№ 20536
гр. София, 12.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20251110120903 по описа за 2025 година
Предявени са от ищеца В. Г. К., ЕГН **********, срещу ответника
**************, ЕИК *********, обективно съединени искове с правна
квалификация по чл. 26, ал. 1, пр. I ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за
прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит № ******,
сключен между страните на 03.07.2023 г., и кумулативно съединен иск по чл.
55, ал. 1, първо ЗЗД да бъде осъден ответника да заплати недължимо платена
сума в размер на 1250 лева.
Ищецът В. Г. К. твърди, че на 03.07.2023 г. е сключил Договор за
потребителски кредит № ****** с ответника, по силата на който последният
му е предоставил в заем сумата от 2300 лв. при ГПР в размер на 54,09 % и
ГЛП – 44,5 %. Съгласно процесния договор било предвидено задължение в
тежест на кредитополучателя / чл. 5/ да осигури обезпечение под формата на
банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на посочените условия.
При неизпълнение на това задължение било предвидена неустойка в размер на
1530,30 лв. в чл. 11 от процесния договор. Същата била включена в
погасителния план, но не и при изчисляване на ГПР. Поддържа, че договорът
за кредит е недействителен, тъй като не били спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.. Поддържа, че
уговорената клауза за неустойка е нищожна поради противоречието й със
закона и с добрите нрави. Сочи, че клаузата за неустойка цели неоснователно
обогатяване, като същата излиза извън присъщите си функции. Същата води
до скрито оскъпяване на кредита и заобикаля ограниченията на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Твърди, че е заплатил сумата от 3550 лева, поради което и на осн. чл. 23
ЗПК претендира връщане на сумата от 1250 лева като недължимо платена.
1
Моли за уважаване на исковите претенции. Претендира присъждане на
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът **************, ЕИК *********,
подава отговор на исковата молба, чрез адв. Х. М., с който оспорва исковите
претенции като недопустими, а по същество – неоснователни. Счита, че е
налице злоупотреба с право , тъй като са предявени идентични дела, макар и
по различни договори за кредит в следните дела № 20903/2025 г. и гр.д. №
51332/2024 г. По същество оспорва процесният договор да е недействителен и
да противоречи на изискванията на ЗПК. Сочи, че нищожността на отделна
клауза от договора не влече недействителност на целия договор. Твърди, че
оспорената клауза за неустойка е индивидуално уговорена между страните.
Оспорва да са нарушени разпоредбите на ЗПК. Оспорва ГПР да надхвърля
нормативно установения максимален праг. Поддържа, че неустойката не е
следвало да бъде взета предвид при изчисляване на ГПР. Моли за отхвърляне
на исковите претенции. Претендира присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по
делото доказателства намира следното:
По допустимостта: Исковете се явяват допустими. Неоснователно е
възражението на ответника, заявено в молба от 09.10.2025 г., че предявените
искове са недопустими, тъй като задълженията били погасени. Съгласно
практиката на Съда на Европейския съюз и възприетите разяснения в т. 2 от
Решение от 23.11.2023 г. по дело № С – 321/2022 за предявяване на иск за
установяване недействителност на договор поради неравноправни клаузи не
се изисква установяване на специфичен интерес, включително и когато
ищецът разполага с друг иск или възражение, поради което исковете са
допустими.
В разглеждания случай не се установява злоупотреба с право от В. К. по
смисъла на чл. 3 ГПК. От приобщената искова молба от В. К. срещу
************ до РС ********, по която е образувано гр.д. № 51332/24 на
СРС, е видно, че предмет на делото е недействителност на друг договор за
кредит № ******/24.07.2023 г., по силата на който е отпуснат заем в размер на
2000 лева и иск по чл. 55 ЗЗД за недължимо платени суми по договора за
кредит в размер на 400 лева. Образуване на две дела с предмет различни
договори за кредит не формира извод за недобросъвестно упражняване на
процесуални права.
По основателността:
За уважаване на исковете с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД: В
тежест на ищеца е да докаже, че на 03.07.2023 г. между В. К. и
************** е сключен Договор за потребителски кредит № ****** с
посоченото съдържание, както и че същият е недействителен на посочените
основания – поради противоречие с императивни правни норми; че клаузата
за неустойка при непредоставено обезпечение по чл. 11 от договора е
нищожна поради противоречие с посочените в исковата молба основания ,в
частност поради накърняване на добрите нрави. В тежест на ответника е да
докаже възраженията си, както и че оспорената клауза е индивидуално
уговорена. За уважаване на иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1
от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил
процесната сума в полза на ответника **************. В тежест на ответника
е да установи основание за получаване, респ. за задържане на полученото. В
тежест на всяка от страните е да установи фактите, на които основава изгодни
за себе си последици.
2
Безспорни обстоятелства и такива, които не се нуждаят от доказване: На
03.07.2023 г. между страните по делото е сключен Договор за потребителски
кредит № ******, по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата
от 2300 лв. при посочен в договора ГПР от 54,09 % и ГЛП – 44,5 %. В
договора била предвидена неустойка при непредоставяне на обезпечение,
чиято стойност не е била взета предвид при определяне на ГПР. По договора
за кредит, ищецът е платил на ответника сумата от 3 550 лв.
