за защита по чл. 15 ЗЗДН (чл. 5, ал. 2 ЗЗДН).

В случая спрямо оспорващия е била издадена заповед за незабавна защита по чл. 18 ЗЗДН, с която му е наложена мярка по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН. По правилото на на чл. 19, ал. 3 ЗЗДН, при прекратяване на производството по делото издадената заповед за незабавна защита се обезсилва и влязлото в сила определение се изпраща на районните управления на Министерството на вътрешните работи и на дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес и по установения в хода на производството адрес на извършителя, както и по посочения от пострадалото лице адрес.

Относно правния ефект на обезсилването на съдебните актове в съдебната практика непротиворечиво се приема, че при прекратяване на съдебното производството поради неговата недопустимост, недопустими се явяват и издадените в производството съдебни актове по съществото на спора (така Тълкувателно Решение 7/2014 гр. по тъл. дело № 7 по описа за 2014 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии; Тълкувателно постановление № 3 от 28.04.2023 г. на ОСС от НК на ВКС по т. д. № 5/2022 г., Първа и Втора колегия на Върховния административен съд; Тълкувателно постановление № 1 от 29.09.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2015 г., ОСГТК и ОСС на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд).

В случая заповедта по чл. 18 ЗЗДН няма характер на правораздавателен съдебен акт, а представлява съдебен акт за налагане на принудителна обезпечителна мярка. Сходна на тази категория актове се явяват административните актове, с които се прилагат принудителни административни мерки, респ. съдебните актове, с които се допуска предварително изпълнение на административен акт или се спира изпълнението на такъв. Характерно за всички тях е, че преследваната цели по правило е свързана с регулиране на обществени отношения, изискващи незабавна и превантивна защита.

При тази правна регламентация настоящият състава намира, че макар в нормата на чл. 18, ал. 3 ЗЗДН законодателят да е използвал термина "заличава", в случая следва да се разбира отпадане прилагането на мярката занапред, без това да засяга факта на нейното налагане. Тоест породеният от тези категория актове правен ефект не може да бъде заличен в същинския смисъл на отпадане с обратна сила на настъпилите правни последици, какъвто ще бъде случаят с нищожния административен акт или обезсиленото съдебно решение. В подкрепа на това се явява и обстоятелството, че макар в случая делото пред районния съд да е прекратено поради оттегляне на молбата от засегнатото от домашно насилие лице, това само по себе си не води до извод, че към момента на подаването й същото не е имало незабавна нужда от такава закрила. По тази причина действието на прекратяване и обезсилването на заповедта е занапред и по същество не променя обстоятелството, че спрямо съответното лице е била наложена мярка по чл. 5 ЗЗДН. Това е така, защото прекратяването на съдебното производство се основава на новонастъпило обстоятелство - оттегляне на молбата за защита, което променя нуждата от по - нататъшното прилагане на мярката, но не променя факта на наложена вече мярка по ЗЗДН. Иначе казано, прекратяването на съдебното производство не заличава факта на наложената мярка (в този смисъл Решение № 2461 от 16.03.2022 г. на ВАС по адм. д. № 28/2022 г., VII о.; Решение № 3561 от 4.04.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6781/2022 г., VII о.). Този извод се подкрепя и от новелата на чл. 19, ал. 2 ЗЗДН, според която заповедта за незабавна защита не подлежи на обжалване и има действие до издаването на заповедта за защита или до постановяване на отказа на съда да издаде заповед за защита. Тоест дори в хода на производството да е установено, че прилагане на мерките по чл. 5 ЗЗДН не е необходимо и спорът приключва с отказ за издаване на заповед за защита по чл. 15 ЗЗДН, фактът на наложените със заповедта по чл. 18 ЗЗДН мерки не се счита заличен.

Последователно в съдебната практика се приема, че съдебното производство по Глава втора на ЗЗДН не заличава факта на наложените мерки, включително за незабавна защита по ЗЗДН (решение № 3561 от 4.04.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6781/2022 г.; решение № 12898 от 20.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 5146/2023 г.; решение № 10612 от 6.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 4199/2023 г.; решение № 2113 от 27.02.2023 г. на ВАС по адм. д. № 6372/2022 г. и др.).

