№ 22372
гр. София, 10.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20241110133725 по описа за 2024 година
Предявени са от ищеца Ц. М. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, *****,
чрез адв. Д. Т., срещу ответника „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от *****Х Т.,
съединени в условията на евентуалност установителни искове с правно основание с
правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, за прогласяване нищожността на Договор за
потребителски кредит от разстояние с *****, сключен между страните, поради
противоречие със закона, евентуално поради това, че противоречи на добрите нрави, и
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника
да заплати сумата от сумата от 1373,15 лв., представляваща подлежаща на връщане
сума на основание чл. 23 ЗПК, като платена по нищожен Договор за потребителски
кредит от разстояние с *****, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 07.06.2024 г., до окончателното плащане.
Ищецът Ц. М. И. извежда съдебно предявените субективни права при
твърдения, че с ответника са сключили договор за потребителски кредит от разстояние
с *****, по силата на който е получил сумата от 2000 лв., при фиксиран годишен
лихвен процент от 36,00 % и годишен процент на разходите от 42,58 %. Поддържа, че
било уговорено, в срок до три дни от получаване на заемната сума заемателят да
обезпечи всички задължение по договора чрез поръчител, който следвало да отговаря
на подробно посочени в чл. 20 от общите условия изисквания, или чрез банкова
гаранция. В чл. 27 от договора било предвидено заплащането на неустойка в размер на
0,9 % от усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено някое от
договорените обезпечения, като ищецът твърди да му е начислена такава неустойка в
размер на 1125,18 лв. Ищецът твърди, че е погасил изцяло задълженията си по
договора, като е заплатил на ответника сумата от 3373,15 лв. Развива аргументи, че
уговорката за неустойка е част от същественото съдържание на договора за кредит, без
1
която ответникът не би сключил същия, поради което нищожността й водила до
нищожност и на договора за потребителски кредит. В тази връзка поддържа, че е
нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не било посочено от какви компоненти се
състои ГПР и към същия не бил включен размерът на неустойката, макар същата да
представлявала разход по кредита под формата на скрито допълнително
възнаграждение. Не била посочена коректно и общата дължима сума по кредита, което
въвеждало потребителя в заблуждение и не му позволявало да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Ищецът твърди, че е нарушен
и чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като неустойката следвало да бъде включена към лихвения
процент, а това не било сторено, което по същество водило до липса на посочен
лихвен процент. В условия на евентуалност се поддържа, че уговорката за неустойка
накърнява добрите нрави, като се излагат подробни аргументи, че нейното заплащане
е било неизбежно. Твърди се, че същата нямала обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция, доколкото била необосновано висока и уговорена с цел да
гарантира неоснователно обогатяване на кредитора, като се излагат подробни мотиви в
тази насока. Посочва се, че било недопустимо да се уговаря неустойка за обезпечаване
на акцесорно задължение, неизпълнението на което по същество не можело да доведе
до вреди за кредитора. По този начин според ищеца върху потребителя се прехвърлял
рискът от неизпълнение на задължението на кредитора да оцени платежоспособността
на длъжника. Ищецът се позовава на чл. 23 ЗПК и развива съображения, че поради
недействителността на целия договор следва да дължи само чистата стойност на
кредита, а надплатената сума от 1373,15 лв. следвало да му бъде възстановена от
ответното дружество, като получена без основание. Моли за уважаване на предявените
искове и претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Стик - Кредит“ АД, като същият признава, че между страните е сключен
по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ договор за потребителски кредит от разстояние с *****,
по силата на който е предоставил в заем на ищеца сумата от 2000 лв. Подробно описва
процедурата по сключване на договора и заявява, че ищецът е бил запознат с
условията на същия и доброволно ги е приел. Поддържа, че уговорката за неустойка
не е нищожна и по отношение на нея не били приложими ЗПК и Директива 2008/48, а
ЗЗД. Излага подробни аргументи, че неустоечната клауза отговаряла на
обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции на неустойката. Посочва,
че нямало законоустановен максимален размер на неустойката, а в случай, че същата е
прекомерна, то следвало да бъде намалена от съда, но не и да се счита за нищожна.