Между страните не е спорно, а и се установява от представения
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити, че съгласно чл. 5 е договорено, че заемателят се
задължава да представи обезпечение по начина и реда и отговарящо на
условията, определени от кредитора, а именно поръчител или банкова
гаранция. Страните не спорят, че съгласно чл. 11, ал. 1 от договора за кредит,
заемателят дължи неустойка в размер на 1530,30 лева.
Между страните не се спори, че ищецът е платил на ответника сумата от
3 550 лв. по процесния договор за кредит.
Като взе предвид гореизложеното, съдът приема, че клаузата, по силата
на която се предвижда дължимостта на неустойка в полза на кредитора и
съпоставянето с естеството на сключения договор за заем, налага извод, че тя
представлява скрито възнаграждение за кредитора. Въведените изисквания
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената
клауза от договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за
него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага с възможност да осигури банкова гаранция в
размер на цялото задължение на заемателя по договора или физическо лице -
поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него, при
положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 2300 лева.
Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати. В аспекта на изложеното съдът
приема, че обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на
неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във
вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за
добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията
между страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като
задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне
на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано
висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка.
Същевременно основателно от страна на ищеца по предявените искове
се поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал.
4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет. В конкретния случай не са
необходими специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да
се включва в същия неустойката, е 54,09 %, а при включване на същата
размерът на ГПР многократно надхвърля законоустановения максимум по чл.
19, ал. 4 от ЗПК.
С Решение на Съда на ЕС от 13.03.2025 г. по дело № С – 337/23 е прието,
че член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл,
че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на
потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до
увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието
„годишен процент на разходите“.Съдът счита, че вземането за неустойка при
несключване на обезпечение на практика представлява скрито
възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено,
3
както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на
разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по
договора. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се
възлагат в тежест на потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката
не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то
и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият
привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че
неустойката бъде включена, то процентът на разходите надхвърля
многократно допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4
ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния
продукт. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а
именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е
изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният
процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК В този смисъл Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по дело С-448/17.
Воден от горните съображения, съдът приема, че предявеният главен иск
за прогласяване нищожността на договора за кредит, поради противоречие на
същия с посочените императивни материалноправни разпоредби на закона е
основателен и следва да бъде уважен на това основание.
По исковата претенцията за осъждане на ответника да заплати сума в
размер на 1250 лв., като платена без основание, предвид нищожността на
договора за кредит, въз основа на която е платена:
Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл.
55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална
липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание
за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено
нещо въз основа на нищожен акт. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице,
както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В
този смисъл решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ВКС,
III ГО и решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III ГО.
4
Между страните е безспорно, че ищецът е заплатил сумата от 3550 лева
по процесния договор за кредит. Видно от чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора за
потребителски кредит № ****** от договора, главницата е в размер на 2300
лева.Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно недължимо
платената сума е в размер на 1250 лева.
С оглед изложеното и предвид изводите до които съдът достигна за
нищожност на договора за кредит, съдът намира, че предявените искове са
доказани по основание и размер и следва да бъдат уважени изцяло.
По разноските:
С оглед изхода на спора, ищецът има право на разноски. Претендира
държавна такса в размер на 157,51 лева и 500 лева – адвокатско
възнаграждение, платено съгласно платежно нареждане от 09.04.2025 г.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение. Съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-
438/22 съдът не е императивно обвързан с фиксираните в Наредба № 1/2004 г.
минимални размери на адвокатските възнаграждения и може да определи
възнаграждение и в по-нисък размер. Нормите от наредбата могат да служат
за известен ориентир, но преценката на съда се формира с оглед вида на спора,
материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди
всичко – фактическата и правна сложност на делото. / Определение № 1344 от
21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2933/2023 г., III г. о., ГК, Определение № 683
от 20.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1345/2023 г., I т. о., ТК, Определение №
350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 75/2024 г., II т. о., ТК/ Ето защо, като
взе предвид, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност,
исковете са типизирани предвид броя дела, заведени в СРС с такъв предмет /
включително гр.д. № 51332/24 г. по описа на СРС между същите страни/,
срочното разглеждане на делото без участие на процесуални представители на
страните, определеното адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено
до сумата в размер на 400 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от В. Г. К., ЕГН **********, срещу
**************, ЕИК *********, седалище и адрес на управление:
********************************** иск с правно основание по чл. 26, ал.
1, пр. 1 ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит № ******
от 03.07.2023 г., сключен между страните, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД **************,
ЕИК: *********, седалище и адрес на управление:
********************************** да заплати на В. Г. К., ЕГН
********** сумата от 1 250 лева (хиляда двеста и петдесет лева),
представляваща платена без основание сума по нищожен Договор за
потребителски кредит № ****** /03.07.2023 г., сключен между тях, както и на
осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 557,51 лева (петстотин петдесет и
седем лева и 51 стотинки) – разноски в исковото производство пред СРС .
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5