Дори и за момент да се приеме, че обезсилването в случая заличава правния ефект на мярката с обратна сила, каквато е позицията на оспорващия, то това ново за административното производство обстоятелство има значение като основание за отмяна на влязъл в сила административен акт по реда и в сроковете по чл. чл. 99, ал. 1, т. 4 от АПК (така решение № 3199/28.02.2020 г. по адм. дело № 1013/2020 г. на ВАС). С такова искане ответният административен орган не е бил сезиран. В случая решението за отнемане на издаденото разрешително не е оспорено от жалбоподателя, породило е своя правен ефект, окончаващ до това, че лицето не притежава разрешително, което да му бъде възстановено. Отделно самият закон не предвижда и процедура за възстановяване на отнето разрешително, доколкото отнемането не е с временен характер, обусловен от настъпването или отпадането на съответен правнозначим факт. Тоест ако лицето, чието разрешително е отнето, желае да поднови правото си да борави, съхранява и носи оръжия, следва да поиска издаване на ново разрешително като докаже наличието на положителните и липсата на отрицателните предпоставки за издаване на такова.

Правилото на чл. 58, ал. 1, т. 8 от ЗОБВВПИ е ясно и не може да има съмнение, че след като от налагането на мярката по ЗЗДН не са изтекли три години, то за заявителя съществува абсолютна императивна забрана да му бъде издадено разрешително. Тоест дори заявлението на оспорващия да се счита за издаване на ново разрешително, отказът на ответника отново се явява правилен и законосъобразен.

Дали лицето по молба на което е издадена заповедта за незабавна защита е доказало фактите и обстоятелствата, на които основава исканията си е обстоятелство относимо само в производството по ЗЗДН, но е ирелевантно за преценката на органа дали да издаде или респ. да откаже да издаде исканото разрешение. Единственото относимо обстоятелство е дали спрямо лицето искащо издаване на такова в последните три години са прилагани мерки за закрила по реда на ЗЗДН. Отхвърлянето на молбата за закрила респ. отмяната на издадената заповед за незабавна защита е неотносим факт за прилагане хипотезата на чл. 58, ал. 1, т. 8 от ЗОБВВПИ. В този смисъл е и трайната практика на Върховен административен съд по идентични случаи: Решение № 10220 от 24.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8278/2019 г., VII о., Решение № 4631 от 21.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6208/2019 г., VII о., Решение № 4391 от 14.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8758/2019 г., VII о., Решение № 9186 от 17.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2838/2018 г., VII о. и др.

Обжалваният административен акт е съответен и на преследваната от закона цел. ЗОБВВПИ императивно регламентира разрешителен режим за придобиване, съхранение и носене на огнестрелно оръжие от физически лица. Законодателната уредба на тези специфични обществени отношения, характеризиращи се с висока степен на обществена опасност е подчинена на генерална цел – защита на обществения ред и гарантиране сигурността, здравето и живота на гражданите. С оглед това, установената по законов път възможност едно лице да придобие, съхранява и носи огнестрелно оръжие и боеприпаси за него е по изключение и при строг разрешителен режим, съпътстван от специфични правила за придобиване и боравене с огнестрелно оръжие, насочени към елиминиране и максимално ограничаване на възможността от увреждане на трети лица и/или самонараняване.

Мотивиран от горното, при проверката по чл. 168 от АПК, съдът намира, че оспореният административен акт е валиден, издаден в предписаната от закона форма без допуснати съществени процесуални нарушения, в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона, поради което подадената срещу него жалба е неоснователна.

С оглед изхода на делото е основателна претенцията на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в минималния предвиден в закона размер от 100 лв.

Затова съдът

 

Р Е Ш И:

 

Отхърля жалбата на Н. С. П. от ***, ***, [улица]против Отказ с рег. № 310000-3491/30.04.2024 г. на началника на Районно управление - Панагюрище при ОД на МВР - Пазарджик, с който е отказано връщането на жалбоподателя на един брой ловна гладкоцевна пушка [Марка], кал. 12 с № Е0338 и на един брой ловна гладкоцевна пушка [Марка], кал. 12 с № ********** и РНСУОБ № 20180426144/08.07.2023 г., издадено за тях.

Осъжда Н. С. П. от ***, ***, [улица]да заплати на Областна дирекция на МВР - Пазарджик разноски по делото в размер на 100 лв.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба, подавана чрез настоящия съд, пред Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаване на страните за изготвянето му.