Твърди, че ищецът е бил предварително запознат със задължението си за предоставяне
на обезпечение, поради което е имал възможност да изпълни същото както преди
сключването на договора за кредит, така и в хода на изпълнението му, респективно е
имал възможност и да не влиза в договорни отношения с ответното дружество. Моли
се за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, а това се установява и от представения по делото
Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние **** че между страните е
сключен по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ договор за потребителски кредит от разстояние,
по силата на който ответникът „Стик - Кредит“ АД е предоставил на ищеца Ц. М. И. в
заем сумата от 2000 лв., в чл. 27 от който било уговорено заплащането на неустойка в
размер на 0,9 % от усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено някое от
договорените в чл. 17 обезпечения.
2
В чл. 17, ал. 1 от договора за потребителски кредит е уговореното задължение
за кредитополучателя да предостави едно от следните обезпечения в срок от 3 дни от
сключване на договора – поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените),
като поръчителите следва да отговарят кумулативно на следните условия, предвидени
в Общите условия към договора да кредит: дееспособно физическо лице, навършило
21 години, притежаващо българско гражданство, с постоянно местоживеене в
България, с непрекъснати осигурителни права през последните 12 месеца преди датата
на подаване на заявката за кредит, което полага труд по трудово/служебно
правоотношение по безсрочен трудов договор и не е в период на предизвестие за
прекратяване на трудовото/служебно правоотношение към датата на подаване на
заявката за кредит, както и е получавало редовно възнаграждението си за последните
12 месеца преди датата на подаване на заявката за кредит. Също така е предвидено, че
поръчителят следва да са отговаря и на следните допълнителни изисквания и да
представи следните документи: минимален осигурителен доход 1500 лв., валидно
трудово правоотношение при последния работодател минимум 6 месеца, липса на
записи в ЦКР относно просрочия, под наблюдение, загуба и т.н., да не е поръчител по
съществуващ кредит, в която и да е банка или небанкова финансова институция, да не
е настоящ потребител на кредитора, да представи служебна бележка за доход от
работодателя за 6 месеца. По отношение на банковата гаранция – същата следва да е
със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по
договора.
По делото е представен и погасителен план, в който са посочени дължимите
вноски за главница, лихва и неустойка, както и стандартен европейски формуляр и
общи условия по кредита.
В раздел IV „Кандидатстване за кредит“ е описана процедурата по сключване на
договор за кредит от разстояние.
Кредита е усвоен на 26.01.2023 г., видно от приложената разписка за плащане №
2000000336501857/26.01.2023 г.
По делото са представени 6 броя разписки (л.14 – 16 от делото), видно от което
ищецът е извършил 5 плащания в полза на ответника, всяко едно на стойност 560,43
лв. и една вноска в размер на 571 лв., или в общ размер на 3373,15 лв., с посочено
основание за плащане „дог. 924556“.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото
писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за
потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9
от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по
настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя,
то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са
използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а
представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се
подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в
това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда задължително минимално
съдържание на договора за кредит – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
3
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22
ЗПК. Така, според чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж
СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66
от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното право на Р България именно
със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява,
че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително
лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва
да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума,
дължима от потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите
разходи по кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо,
включително разходите, посочени в член 19, параграф 2.
