№ 17294
гр. С, 25.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20241110161764 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от М. А. Т., ЕГН: **********, с адрес гр.
С, кв. „СТ“, бл. 366, чрез ЕАД Е. И., БУЛСТАТ: ******, със съдебен адрес гр. П, ул. „Б“ № 3
срещу „МПМ“ ЕАД, ЕИК: ****** (правоприемник на „МПМ“ ЕООД, ЕИК: ******), със
седалище и адрес на управление: гр. С, ул. „РПК“ № 4, ет. 6Б, с която е предявен иск с
правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1, 2 и 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата
на чл. 12, ал. 4 от договор за кредит № 10100669, предвиждаща заплащане на неустойка за
непредоставено обезпечение в полза на ответника, поради противоречие със закона,
заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави.
Ищцата твърди, че е сключила с ответника договор за кредит № 10100669, по силата на
който й бил предоставен кредит в размер на 400 лева, при ГЛП от 39,72 % и ГПР от 43,18 %.
В чл. 12, ал. 1 на сключения договор било предвидено обезпечение в полза на
кредитодателя, а в чл. 12, ал. 4 страните се съгласили при непредоставяне на едно от
уговорените обезпечения кредитополучателят да заплати неустойка в размер 144,40 лева,
която е била разсрочена и плащането й е отложено с всяка погасителна вноска. Излага
съображения за нищожност на уговорката за неустойка, като твърди, че е заобиколена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото вземането за неустойка е следвало да бъде
включено в ГПР. В тази връзка сочи като нарушени и разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10
от ЗПК, доколкото не бил посочен реалният ГПР. Поддържа, че процесната клауза за
неустойка противоречи на добрите нрави, тъй като същата осигурявала допълнителна
печалба за кредитодателя, доколкото вече била включена в договорената възнаградителна
лихва. Счита, че неустойката е загубила присъщата й обезпечителната и обезщетителна
функции. Намира, че с уговорената неустойка се стигало до оскъпяване на кредита,
съответно до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което
било в противоречие с принципа на добрите нрави. По тези и останалите подробно
изложени съображения предявява настоящия иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва иска като недопустим по аргумент, че на 29.11.2020 г. ищецът е заплатил по
1
процесния кредит сумата от 456,54 лева, с което задълженията му по същия били погасени.
По същество оспорва иска като неоснователен по съображения, че не е налице твърдяната
нищожност на клаузата за неустойка. Счита, че не е дал повод за завеждане на настоящото
дело и моли всички сторени разноски да се присъдят на ищцата.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 12 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
По делото не се спори и е отделено като безспорно между страните с неоспорения
доклад по чл. 146 ГПК, че между страните е сключен договор за кредит №
10100669/27.04.2020 г. с посоченото в исковата молба съдържание, включително и на клауза,
предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение в полза на ответника
в размер на сумата от 144,40 лева.
Ответникът с отговора на исковата молба признава иска.
Признанието се подкрепя и от извършената от съда преценката за валидността на
оспорената клауза в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, респ. ЗЗП. и насоките относно валидността на клаузите за неустойка, подробно развити
в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK. В този
смисъл съдът намира, че уговорената неустойка по чл. 12, ал. 4 за неосигуряване поемането
от трето лице на солидарна отговорност за задълженията по договора, излиза извън
обезпечителната, обезщетителната и санкционната й функции, противоречи на добрите
нрави и е нищожна на основание чл.26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна
неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното. Начинът, по който същата
е уговорена обаче сочи, че заемателят всякога ще дължи парична неустойка, ако не осигури
поемането на солидарна отговорност от трето лице съгласно посочените в договора
изисквания. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си договорно задължение – да връща на падежа главницата ведно с
възнаградителната лихва. Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора
по договора за заем в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право
да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото
задължение по договора за заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява
задълженията си за връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на
това задължение, тъй като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за
непредставяне на обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от
това и да не му е необходимо обезпечение. Разпоредбите, предвиждащи намаление на
неустойката, не променят посочения ефект от същата, доколкото не изключват дължимостта
й изцяло.
От друга страна неизпълнението на главното задължение на кредитополучателя да
върне на падежа предоставената в заем сума и уговорената възнаградителна лихва съгласно
императивната норма на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/,
когато се касае за сключен договор за потребителски кредит, какъвто е процесният, може да
бъде санкционирано само с възникване на задължение за заплащане на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забава, като обезщетението за забава, което
потребителят ще дължи, не може да надвишава законната лихва. Поради това уговарянето на
неустойка, при съобразяване включването на неустойката в размера на погасителната
вноска, и в този случай също е нищожно, но на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - поради
противоречие с императивна правна норма. Клаузата е и неравноправна по смисъла на чл.
