РЕШЕНИЕ
№ 13
гр. гр. Хасково, 05.01.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Даниела Й. Банкова
при участието на секретаря Велислава Н. Ангелова
като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело №
20255640101056 по описа за 2025 година
Производството е образувано искова молба на К. Х. П., ЕГН **********,
с настоящ адрес: гр. Хасково, ж.к. *******, бл. **, вх. *, ет. *, ап. **, съдебен
адрес: гр.Пловдив, ул.**************, чрез адв. Д.В.М. от АК - Пловдив,
против „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Изгрев, ул.“Лъчезар Станчев“ (Литекс Тауър) №
3, ет.10, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.1 от
Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, за сумата от 280 лева,
представляваща платена без основание сума по недействителен Договор за
потребителски кредит № 202204281143410059 от 28.04.2022г., сключен между
страните, ведно със законна лихва от датата на исковата молба - 22.04.2025г.
до окончателното плащане.
С влязло в сила протоколно определение № 1846/08.12.2025 г. на
основание чл.214 ГПК е допуснато изменение на предявения иск, чрез
неговото намаление, който да се счита предявен за сумата от 221,05 лева, а
производството в частта за разликата над размера от 221,05 лева до
първоначалния размер на иска от 280,00 лева, е прекратено, поради
оттеглянето му за разликата над 221,05 лева до 280 лева.
След частично оттегляне на иска от страна на ищцата, същата
претендира ответникът „Неткредит“ ООД да бъде осъден да й заплати сумата
в размер на 221,05 лева, недължимо платена по недействителен Договор за
потребителски кредит № 202204281143410059 от 28.04.2022г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
22.04.2025г. до окончателното изплащане на сумата.
Ищцата твърди, че е страна по Договор за потребителски кредит №
202204281143410059 от 28.04.2022г., сключен с „НетКредит“ ООД. Съгласно
чл.11 от Договора за кредит ответникът като Кредитодател се задължава да
1
предостави на ищцата като Кредитополучател заемна сума (кредит) в размер
на 2100,00 лева, при следните условия: ГПР 48.85%, ГЛП - 40.45%, срок на
кредита - 24 вноски, обща сума за връщане - 3096 лева. Съгласно чл.6 ал.1 от
договора, ако кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение
по чл.4, ал.3 от договора, то той дължи неустойка в размер на 3792 лева. В
тази връзка на ищцата е начислена неустойка в общ размер на 3792 лева,
разпределена на вноски.
Ищцата твърди, че е заплатила по договора за кредит сумата от 2380
лева, от които главница – 2100 лв, лихва - 80 лева и неустойка – 200 лева.
Излага съображения за това, че Договор за потребителски кредит №
202204281143410059 от 28.04.2022г е нищожен на основание чл.26 ал.1 от
ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, поради което ищцата
дължи връщане само на чистата стойност на кредита и сумата от общо 280
лева се явява недължимо платена, без основание.
Според ищцата Договор за потребителски кредит №
202204281143410059 от 28.04.2022г е нищожен на основание чл.26 ал.1 от
ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр. чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК.
Сочи, че съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.l, т. 9 от ЗПК
договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият
лихвен процент и условията за прилагането му. В случая, в договора бил
посочен годишен лихвен процент, но липсвали каквито и да е било условия за
прилагането му. Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е
фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Нито в договора, нито в
погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за
срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по
кредита, както и неустойката, за да може да се направи проверка дали
посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
заемодателя.
Процесният договор не отговарял на изискваният на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на
това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът
на ГПР и общо дължимата сума по договора. В процесния договор била
посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика
на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същият/. Не ставало ясно какво
точно е включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото е предвидена
дължимостта на неустойка. Не ставало ясно дали същите са отразени в ГПР.
Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи
или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От
изложеното не може да се направи еднозначен извод дали разходите са
включени при формиране на ГПР или не. След като кредиторът, при
формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за
потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради
това, процесният договор е недействителен, поради неспазване на
2
изискването на чл.11 ал.1 т 10 от ЗПК.
Според ищцата договорът за кредит е нищожен и поради неспазване на
разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на
ГПР, чл.11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира за
неустойка в размер на 3792 лева не е включена в ГПР и ГЛП. В договора за
кредит е посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението за неустойка
към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно и повече, с
което потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите,
които ще прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане
на сумата за неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление
на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите.
Съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата за
неустойка следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по
кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за
потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя.
Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките
за заплащане на допълнителни разходи по Договора за поръчителство се
нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена
с ПМС№426/2014г. Поради невключване на уговорките за заплащане на
разходи за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на
действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в
отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2,т 1 от Закона за защита на потребителите.
Използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и
сл.ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19,
ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
Съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е
изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по
чл.11, ал.1, т 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това намира, че
Договор за потребителски кредит № 202204281143410059 от 28.04.2022г е
недействителен.
При условията на евентуалност, намира клаузата на чл.6 ал.1 от
договора, предвиждаща заплащането на неустойка за нищожна на основание
чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това,
че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от
ЗЗП. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 то от
3
ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла
на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на потребителя с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Сумата, която се претендира чрез нея е в размер над 30 процента от сумата на
отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушава принципа на
добросъвестност и справедливост. Със заплащането на сумата предвидена за
неустойка, която е необосновано висока, изцяло се нарушавал принципа на
добросъвестност и справедливост, същата предвиждала заплащането на
неустойка, която е необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК е уредено
задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г.
относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект,
клаузата на чл.6 ал.1 от Договор за потребителски кредит според които се
дължи неустойка в размер на 3792 лева при неосигуряване в 3-дневен срок от
датата на сключване на договора на обезпечения, се намира в пряко
противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива.
Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010г. на ВКС по тьлк. дело № 1/2009г, OCTК, нищожна, поради
накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По
посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза на чл.6
ал. 1 от Договор за потребителски кредит в полза на кредитора се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение.
Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба
би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените
клаузи е неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да
бъде осъден ответника „Неткредит“ ООД да заплати на ищцата сумата в
размер на 280 лева, недължимо платена по недействителен Договор за
потребителски кредит № 202204281143410059 от 28.04.2022г ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
22.04.2025г. до окончателното изплащане на сумата. Претендират се разноски.
С влязло в сила протоколно определение № 1846/08.12.2025 г. е
допуснато изменение на предявения иск, който да се счита предявен за сумата
от 221,05 лева, а производството в частта за разликата над размера от 221,05
лева до първоначалния размер на иска от 280,00 лева, е прекратено, поради
оттеглянето му за разликата над 221,05 лева до 280 лева.
След частично оттегляне на иска от страна на ищцата, същата
претендира ответникът „Неткредит“ ООД да бъде осъден да й заплати сумата
4
в размер на 221,05 лева, недължимо платена по недействителен Договор за
потребителски кредит № 202204281143410059 от 28.04.2022г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
22.04.2025г. до окончателното изплащане на сумата.
Ответникът оспорва иска като неоснователен. Признава следните
факти: сключването на 28.04.2022г. на договор за № 202204281143410059
между страните по делото, по силата на който на кредитополучателят е
предоставен заем в размер на 2100,00 лева. Оспорва твърденията на ищеца за
нищожност на договор за потребителски кредит № 202204281143410059 от
28.04.2022 г. на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11
и чл. 19, ал. 4 ЗПК; неустоечната клауза да противоречи на добрите нрави, да
заобикаля закона и да нарушава изискванията на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и чл. 146, 1
ал. ЗЗП; начисляването на неустойка в размер на 3 792,00 лева; получаване на
сума в размер на 2380,00 лева по процесния договор за кредит.
Сочи, че информация за размера на ГПР е налична в чл. 11, ал. 4 от
договора, а общата сума, дължима от кредитополучателя - в ал. 5 на чл. 11 от
договора. ГПР е изчислен при базовото допускане, че договорът за кредит ще
остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят
задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в
договора за кредит. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО
не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на
компонентите на годишния процент на разходите. Те са нормативно
определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. Приложение № 1 към ЗПК. Тъй като
компонентите, които следва да се включат в ГПР са нормативно определени,
то и за кредитора не е налице задължение за тяхното посочване в договора за
кредит. Поддържа, че неустойката по чл. 6, ал. 1 от договора не е елемент от
ГПР по кредита и от същественото съдържание на договора (т.е. и без нея
договорът би бил сключен, за разликата от уговорката за лихва, която е
неотменна част от същественото му съдържание), понеже представлява разход
при неизпълнение по смисъла на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, но дори и да би се
приело, че е такъв елемент и е трябвало да бъде включена, невключването й не
води до недействителност на целия договор и съответно не лишава от
действие уговорката за възнаградителна лихва. Надвишаването на нормативно
установения горен праг на ГПР би довело до нищожност само на онези клаузи,
надвишаващи максимално допустимия размер от 5 пъти законната лихва за
забава, но не и до нищожност на целия договор - чл. 19, ал. 5 и ал. 6, вр. с ал. 4
от ЗПК. Абсурдно било да се прибавя към размера на ГПР и съответно към
размера на възнаградителната лихва вземането за неустойка, уговорено в чл.6,
ал. 1 от договора, представено като допълнителна печалба към лихвата с
идеята тяхното обединение да доведе до извод за нарушаване на
ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК ограничение. С чл. 19 ЗПК се транспонира
разпоредбата на чл. 19 от Директива 2008/48/ЕО като българският законодател
е предвидил, че годишният процент на разходите по кредита се изчислява по
формула съгласно приложение № 1 и при неговото изчисляване не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит. От изложеното се
налагал обоснован извод, че посредством предвидената клауза за неустойка не
се заобикаляла сочената от ищеца законова разпоредба. С договорената
неустойка кредитополучателят бива мотивиран да предостави обезпечение,
ако не в предвидения в Общите условия срок, то поне в най-кратък времеви
период, за да избегне начисляването на неустойката. Следва да бъде
съобразено, че без договарянето на неустойка кредиторът не би могъл да
подтикне кредитополучателя да предостави обезпечение по кредитното
5
правоотношение, особено след като вече заемната сума е получена от
потребителя. По изложените съображения ответникът моли за отхвърляне на
исковата претенция на ищеца. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, претендирано от насрещната страна.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно
и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на
чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между страните е възникнало облигационно
отношение по Договор за потребителски кредит № 202204281143410059
сключен между тях на 28.04.2022г, по силата на който на ищеца, като
кредотополучател е предоставена заемна сума в размер на 2100 лева.