В конкретния случай и видно от приложената по делото преддоговорна
информация кредиторът е посочил, че ГПР по кредита е 42,58 %, в който е включена
единствено възнаградителната лихва и изрично е посочено, че ГПР е в този размер
само при положение, че договорът е валиден за целия срок, всяка от страните
изпълнява точно своите задължения, съответно няма начислени разходи за събиране,
лихва за забава и неустойки за неизпълнение на което и да е от задълженията по
договора за кредит. Същевременно в погасителния план към договора е посочено, че
общо дължимата сума по кредита, като сбор от главница, лихва и неустойка (в
случаите на неосигурено обезпечение) е в размер на 3362,57 лева, от която неустойката
е в размер на 1125,19 лева и същата се начислява и се дължи от кредитополучателя, в
случай че в тридневен срок от получаване на сумата по кредита не се предостави
гаранция/поръчител съгласно ОУ и договора за кредит и същата се начислява
ежедневно и пропорционално към всяка вноска по кредита. Като съобрази
съдържанието на клаузите, обосноваващи начисляването на процесната неустойка и
предоставената преддоговорна информация, в частност обявения размер на ГПР,
пренесена след това в договора за кредит, съдът намира, в случая че не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в договора за кредит
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите, а това не е сторено. Съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България (основен лихвен процент плюс 10 пункта), което към 26.01.2023г. означава,
че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 57,00 % от заетата сума. За
да достигне до този извод, съдът изходи от дефиницията на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
4
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
от заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и
конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение
изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията
е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-заемател,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя
чрез предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени
обезпечения като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на ценна
книга. Същевременно съдът съобрази, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на кредитополучателя
по договора, и се дължи независимо от това, дали кредитополучателят плаща
дължимите погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на
кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира
изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които
възникват за заемодателя при липсата му, са последица от невъзможността на
заемодателя да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят
не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с
настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се дължи независимо от
това, дали такива биха могли реално да настъпят или не. Не може да бъде
пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер, видно от погасителния план е
почти колкото размера на заетата сума и надхвърля почти 6 пъти договорената
възнаградителна лихва. Включвайки размера на начислената неустойка в ГПР, същото
далеч надвишава посочения в договора размер на ГПР – 729 % вместо обявените в
договора 42,58 %.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извод, че с
предвиждане на процесната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза,
предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Следователно
процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в годишния процент
на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване
на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване
на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно
разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 42,58 % годишно, вместо
действителните 729 %. При това положение посоченият в договора годишен процент
на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който
изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за кредит е изцяло
недействителен.
Доколкото тази порок се покрива с противоречие на закона и същият е най-
тежкия, уважаването на иска за нищожност на договора за кредит на това основание,
не предполага произнасяне по останалите евентуално предявени искове за нищожност
на друго основание.
По иска по чл. 55 ЗЗД, съдът намира следното:
5
Предвид извода за нищожност на договора за кредит, приложение следва да
намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК, съгласно която в този случай потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. От
представените по делото разписки за плащане, които не са оспорени от ответното
дружество, се доказа, че ищецът е заплатил в полза на ответното дружество по
договора сумата от 3373,15 лева. След приспадане на платената главница в размер на
2000 лв. следва изводът, че ищецът е платил на ответника без основание сумата от
общо 1373,15 лева. Следователно предявеният иск се явява изцяло основателен,
поради което следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат има ищецът, който е направил
своевременно искане за присъждане на присъждане на разноски, съгласно
представения списък по чл. 80 от ГПК в размер на 189,43 лв. платена държавна такса и
1075 лв. платен реално заплатено адвокатско възнаграждение. Ответникът е направил
своевременно възражение за прекомерност на уговореното адвокатско
възнаграждение, което съдът намира за основателно. Предвид липсата на фактическа и
правна сложност на делото, приключването му в рамките на едно съдебно заседание,
проведено без участието на страните, защитавания материален интерес и конкретно
проявената процесуална активност по делото, съдът намира, че съответно на тези
обективни критерии е адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв., до който размер
следва да се намали адвокатското възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 22 ЗПК Договор за потребителски кредит от разстояние с *****, сключен между
страните, по предявения от ищеца Ц. М. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
*****, чрез адв. Д. Т., срещу ответника „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от
*****Х Т., иск.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от *****Х Т., да
заплати на Ц. М. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, *****, на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата 1373,15 лв., представляваща подлежаща на връщане сума на
основание чл. 23 ЗПК, като платена по нищожен Договор за потребителски кредит от
разстояние с *****, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
– 07.06.2024 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Стик - Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, представлявано от *****Х Т. да
заплати на Ц. М. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, *****, на основание чл.78,
ал. 1 от ГПК сумата от 889,43 лв. – разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6