143, ал. 1 вр. ал. 2 т.5, 19 и т. 20 ЗЗП, тъй като е във вреда на потребителя, защото не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Изложеното налага извод за нищожност на разпоредбата на чл. 12, ал. 4 от договора за
2
заем на основание чл. 26 ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД, което обуславя основателност на иска за
прогласяване нищожността на тази клауза.
По разноските
При този изход на спора ответникът дължи сторените разноски, като не е налице
конкретно установено основание за изключване отговорността му, тъй като макар да е
признал иска не се доказва преди завеждане на делото да е реализирал конкретно поведение,
което да изключва необходимостта от съдебно установяване нищожността на клаузата, респ.
не е свел до знанието на ищцата като потребител в правоотношението признанието.
Ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски за производство, поради което
ответникът следва да заплати по сметка на съда на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата 50
лева – държавна такса за производството.
Ищецът е представляван от ЕАД Е. И., като му е оказана безплатна адвокатска защита
на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв по силата на договор за правна защита и съдействие, поради
което в полза на ЕАД следва да се присъди на основание чл. 38, ал. 2 ГПК сумата 200 лева с
ДДС – адвокатското възнаграждение за производството, определено в съответствие с
положения от адвоката труд /депозиране на искова молба и молба за разглеждане делото в
негово отсъствие без представителство в о.с.з./ и фактическата и правна сложност на
производството. При определяне на адвокатското възнаграждение съдът не дължи
съблюдаване минималните разМ. по Наредба № 1/2004 г. за минималните разМ. на
адвокатските възнаграждения с оглед приетите разрешения с Решение от 25.01.2024 г. по
дело № С-438/22 на СЕС. С посоченото решение е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС,
във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че
наредба, която определя минималните разМ. на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените
разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се отчете като ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на посочената
разпоредба от ДФЕС. Следователно разМ.те на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1
от 9.07.2004 г. за минималните разМ. на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир, но без да са обвързващи за съда, като уговореното
възнаграждение подлежи на преценка с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството
на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, с каквато
настоящото не се отличава, а и предвид служебно известното на съда обстоятелство, че
адвокатът реализира представителство по множество еднотипни дела като настоящото.
Съдът в случая съобразява и образуваните дела от ищеца, представляван от адвокатското
дружество /само в месеца на образуване на настоящото дело – октомври 2024 г. - над 30 броя
срещу настоящия ответник и други финансови институции/. Броят и периодът на
образуването на делата, респ. наведените аналогични възражения и оспорвания, сочат на
минимално ангажиране на времето и усилията на адвоката по всяко отделно дело. Поради
това и съдът намира, че възнаграждение по настоящото дело в по-висок размер би било
несъответно на положения труд по конкретно само настоящото дело, респ. би съставлявало
не възмездяване на адекватна и реална адвокатска работа, а неследващо се обогатяване,
достигнато чрез превратно упражняване правата на ищеца.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
3
ПРОГЛАСЯВА по исковете на М. А. Т., ЕГН: **********, с адрес гр. С, кв. „СТ“, бл.
366, чрез ЕАД Е. И., БУЛСТАТ: ******, със съдебен адрес гр. П, ул. „Б“ № 3 срещу „МПМ“
ЕАД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление: гр. С, ул. „РПК“ № 4, ет. 6Б, ЗА
НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД клаузата на чл. 12, ал. 4 от
договор за кредит № 10100669, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставено
обезпечение в полза на ответника, поради противоречие със закона и накърняване на
добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.6 ГПК „МПМ“ ЕАД, ЕИК: ****** , със седалище и
адрес на управление: гр. С, ул. „РПК“ № 4, ет. 6Б, да заплати по сметка на Софийски
районен съд, сумата от 50 лева – разноски по делото за държавна такса.
ОСЪЖДА на основание на основание чл. 38, ал.2 Закон за адвокатурата „МПМ“ ЕАД,
ЕИК: ****** , със седалище и адрес на управление: гр. С, ул. „РПК“ № 4, ет. 6Б да заплати
на ЕАД Е. И., БУЛСТАТ: ******, със съдебен адрес гр. П, ул. „Б“ № 3 сумата 200 лева с
ДДС– адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита на М. А. Т. в
производството по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4