Установява се от приложения Договор за потребителски кредит №
202204281143410059/28.04.2022г., че заемната сума е представена при
следните условия: ГЛП - 40,45%, ГПР - 48,85%, срок за погасяване: 24 месеца,
вид на вноската - месечна, размер на вноската - 129 лева. Ищецът се е
задължила, при условията и сроковете в този договор, да върне предоставения
кредит, както и да заплати уговорената лихва и другите разходи по кредита.
Съгласно условията на договора и в частност чл. 4, ал.3 от Договора,
вземането на кредитора трябва да бъде обезпечено с гаранция, съгласно реда и
условията, предвидени в Общите условия по договора - Банковата гаранция
или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция. Банковата
гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция
трябва да бъде предоставена до края на следващия ден от сключването на
договора и трябва да бъде за сума в размер на 3096 лева, със срок на
валидност до 30.04.2024г.
Съгласно чл. 6 от Договора, в случай, че кредитополучателя не
представи на кредитора уговореното обезпечение - гаранция по кредита по чл.
4, ал. 3 от този договор в установения срок и съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия по договора, той дължи на дружеството
неустойка в размер на 3792,00 лева.
Неустойката се начислява на месец, считано от изтичане на срока по
чл. 4, ал. 3 от Договора. Ако срокът, за който се начислява неустойката е по -
кратък от срока между две погасителни вноски, неустойката се начислява на
ден и е в размер на 1/30 от месечната неустойка. Неустойката се дължи само за
периоди, в които кредита е бил без осигурена гаранция. В този смисъл, ако
кредитополучателя осигури надлежна гаранция по кредита, макар и след
изтичането на срока по чл. 4, ал. 3, неустойката спира да се начислява. Ако
действието на гаранцията бъде прекратено, независимо по какви причини,
считано от деня, в който действието на гаранцията е било прекратено,
неустойката отново се начислява. Начислената неустойка се заплаща заедно
6
със следващата погасителна вноска по кредита, съобразно уговорения
погасителен план. Видно от разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от Договора е, че в
срок до края на следващия ден от сключване на настоящия договор,
кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по
кредита съгласно реда и условията предвидени в общите условия по договора.
На последно място, страните се договорили в чл. 13, ал. 2 от Договора,
че вземанията на кредитора за лихви, обезщетения, главница, неустойки и
други дължими плащания се запазват и след прекратяване на действието на
договора.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца,
съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение съдът
приема като обективно и компетентно изготвено. Същото не бе оспорено от
страните. От заключението се установява, че общата сума, която ищцата е
заплатила на ответното дружество по процесния Договор за потребителски
кредит е 2321,05 лв., с която са погасени 2100 лева за главница и 221,05 лв. за
договорна лихва, т.е. общо платените суми извън тези за главница са 221,05
лв. От заключението на вещото лице се установява и това, че размерът на
ГПР, при тези условия с включването на неустойката, възлиза на 330,20 %.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи
следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, който е
процесуално допустим.
Разгледан по същество, предявения иск е изцяло основателен, като
съображенията за това са следните:
Безспорно установено по делото е, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение въз основа на сключен между тях договор за
потребителски кредит, намиращ своята правна регламентация в ЗПК. Няма
спор между страните, че ответникът представлява финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, което го определя като кредитор по смисъла на чл.9
ЗПК. Безспорно е и обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл. 9, ал.3 ЗПК.
