Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 17.09.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети юни през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 10462 по описа за
2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 28.01.2014 год., постановено по
гр.дело № 39611/2012 г. на СРС, ІІ Г.О., 63 състав, е признато за
установено по отношение на Д.Н.Д., с ЕГН **********, че в качеството си на
кредитополучател по договор за потребителски кредит PLUS-01396856/14.05.2009 г. има
парични задължения към „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, с ЕИК ******, в размер
на: 1118,74 лв.- главница; 230,35 лв.- лихва за забава за периода 15.01.2010
г.-11.01.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
11.01.2012 г./ датата на депозиране на заявлението в съда/ до окончателното
изплащане- част от задълженията, за които по ч.гр.дело № 1320/2012 г. по описа
на СРС е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. С решението на съда е
отхвърлен предявения от „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, с ЕИК ******, против Д.Н.Д.,
с ЕГН **********, иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на задължения: за
главница- за разликата над 1118,74 лв. до 1262,39 лв., за лихва за забава в
размер на законната лихва за периода 15.01.2010 г.-11.01.2012 г.- за разликата
над 230,35 лв. до 257,59 лв., както и за 234,31 лв.- договорна/ възнаградителна/
лихва – част от задълженията, за които по
ч.гр.дело № 1320/2012 г. по описа на СРС е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК. С решението на съда е осъден Д.Н.Д., с ЕГН **********, да заплати
на „БНП П.П.Ф.“-ЕАД, с ЕИК ******, сумата 57,50 лв.- сторени в исковото
производство съдебни разноски.
В срока по чл.259 от ГПК, решението
на СРС, ІІ Г.О., 63 състав е обжалвано и от
двете страни по делото.
Въззивникът- ищец „БНП П.П.Ф.“ ЕАД,
гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.Ц.С.обжалва решението в частта, с
която е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, за
установяване дължимост на сумата от 234,41 лв., представляваща възнаградителна
лихва, с искане решението да бъде отменено в тази част и вместо това да бъде
постановено друго, с което да бъде уважен предявения установителен иск. Твърди
се, че решението в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона, по
съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото
и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата
страна – ответник Д.Н.Д., оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания
по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата да бъде
отхвърлена, като неоснователна, а първоинстанционното решение –потвърдено в
обжалваната му част, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззивникът-
ответник Д.Н.Д. е подал въззивна жалба, с която моли съда решението да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно в частта, с която са уважени предявените установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК по изложени в жалбата
съображения.
Въззиваемата страна –ищец „БНП П.П.Ф.“
ЕАД, гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба от
ответника по делото Д.Н.Д..
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледани
по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както
е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона, поради което съдът следва да разгледа доводите
изложени в подадените въззивни жалби във връзка с неговата правилност. Доводите изложени в жалбите са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, следва да
се добави и следното:
По въззивната жалба на
въззивника- ищец „БНП П.П.Ф.“ ЕАД,
гр.София, съдът приема следното:
С приемането на новия ГПК, в
сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно
императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в
решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на
валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми. Решението е и правилно в
обжалваната от ищеца част, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за
неоснователност на предявения от ищеца „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, гр.София срещу ответника Д.Н.Д., установителен иск с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК за установяване
дължимост на сумата от 234,41 лв., представляваща възнаградителна лихва. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ищеца не са изложени
каквито и да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят, чрез своя
процесуален представител юрк.Ц.Седянкова се е задоволил единствено да посочи
общо, че решението на СРС е неправилно, както и в коя част се обжалва същото,
без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към
предмета на правния спор.
За разлика от въззивното обжалване по ГПК
/отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът
следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното
решение до посоченото.
Ако
жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния
съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не
може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на
първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е
въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на
първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не
позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
съдебен акт.
Въпреки, че
съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа
"указание в какво се състои порочността на решението", липсата на
указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и
съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане
/по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено
преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва
да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни
изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да
допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на
решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни
материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва
въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до
приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в
чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и
доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №
246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/.
С оглед на това и предвид
липсата на конкретни оплаквания в жалбата на въззивника- ищец, относими към
предмета на спора, във връзка с незаконосъобразността на решението, в
обжалваната част, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за
които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се
установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно в обжалваната от ищеца част, като не са нарушени императивни
материалноправни норми.
С оглед на гореизложеното,
въззивният съд намира възивната жалба на въззивника- ищец на изложените в
същата доводи за неправилност на първоинстанцинното решение, за изцяло
неоснователна.
По изложените съображения решението на
СРС, 63 с-в, в обжалваната му от въззивника- ищец част, следва да бъде
потвърдено, като правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По
въззивната жалба на въззивника- ответник Д.Н.Д., съдът приема следното:
В настоящия
случай, противно на изложеното от ответника във въззивната жалба, вземанията на
ищеца не са погасени по давност. Ответникът е направил в преклузивния
законоустановен срок за това /по чл. 131 ГПК/, възражение за погасяване на
вземанията на ищеца „БНП П.П.Ф.“ ЕАД, гр.София по
давност. Това възражение е изцяло неоснователно.
Съдът приема, че в множество
постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на Върховен касационен съд, е
прието, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем /кредит/
сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични
платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това
становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от
18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на
понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД. С оглед
мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични
плащания /вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги/ се налага извода, че
макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително
самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни
по договора /в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се
задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния
период, а на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този
период стоки и услуги/. По отношение на договора за кредит това изискване не е
налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на
уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се.
Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява
по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части /чл.
66 ЗЗД/. Ето защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна
давност по чл. 110 от ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за
погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД,
изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. С оглед на което
доводите на ответника изложени във въззивната жалба, че в процесния случай е
приложима кратката 3-годишна давност по
чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, съдът приема за изцяло неоснователни.
На следващо място, с оглед уговорения
в процесния договор за потребителски паричен кредит, сключен между страните на
14.05.2009 г., краен срок за издължаване на кредита – 14.05.2010 г., към датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК- 11.01.2012 г., общата 5-годишна давност по чл. 110 от ЗЗД не е изтекла.
Следователно, вземането на ищеца „БНП П.П.Ф.“-ЕАД,
гр.София за невърнатата част от главницата по този договор за кредит не е
погасено по давност, съответно не са погасени на основание чл.119 от ЗЗД и
вземанията за лихви, за които не е изтекла 3-годишната давност по чл. 111, б.
„в“ от ЗЗД. Като е приел същото, първоинстанционният съд е постановил правилен
съдебен акт.
С оглед на гореизложеното,
въззивният съд намира възивната жалба на въззивника- ответник на изложените в
същата доводи за неправилност на първоинстанцинното решение, за изцяло
неоснователна.
По изложените съображения решението на СРС, 63
с-в, в обжалваната му от въззивника- ответник част, следва да бъде потвърдено,
като правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед изхода на спора, нито на
въззивника- ищец, нито на въззивника – ответник се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 28.01.2014 год., постановено по гр.дело № 39611/2012 г. на СРС, ІІ Г.О., 63 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.