Не се спори, че във връзка с процесния договор на ищцата е бил
предоставен кредит в размер на 2100 лева, който тя е получила при
посочените в него и описани по-горе условия, както и че съгласно условията
на договора вземането на кредитора е трябвало да бъде обезпечено с гаранция,
съгласно реда и условията, предвидени в Общите условия по договора -
банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова
7
институция и че съгласно чл. 6 от договора, в случай, че кредитополучателя не
представи на кредитора уговореното обезпечение в установения срок и
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, той
дължи на дружеството неустойка в размер на 3792,00 лева.
Изхождайки от предмета на договора за потребителски кредит и
страните по него - физическо лице, което при сключване на контракта действа
извън рамките на своята професионална компетентност и финансова
институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на
своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит,
уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.
За да бъде даден отговор на въпроса дали процесния договор е изцяло
нищожен, поради противоречие със закона, следва да се имат предвид
разпоредбите на Глава VI от ЗПК „Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е и чл. 22, съгласно
който когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1 -9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Според т.9 и 10 на чл.11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент,
както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР в приложение № 1 начин. Неспазването на всяко едно от посочените
изисквания, законът санкционира с недействителност на договора- чл. 22 от
ЗПК.
Според разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В §
1, т. 2 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция за "Обща сума, дължима от
потребителя" и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита на потребителя.
В процесния договор липсва конкретизация относно начина, по който
е формиран посочения само цифрово ГПР, което води до неяснота относно
включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
8
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин / чл.
10, ал.1 от ЗПК/. В общата сума, посочена в договора като подлежаща на
връщане освен това, не е включено и допълнителното плащане за неустойка.
Съгласно условията на договора, при неизпълнение на задължението да
представи обезпечение на кредита в срок, кредитополучателя дължи
неустойка на кредитора. Съдът намира, че сумата за неустойка несъмнено
следва да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне
на кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК. В този случай обаче, с включването
на неустойката към ГПР от 48,85%, какъвто се сочи, че е ГПР по договора,
действителният такъв би нараснал многократно над допустимата стойност,
която е пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в лева.
В този смисъл, обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти следва
да бъдат ясно посочени при сключване на договора, за да може потребителя да
прецени дали да сключи договора за кредит при така определените условия за
връщането на заетата сума. С оглед това, съдът намира, че при сключването на
процесния договор и чрез предвиждане на неустойката, което е свързано с
допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е заобиколена
императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите по кредита. Предвид горното,
посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените
такива, налице е неяснота при определяне на ГПР, което води до
недействителност на договора /чл. 22 ЗПК/.
Следва да се посочи и че тъй като договорът за потребителски кредит
по своето правно естество представлява възмездна правна сделка, годишният
процент на разходите изразява насрещната парична престация, която
кредитополучателят е длъжен да осъществи. Тази престация включва общите
разходи по кредита - лихвени и нелихвени разноски, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, съобразно легалната
дефиниция по чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно, годишният процент на
разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата
на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на
кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството - от какъв вид и
стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. В задължителната
за националните юрисдикции практика на СЕС по приложението на чл. 4, § 2,
във вр.с чл.6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори се разяснява
последователно, че в този случай договорът не може да продължи да се
изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение
на естеството на основния предмет на договора. Освен това, националното
9
законодателство - чл. 22 ЗПК, във вр. с чл.11, т.10 ЗПК и чл.147, ал.1 ЗЗП
предписват, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва
да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. А предвидената от
законодателя санкция за неяснота относно начина на формиране на стойността
на ГПР е че договорът за потребителски кредит се счита нищожен. (Така и в
Решение № 1369/27.05.2024 година на ВКС по т. д. № 333/2024 година, II т. о.
и др.) В разглеждания казус няма съмнение, че се касае за договор, сключен с
потребител и финансовата институция-кредитор дължи спазване на
посочените изисквания, в това число за изясняване в текста на самия договор
на структурата на ГПР и то по начин, разбираем за средния кредитополучател.
Действително, съгласно разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД, нищожността
на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е
налице нито една от тези две хипотези- нищожната клауза на процесния
договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по право
от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би
бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като
той е въведен като изрично изискване в чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 от ЗПК.
Поради това, в настоящия случай не е приложима нормата на чл.26,
ал.4 ЗЗД и нищожността на по сочената по-горе клауза от договора обуславя
недействителността на целия договор.
Поради гореизложените съображения съдът приема, че сключения
между страните Договор за потребителски кредит № 202204281143410059 от
28.04.2022г., е нищожен, на основание чл. 26, ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл. 22 вр.
чл. 11, т.9 и 10 и чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява
основателен и следва да бъде уважен, като в тежест на ищеца бе да установи,
че е налице предаване, съответно получаване на парична престация, нейният
размер и пряка причинно-следствена връзка между обогатяването и
обедняването. В тежест на ответника беше да докаже наличието на основание
да задържи процеснате сума.
В случая, от заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение, ищцата е заплатила на ответника извън сумата за главница,
сумата от 221,05 лева. Предвид съображенията, изложени по- горе, плащането
на тази сума е осъществено по договор, който се явява недействителен по
смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита в случая възлиза на
2100 лева за главница, респ. разликата между платената от нея сума по
договора и чистата стойност на кредита, възлизаща в случая на 221,05 лева се
явява платена без основание, доколкото липсва такова за получаването й от
ответника.
10
Като законна последица от уважаване на иска, тази сума следва да се
присъди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда - 22.04.2024 г. до окончателното й изплащане.
По разноските:
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на същия следва да се присъдят
такива в размер общо на 300,00 лева. От тях 50,00 лева са разноски за платена
държавна такса /заплатена съгласно преводно нареждане от 22.04.2025г./, а 250
лева - за възнаграждение за вещо лице /заплатено от ищеца с преводно
нареждане от 03.11.2025г., респективно - определено такова на вещото лице с
протоколно определение по делото/.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. По отношение на размера на
хонорара, който следва да се определи в полза на адвоката, съдът намира
следното:
Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на
Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените
размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и
необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически
необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки
са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25
януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване,
отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно
т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати
съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член
101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
11
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по - горе принципни съображения и като взе
предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси,
извършените от адвоката, процесуални действия, изразяващи се единствено в
депозиране на писмени молби по делото, настоящия съдебен състав намира,
че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./,
следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 200
лв. Към тази сума следва да се прибави и 40 лв. ДДС по аргумент от § 2а от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според настоящия
съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за
правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС
следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното
адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя
съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова;
Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о.,
ТК, докладчик председателят Татяна Върбанова; Определение № 266 от
18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията
Костадинка Недкова; Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч.т. д. №
453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Емил Марков и доколкото в случая
упълномощения от страната адвокат безспорно е регистриран по ДДС, то
върху определения от съда размер на адвокатското възнаграждение е добавен
ДДС.
В тази връзка, съдът не споделя направеното възражението на ответното
дружество за прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй
като такъв не е договарян по размера си, а се определя от съда.
Предвид Закона за въвеждане на еврото в Р. България, обн. ДВ,
бр.70 от 20.08.2024г., в сила от 01.01.2026г., то всички присъдени суми, в
това число разноски, следва да бъдат превалутирани в евро предвид
смяната на националната валута (лев) с евро, считано от 01.01.2026г.,
като бъдат преизчислени по официалния фиксиран курс (1 евро е равно
на 1,95583 лева) .
Мотивиран от горното, съдът
12
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, „НЕТКРЕДИТ“ ООД, с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Изгрев“
ул. „Лъчезар Станчев" (ЛИТЕКС ТАУЪР) № 3, ет. 10, представлявано от
Ирина Недкова Х.-Станкова, ДА ЗАПЛАТИ на К. Х. П., ЕГН **********, с
настоящ адрес: гр. Хасково, ж.к. „Орфей“, бл. 22, вх. В, ет. 4, ап. 52, сумата от
113,02 евро (превалутирани от 221,05 лева), представляваща недължимо
платена сума по сключен между страните Договор за потребителски кредит №
202204281143410059 от 28.04.2022г., ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 22.04.2025г., до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, р-н „Изгрев“ ул. „Лъчезар Станчев"
(ЛИТЕКС ТАУЪР) № 3, ет. 10, представлявано от И.Н.Х.-С., да заплати на К.
Х. П., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. Хасково, ж.к. *******, бл. **, вх.
*, ет. *, ап. **, сумата от 153,38 евро (превалутирани от 300,00 лева),
представляваща направени по делото разноски.
Посоченият на основание чл. 127, ал. 4 ГПК, начин за плащане на
присъдените суми на ищцата К. Х. П. е: чрез пощенски запис.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, район Изгрев, ул."Лъчезар Станчев" (Литекс Тауър)
№ 3, ет.10, да заплати на адвокат Д.В.М., АК Пловдив, адрес на кантората: гр.
Пловдив, бул. „*********“ № **, ет.*, ап.*, сумата от 122,71 евро
(превалутирани от 240,00 лева), представляваща дължимо адвокатско
възнаграждение по делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от получаване на
съобщението с въззивна жалба пред Окръжен съд - Хасково.
Съдия при Районен съд - Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.А.
13